Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
20.06.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 10895 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 299298 от 11.12.2019 г., постановено
по гр.дело № 8821/2019 г. по описа на СРС, Г.О., 65
състав, е отхвърлен предявения от А.Д.Ч., ЕГН **********, с адрес: ***, против
ДП“Н.к.Ж.и.“***, представлявано от инж.Т.П.- Директор на УДВГД, гр.София, с
адрес: гр.София,бул.“*****120А иск по
чл.344, ал.1, т.1 КТ за признаване на уволнението й със Заповед №343/26.07.2016
год., издадена от Директор на УДВГД- София, с която й е наложено дисциплинарно
наказание „уволнение“, на основание чл.195, ал.1, във вр. с чл.190, ал.1, т.2
във вр. с чл.188, т.3 КТ за незаконно и отмяна на заповедта, като
неоснователен- погасен по давност. С решението на съда е отхвърлен предявения от А.Д.Ч., ЕГН **********, с
адрес: ***, против ДП“Н.к.Ж.и.“***, представлявано от инж.Т.П.- Директор на
УДВГД, гр.София, с адрес: гр.София, бул.“*****120А иск за заплащане на сумата в размер на 9440,48
лева, обезщетение в десеткратния размер на последното му брутно трудово
възнаграждение, с правно основание чл.222, ал.4, вр. с ал.3 КТ, като
неоснователен и недоказан. С решението на съда е осъдена А.Д.Ч., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на ДП“Н.к.Ж.и.“***, представлявано от инж.Т.П.-
Директор на УДВГД, гр.София, с адрес: гр.София, бул.“***** 120А, направените по
делото разноски в общ размер на 120 лв., на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Срещу решението на СРС, 65 с-в са постъпили
две въззивни жалби подадени от А.Д.Ч., с искане същото да бъде отменено и
вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените
искове. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила
и на
материалноправните разпоредби на закона,
по съображения изложени в жалбите. Претендира присъждане на направени разноски
по делото.
Въззиваемата страна- ответник ДП“Н.к.Ж.и.“***,
чрез пълномощника й инж.Т.П.- директор на УДВГД София, оспорва жалбите, като неоснователни,
по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбите като неоснователни да бъдат оставени
без уважение, а първоинстанционното решение
-потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивните жалби
са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и са допустими. Разгледани по
същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Предмет на разглеждане във въззивното
производство са предявените от ищцата А.Д.Ч. срещу ответника ДП“Н.к.Ж.и.“***, при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, и чл.222, ал.3 от КТ.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени
правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай със заповед № 343/26.07.2016 г., издадена от
Директор УДВГД/Управление на движението на влаковете и гаровата дейност/ София
при ДП“Н.к.Ж.и.“*** , след като е взета предвид тежестта и сериозността на
извършеното нарушение на основание чл.195 от КТ и чл.188, т.3 от КТ, във връзка
с чл.187, т.1, пр.3/ неявяване на работа/ от КТ и чл.190, ал.1, т.2 от КТ, след
като от лицето не били дадени писмени обяснения, съгласно чл.193, ал.1 и ал.3
от КТ, при спазване разпоредбата на чл.85, т.3 от КТД 2014 г. и чл.84, т.3 от
КТД 2016 г., дадено съгласие от ОСО на СБЖ към КНСБ-София 1 с вх.№ 10056/28.06.2016
г. на УДВГД София и след преценка на обстоятелствата е наказана с уволнение
госпожа А.Д.А., ЕГН **********, на длъжност Ръководител движение в гара Банкя
към РЦ Волуяк, код по НКПД 31193054, при УДВГД София към ДП“НКЖИ“, и е прекратен
трудовия договор на г-жа А.Д.А. на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ, считано
от датата на връчване на заповедта. В процесния случай, с оглед данните по
делото съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че процесната
заповед, с която е наложено дисциплинарно наказание уволнение на ищцата й е
връчена лично срещу подпис на 05.05.2017 г. Това обстоятелство не се оспорва от
страна на ищцата. Изрично същата е заявила в публично съдебно заседание
проведено на 26.09.2019 г., че „не оспорва обстоятелството, че заповедта й е
връчена на 05.05.2017 г., но в копие, а не в оригинал“. В жалба с вх.№
5124355/22.07.2019 г. подадена до съда срещу писмения отговор на ответника,
ищцата А.Д.Ч. изрично е заявила, че „
видно от представената първа моя молба с ВН: 5376/05.04.2017 г. от ответника и
уведомление с рег.№ 5655/12.04.2017 г.,
върху която лежи подписът ми, датата, месецът и годината на получаването на
завереното копие от Заповед № 343/26.07.2016 г., видно и от представения
документ в приложение 77 в отговора на ответника“. С молба с вх.№
5376/05.04.2017 г., подадена от ищцата А.Д.Ч. до ответника е направено искане
да й бъде предоставено копие от заповедта за уволнение. С молба с вх.№
5376/05.04.2017 г., подадена от ищцата А.Д.Ч. до ответника, същата е направила
искане да й бъде предоставено копие от заповедта за уволнение. С молба с вх.№
5778/18.04.2017 г., подадена от ищцата А.Д.Ч. до ответника е приложен заверен
препис от влязло в сила решение от 03.02.2017 г., постановено по гр.дело №
53911/2016 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 83 състав, с което допусната промяна
на фамилното име на А.Д.А., ЕГН ********** от А. на Ч.. С уведомление с рег.№ 5655/12.04.2017 г., издадено от инж.Т.П.-
Директор на УДВГД София адресирано до ищцата А.Д.Ч., във връзка с подадено от
нея заявление вх.№ 5376 от 05.04.2017 г. на същата е предоставено заверено
копие от Заповед № 343/26.07.2016 г. Като приложение към процесното уведомление
е описано заверено копие на заповед № 343/26.07.2016 г. на А.Д.А.- Ръководител
движение в гара Банкя. Видно от изрично отбелязване върху уведомлението, А.Д.Ч.
е получила лично на 05.05.2017 г. копие от процесната заповед за уволнение. Т.е.
единственият обоснован извод, който може да се направи с оглед данните по
делото, че процесната заповед № 343/26.07.2016 г., с която е наложено
дисциплинарно наказание уволнение на ищцата й е връчена лично срещу подпис на
05.05.2017 г.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от ищцата А.Д.Ч. срещу ответника ДП“Н.к.Ж.и.“***, при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл. 344, ал.1, т.1 от КТ и чл.222,
ал.3 от КТ. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства,
изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него
за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбите са
изцяло неоснователни.
Във връзка с доводите изложени
във въззивните жалби подадени от
ищцата
следва да се добави и следното:
Спорно
е по делото между страните обстоятелството кога на ищцата е връчена процесната
заповед за уволнение, респективно кога същата е узнала за издаването й.
Съгласно
разпоредбата на чл.195 от КТ- дисциплинарното наказание се налага с мотивирана
писмена заповед, която следва да се връчи срещу подпис на работника или
служителя. В закона изрично е посочено, че при невъзможност заповедта да бъде
връчена на работника или служителя, работодателят му я изпраща с препоръчано
писмо с обратна разписка и в този случай-наказанието се смята за наложено от
деня на нейното получаване. Следователно-законодателят е предвидил като
допустим способ за връчване на заповедта - изпращането й по пощата. Спорен е
въпросът за начина, по който следва да стане връчването при този способ-дали
трябва да е само лично или са приложими общите правила за връчване, уредени в
ГПК-на представител, пълномощник, на лице от домашните, на съсед, на друго
лице. От друга страна съдът приема, че изброяването в разпоредбата на чл.195,
ал.2 КТ не е изчерпателно. То има за цел да гарантира фактът на узнаване на
уволнението - достигането на писменото волеизявление на работодателя до неговия
конкретен адресат - чл.335 КТ. Този факт е от съществено значение в трудовото
право, тъй като определя моментът на прекратяване на договора, а от тук и
броенето на срокове по чл.194, ал.1 и чл.358, ал.1, т.2 КТ. Той е от значение и
в друга насока - открива възможност на работника или служителя да заведе иск за
отмяна на незаконно уволнение и други свързани с него искове, дори и
работодателят да поддържа в процеса, че трудовия договор не е прекратен поради
липса на данни за връчване на заповедта по реда на чл.195, ал.2 КТ.
Настоящият
съдебен състав приема,че за да е надлежно връчването по пощата, не е необходимо
то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което
е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл.46 и чл.47,във вр.с чл.41 ал.3 ГПК/отм.,но действащ към 2006 г./-сега чл.42 и чл.44 от ГПК, както и съобразно
специалния закон - чл.36 от Закона за пощенските услуги.
В
конкретния случай на ищцата й е наложено дисциплинарно наказание ”уволнение” и
трудовия й договор е прекратен със Заповед № 343/26.07.2016 г. на основание
чл.330 ал.2 т.6, във вр.с чл.188 т.3 от КТ, във връзка с чл.187, т.1, пр.3 от КТ и чл.190, ал.1, т.2 от КТ. Очевидно с оглед данните по делото, работодателят
не е могъл лично да връчи заповедта за уволнение на ищцата, а се е възползвал
от възможността за връчване по пощата с обратна разписка/ известие за
доставяне/. По делото са налице доказателства за направен неуспешен опит от
страна на работодателя за връчване-с известие за доставяне по пощата, върнато
на 19.08.2016 г. с отбелязване „непотърсена“.
В
процесния случай, с оглед данните по делото, настоящият съдебен състав намира
за правилен извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения
иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, поради предявяването му след
изтичане на двумесечния срок по чл.358, ал.1, т.2 от КТ, с оглед направено изрично
възражение в отговора на исковата молба от ответника по делото, чрез неговия
процесуален представител за изтекла давност. Този извод следва от приложената
по делото молба, подадена от ищцата А.Д.Ч. молба с вх.№ 5376/05.04.2017 г. до
работодателя, по силата на която последната е получила лично на 05.05.2017 г.
копие от процесната заповед за уволнение. Безспорно установеният по делото факт
на получаването от ищцата на 05.05.2017 г. на заповедта за уволнение, дава
основание на съда да приеме за установено обстоятелството, че най-късно на тази
дата тя е била уведомена за прекратяването на трудовото й правоотношение, както
и за правното основание на което това е направено. Срокът за предявяване на иска
с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ - съгласно разпоредбата на чл.358
ал.1 т.2 от КТ- в тази хипотеза е двумесечен и пресметнат от посочената дата
изтича на 05.07.2017 г. В случая исковата молба е подадена на 04.02.2019 г. С
изтичане на давностния срок по чл.358 ал.1 т.2 от КТ, ищцата е изгубила правото
да претендира съдебна защита срещу незаконно уволнение поради което и
разглеждането на изложените основания за незаконосъобразност и произнасянето по
същество е недопустимо.
От друга страна противно на
изложеното във въззивната жалба, съдът намира за правилна преценката на
първоинстанционния съд, относно датата на връчване на заповедта за прекратяване
на трудовото правоотношение с ищцата. Изводите на съда, относно
обстоятелството, че процесната заповед за уволнение е връчена на ищцата на
05.05.2017 год., са обосновани с оглед данните по делото. Настоящият въззивен
състав споделя изводите на първоинстанционния съд в тази насока и приема за
безспорно установено обстоятелството, че заповед № 343/ 26.07.2016 год., с
която е наложено дисциплинарно наказание уволнение на ищцата и е прекратен
сключения трудов договор с нея, е връчена на последната на 05.05.2017 г. Преценката на събраните по делото
доказателства не могат да обосноват друг извод.
С оглед на така изложените съображения, предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ се явява неоснователен, като погасен по давност и като такъв правилно е
бил отхвърлен от първоинстанционният съд.
На
следващо място, съдът приема за неоснователна и предявената от ищцата искова
претенция с правно основание чл.222, ал.3 от КТ за заплащане на сумата от 9440,
48 лв. Съдът приема, че разпоредбата на чл.222, ал.3 КТ урежда право на
работника или служителя при прекратяване на трудовото правоотношение, след като
е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от
основанието за прекратяването, да получи обезщетение от работодателя в размер
на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при
същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - обезщетение в
размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца, като
обезщетението може да се изплаща само веднъж. От редакцията на разпоредбата е
видно, че фактическият състав, който поражда за работодателя задължение за плащане
на гратификацията по чл.222, ал.3 КТ включва два позитивни елемента -
прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст и един негативен - плащането се дължи само веднъж,
т.е. работникът или служителят преди това да не е получавал гратификацията.
Правото на увеличения размер на гратификацията е обусловено от един допълнителен
критерий - работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов
стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото
правоотношение. Преценката за наличие на предпоставките се извършва от
работодателя, която на общо основание подлежи на съдебен контрол. От посочените
елементи формиращи фактическия състав на плащането по чл.222, ал.3 КТ, съществено
значение има предпоставката еднократност на обезщетението, което се изплаща
само веднъж, при настъпване на посочените в правната норма условия -
прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е
придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно КСО. Право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобива само веднъж, съответно обезщетението
по чл.222, ал.3 КТ може да се получи само веднъж - при възникване на правото за
пенсия. Работникът или служителят следва да реализира правото си на обезщетение
при този работодател и по това правоотношение, при действието на което е
възникнало правото му на пенсия, респективно плащането по чл.222, ал.3 от КТ се
дължи от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото
първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако
впоследствие работникът или служителят отново постъпи на работа, независимо
дали се е пенсионирал, при следващото прекратяване на трудовото правоотношение,
той няма право на това обезщетение. Законът в чл.222, ал.3 КТ не определя от
кого и на какво основание трудовото правоотношение се прекратява, стига към
момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно КСО. Обезщетението се дължи във
всички случаи на прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсионирането
на работника или служителя, а увеличеният му размер /брутно трудово възнаграждение
за срок от шест месеца/ - само в случай, че трудовият стаж е по работа при
същия работодател през последните десет години. Водещия критерий при последната
хипотеза е трудов стаж при един и същи работодател. В процесния случай не се
установява от събраните по делото доказателства, че към датата на прекратяване на
трудовия договор сключен между страните ищцата да е имала придобито право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно КСО, поради което на същата не й
се следва обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, в размер на брутното й трудово
възнаграждение за срок от 6 месеца. С оглед на което предявения иск с правно
основание чл.222, ал.3 от КТ за заплащане на сумата от 9440,48 лв. се явява
неоснователен и недоказан, и като такъв правилно е отхвърлен от
първоинстанционния съд.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
крайни изводи, въззивните жалби следва да бъде оставени без уважение, като
неоснователни, а съдебното решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на
разноските за въззивното производство.
При
този изход на спора пред настоящата съдебна инстанция, на въззивника-ищец не се
следват разноски. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с
чл.78, ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят
своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна-ответник, съдът намира, че към момента на
постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на
чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста,
която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да
съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото в
полза на въззиваемата страна-ответник юрисконсултско възнагражение следва
да се определи от съда в размер на 50
лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 299298 от 11.12.2019 г.,
постановено по гр.дело № 8821/2019 г. по
описа на СРС, Г.О., 65 състав.
ОСЪЖДА А.Д.Ч., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на ДП“Н.к.Ж.и.“***, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:***, с адрес за призоваване: гр.София, бул.“*****,
на основание чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 50,00 лв. / петдесет
лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/юрисконсултско възнаграждение/.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.