Номер ІV-9 Година 2021, 17 март гр.Бургас
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на осми февруари
година две хиляди и двадесет и първа,
в закритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл.с.ДЕТЕЛИНА ДИМОВА
секретар
………………….
като разгледа
докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно
гражданско дело № 52 описа за 2021 година
Производството е по чл.258
и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба на И.Н.Р. с адрес: ***, против решение №
260721 от 23.11.2020 г. по гр.д.3069/2020 г. по описа на Районен съд Бургас, с
което са отхвърлени предявените
от въззивника срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, БУЛСТАТ
*********, искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 от Закона за защита
от дискриминацията /ЗЗДискр./, за установяване наличието на дискриминационното
отношение на ответника към ищеца, в качеството му на изтърпяващ наказание
„доживотен затвор без право на замяна" в Затвора Бургас, изразяващо се в
неравното третиране на лишените от свобода български и чужди граждани, с оглед
различния разрешителен режим за получаване на колетни пратки и списък с
разрешени предмети, както и за осъждане на ответника да преустанови
дискриминационното отношение спрямо ищеца, като му бъде разрешено да получава
колетни пратки, като неоснователни; и с което решение въззивникът е осъден да
заплати на ГД „Изпълнение на наказанията”, сумата от 100 лв. представляващи
направените по делото разноски. Твърди се, че решението на БРС е неправилно и
постановено при допуснати съдопроизводствени нарушения. По отношение на
процесуалните нарушения се твърди, че в нарушение на чл.9 от ГПК и чл.56 от
конституцията на Република България, чл.7, ал.1 и чл.8, ал.2 ГПК, съдът е
отказал да установи наведени от ищеца с исковата молба факти. На второ място се
твърди, че в нарушение на чл.215 ГПК съдът неправилно е оставил без уважение
искането на ищеца за конституиране на нови „ищци“, други лица, осъдени на
наказание „Лишаване от свобода“, като „необходими другари в процеса“. Сочи се,
че съдът неправилно не е изпълнил „законовмененото му задължение да уведоми
заинтересовани страни (граждани и организации) и институции, имащи пряко
задължение да съблюдават за законосъобразността на актовете на държавните
органи“, като дори няма произнасяне по това искане. Неправилно, според
въззивника, съдът не е допуснал насочване на иска и „срещу институции и органи
на властта, които е счел за отговорни към настъпилите вреди“ и вследствие на
действията и бездействията на които ищецът е бил поставен в дискриминационно
положение. На следващо място се твърди, че в нарушение на чл.150 и сл. ГПК, на
ищеца не е бил предоставен протоколът от съдебното заседание, с което е
възпрепятствана защитата му. Излагат се твърдения, че обжалваното решение е
необосновано и постановено при липсата на изложени мотиви. Твърди се, че
неправилно и без да изложи мотиви, първоинстанционният съд е оставил без
уважение искането на ищеца за отправяне на преюдициално запитване във връзка с
правоприлагането на ратифицирани договори, обвързващи Република България. Сочи
се, че съдът не е изложил мотиви относно правото, дадено на лишените от свобода
чужди граждани да получават втора пратка (храна и вещи) чрез колет, както и за
ограничението лишените от свобода български граждани да получават само една
пратка на месец, което според въззивника, произтича не от нормативен акт
(чл.86, ал.1, т.2, чл.86, ал.4 от ЗИНЗС и чл.73 и чл.82 от ППЗИНЗС), а
единствено от заповед на Началника на Затвора в гр.Бургас. Твърди се, че
неправилно и в противоречие с ППЗИНЗС, съдът е възприел като законосъобразни
заповедите на Началника на Затвора Бургас, с които дават възможност на
българските граждани, изтърпяващи наказание „Лишаване от свобода“ в Затвора в
гр.Бургас, да получават само по 1 колет месечно, като липсата на уеднаквяване
между броя на колетите, които българските граждани и чуждите граждани, лишени от
свобода, имат право да получават месечно, установява дискриминационно отношение
във вр.чл.4 от ЗЗДискр. Твърди се още, че първоинстанционното решение е лишено
от житейска и формална логика, води до цялостно нарушение на конституционната
уредба на съдебната власт, накърнява демократичната легитимност на съдилищата. На
последно място се твърди, че решението противоречи и на Директива
2000/43/ЕО-29.06.2000 г. за създаване на рамка за борба с дискриминацията въз
основа и с оглед прилагане от държавите-членки на принципите на равно третиране
(Решение С-83/2014 на СЕС Люксембург). Излагат се твърдения, че неправилно
съдът е осъдил ищеца да заплати на ответната страна разноски по делото, при
положение, че ответникът дори не е
представил списък на разноските по чл.80 ГПК. Позовавайки се на решение на ВКС
по чл.290 ГПК, излага твърдения, че ищецът по иск за защита от дискриминация не
дължи на ответника разноски независимо от резултата по делото. Претендира се
отмяна на първоинстанционното решение като неправилно. Претендира се съдът да
установи дискриминационно отношение и да прекрати същото и уеднакви третирането
като задължи ответника в срок да поправи и прекрати дискриминационното
отношение. Във въззивната жалба не са заявени искания по доказателствата.
С допълнителна молба въззивникът е поискал събиране на нови
доказателства. С определение от 05.02.2021 г. съдът е оставил без уважение
направените доказателствени искания поради настъпила преклузия.
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от
въззивника. Излагат се твърдения, че с отказа на съда да се допуснат поисканите
от въззивника доказателства, се прегражда възможността му да докаже иска си.
Твърди се, че по този начин се нарушава чл.10 от ГПК. В писмените си бележки по
съществото на спора се излагат оплаквания, че въззивният съд, също както и
първоинстанционният, не се е произнесъл по искането „за осведомяване на
институции, пряко заинтересовани и със законови задължения, свързани с
установителния иск… макар заявилите се безспорно да имат качеството на
необходим другар в производството, за който решението да е съотносимо и има
действие, като качеството им на лишени от свобода обосновава правния им
интерес“. Изложени са оплаквания, че въззивният съд, също, както и
първоинстанционният, не се е произнесъл по искането за отправяне на
преюдициално запитванес оглед правилното прилагане на ЕКПЧОС, ДИС, ДФЕС,
Конвенция с борба с дискриминация и др.
В законовия срок против въззивната жалба нe е подаден писмен отговор от въззиваемия Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията”, БУЛСТАТ *********. В съдебно заседание процесуалният
представител на въззиваемата ГД „Изпълнение на наказанията“ оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Твърди се, че обжалваното решение е правилно и
обосновано, поради което се претендира същото да бъде потвърдено. Не се сочат
нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, в законовия
срок, против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което съдът я намира за
допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото
доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на въззивника Р.
против ГД „Изпълнение на наказанията” гр. София за установяване наличието на
дискриминационно отношение на ответната ГДИН към ищеца, в качеството му на изтърпяващ
наказание „доживотен затвор без право на замяна" в Затвора Бургас,
изразяващо се в нееднакво третиране на лишените от свобода български и чужди
граждани, с оглед различния разрешителен режим за получаване на колетни пратки,
по-конкретно – чуждите граждани, изтърпяващи наказание лишаване от свобода
получават колетни пратки , съдържащи хранителни продукти и техника по разширен
списък, различен от издадения общ списък от Министерство на правосъдието, а българските
граждани нямат право да получават такива колетни пратки, освен една хранителна
пратка. Претендира се и да бъде осъден ответникът да преустанови
дискриминационното отношение спрямо ищеца, като уеднакви третирането на
българските граждани, лишени от свобода, и чужденците, лишени от свобода, и да бъде
разрешено на българските граждани, лишени от свобода да получават колетни
пратки по утвърден списък за разрешени вещи, какъвто списък е утвърден за чуждите
граждани, лишени от свобода.
Предявени
са искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 от Закона за защита от
дискриминацията /ЗЗДискр./.
В законовия срок
ответникът ГД „Изпълнение на
наказанията” е представил писмен отговор, който оспорва исковете като
неоснователни. Оспорва се твърдението на ищеца за наличие на дискриминационно
отношение по отношение на него. Сочи се, че възможността за получаване на
колетни пратки е нормативно установена в чл.82 и чл.98 ППЗИНЗС, и организацията
на получаването на колетни пратки от лишените от свобода в Затвора – Бургас, е
съобразена с тази нормативна уредба.
С обжалваното решение БРС е отхвърлил исковете, като е приел, че
по отношение на ищеца принципът
на равно третиране не е нарушен, доколкото сочените като дискриминационни
действия се основават и са съобразени с ППЗИНЗС.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
С оглед изложените от въззивника оплаквания за неправилност на
решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
По делото не е спорно, че въззивникът-ищец Р. търпи
наказание „доживотен затвор без замяна“ в ЗПС на Затвор Бургас. Не е спорно също, че българските граждани, изтърпяващи
наказание „лишаване от свобода“ имат право на една хранителна пратка месечно,
докато чуждите граждани, изтърпяващи същото наказание могат да получават и
колетни пратки по пощата от чужбина с храни и предмети, които имат право да
ползват и държат при себе си. В първоинстанционното производство, на основание
чл.146 ГПК е прието за безспорно по делото, че затворническата администрация в
Затвора Бургас прилага правилата, установени в ППЗИНЗС по отношение третирането
на лишените от свобода български граждани и получаваните от тях колетни пратки,
т.е.че заповедите на Началника на Затвора Бургас, уреждащи възможността за
получаване на колетни пратки и разрешени предмети, са съобразени с предвиденото
в ППЗИНЗС.
Съгласно
чл.82, ал.1 от ППЗИНЗС, лишените от свобода получават храни и предмети, които
имат право да ползват и държат при себе си, само по време на свиждане. Съгласно
чл.82, ал.4 от ППЗИНЗС, лишените от свобода чужди граждани - осъдени, подсъдими
и обвиняеми, могат да получават и колетни пратки по пощата от чужбина с храни и
предмети, които имат право да ползват и държат при себе си.
В Закона за защита от
дискриминацията не се съдържа легална дефиниция на
понятието дискриминация, но от законовите разпоредби следва извод, че
дискриминацията представлява по-неблагоприятното отношение към един или повече
членове на определена група в сравнение с други хора по определени критерии.
Съгласно чл.4,
ал.1 от ЗЗДискр., дискриминацията е забранена, ако е
извършена на базата на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки
геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения,
политическа принадлежност, имуществено състояние или на други признаци,
установени в закон или в международен договор.
Съгласно чл.4, ал.2 и ал.3, формите на
дискриминация могат да бъдат пряка и непряка. Пряка дискриминация е всяко
по-неблагоприятно третиране въз основа на изброените по-горе защитени признаци,
доколкото се третира и е било третирано друго лице при сходни обстоятелства. Съгласно
§7,
ал.1, т.7 от ЗЗДискр., неблагоприятно третиране е всеки акт,
действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права и законни
интереси.
С оглед разпоредбите на чл.4 от ЗДискр.,
според настоящия състав, за да е налице нарушение по ЗЗДискр. следва да се
установи не само наличие на по-неблагоприятно третиране на лице или група от
лица, а по-неблагоприятно третиране въз основа на критерий, изрично формулиран
в Закона, друг закон или международен договор, по който държавата е страна.
ЗЗДискр. и ЗИНЗС не са в отношение на
общ към специален, за да се приеме, че разпоредбите на ЗИНЗС дерогират спазването
на общата забрана за дискриминация и задълженията на органите на държавна власт
по чл.11
от ЗЗДискр. да предприемат специални мерки в полза
на лица или групи лица в неравностойно положение на основата на признаците по чл.4,
ал.1 от същия закон с цел изравняване на възможностите им,
доколкото и докато тези мерки са необходими.
В конкретния случай, от твърденията в исковата
и допълнителната молба, може да се направи извод, че ищецът счита, че е
по-неблагоприятно третиран спрямо чуждите граждани, лишени от свобода,
настанени в Затвора – Бургас и в други институции за изтърпяване на наказанието
"Лишаване от свобода" в Република България въз основа на признака
"гражданство".
Доказателствената тежест е за страната,
която претендира проявеното дискриминационно отношение. Доказателствената
тежест се обръща, съгласно чл.9
от ЗЗДискр., когато страната, която твърди, че е
жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е
налице дискриминация.
Както се посочи по–горе, съгласно
легалното определение по §7
от ДР на ЗЗДискр., "неблагоприятно третиране"
е всеки акт, действие или бездействие, които водят до по-малко благоприятно
третиране на едно лице спрямо друго въз основа на признаците по чл.4, ал.1 или
могат да поставят лице или лица, носители на признак по чл.4, ал.1, в особено
неблагоприятно положение в сравнение с други лица.
Установяването на дискриминация е
необходимо да бъде направено при преценка и сравнение с начина, по който се
третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства. От съществено значение е да се доказва дискриминация при
сравними сходни обстоятелства, при които са поставени лицата. В случая това са
лица, поставени при условията на лишаване от свобода при изтърпяване на
наказанията доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна.
В разпоредбата на чл.7 от ЗЗДискр. са
посочени изключенията - случаите и хипотезите, при които, макар и да има
различно третиране, не е налице дискриминация, поради което засегнатото лице не
би могло да проведе успешно исковете по чл.71 от ЗЗДискр. Доколкото по делото е
прието за безспорно, че по отношение третирането на лишените от свобода
български граждани и чужди граждани и получаваните от тях колетни пратки, в
Затвора Бургас се прилагат правилата, установени в ППЗИНЗС, т.е.че заповедите
на Началника на Затвора Бургас, уреждащи възможността за получаване на колетни
пратки и разрешени предмети, са съобразени с предвиденото в ППЗИНЗС, настоящият
състав приема, че на основание чл.7, ал.1, т.1 от ЗЗДискр., различното третиране
на българските и чуждите граждани, търпящи наказание „лишаване от свобода“, по
отношение на броя на колетните пратки, които имат право да получават, не
представлява дискриминация, тъй като в случая различното третиране на тези лица
на основата на тяхното гражданство, е предвидено в закона – чл.86, ал.4 от ЗИНЗС и чл.82, ал.1 и ал.4 от ППЗИНЗС.
По изложените съображения съдът приема,
че искът за установяване на дискриминация по отношение на ищеца, изразяваща се
в различно, по-неблагоприятно третиране на ищеца като български гражданин в
сравнение с чуждите граждани, търпящи
наказание „лишаване от свобода“, по отношение на броя на колетните пратки,
които имат право да получават, е неоснователен.
Поради
неоснователността на иска по чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр., неоснователен е и
искът по чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДискр. - за осъждане на ответника да преустанови
дискриминационното отношение спрямо ищеца, като му бъде разрешено да получава
колетни пратки.
За пълнота следва да се посочи, че съдът
намира за неоснователни изложените оплаквания във въззивната жалба, както
следва:
Съдът намира за
неоснователни оплакванията за допуснати от първоинстанционния съд процесуалните
нарушения, изразяващи се в отказ да се установят наведени от ищеца с исковата
молба факти и нарушение на чл.150 и сл. ГПК, изразяващо се в това, че на ищеца
не е бил предоставен протоколът от съдебното заседание, с което е
възпрепятствана защитата му. Допуснатите в първоинстанционното производство
процесуални нарушения имат за последица само допускане на доказателства във
въззивното производство на основание чл.266, ал.3 ГПК. В настоящия случай
въззивникът не е направил доказателствени искания с въззивната жалба, а едва с
допълнителна молба – месеци след депозиране на въззивната жалба, поради което
въззивният съд с нарочно определение се е произнесъл по тези доказателствени
искания и ги е оставил без уважение.
Неоснователни са и
следващите оплаквания – че съдът неправилно не е изпълнил „законовмененото му
задължение да уведоми заинтересовани страни (граждани и организации) и
институции, имащи пряко задължение да съблюдават за законосъобразността на
актовете на държавните органи“, както , че не е допуснал насочване на иска и
„срещу институции и органи на властта, които е счел за отговорни към
настъпилите вреди“ и вследствие на действията и бездействията на които ищецът е
бил поставен в дискриминационно положение. Съгласно чл.6, ал.2 ГПК, предметът
на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В
случая ищецът е поискал установяване на дискриминация по отношение на себе си,
като е насочил иска си против ответната ГД „Изпълнение на наказанията“, т.е.с
исковата си молба ищецът е очертал обема на търсената защита и е посочил
ответната страна. Ако счита, че и други „институции
и органи на властта“ са отговорни за проявеното към него дискриминационно
отношение, ищецът следва да потърси правата си в отделно производство.
Неоснователно е твърдението,
че в нарушение на чл.215 ГПК съдът неправилно е оставил без уважение искането
на ищеца за конституиране на нови „ищци“, други лица, осъдени на наказание
„Лишаване от свобода“, като „необходими другари в процеса“. Не е налице
хипотезата на чл.215 ГПК, тъй като искът е предявен само от ищеца Р.. По делото
няма данни други лица да са поискали техен иск да се присъедини към настоящото
дело, а ищецът не може да предявява чужди права.
Неоснователно е
оплакването, че обжалваното решение е необосновано и постановено при липсата на
изложени мотиви.
По отношение на
оплакването, че първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на
ищеца за отправяне на преюдициално запитване във връзка с правоприлагането на
ратифицирани договори, обвързващи Република България следва да се посочи, че
съгласно чл.629, ал.2 и ал.3 ГПК, задължение за отправяне на преюдициално
запитване има само съдът, чието решение не подлежи на обжалване, а в случая
решенията и на първоинстанционния, и на въззивния съд, в случая подлежат на
обжалване, поради което за тях не съществува задължение да отправят
преюдициално запитване.
Неоснователно е
оплакването, че неправилно и в противоречие с ППЗИНЗС, първоинстанционният съд
е възприел като законосъобразни заповедите на Началника на Затвора Бургас, с
които дават възможност на българските граждани, изтърпяващи наказание „Лишаване
от свобода“ в Затвора в гр.Бургас, да получават само по един колет месечно,
като липсата на уеднаквяване между броя на колетите, които българските граждани
и чуждите граждани, лишени от свобода, имат право да получават месечно,
установява дискриминационно отношение във вр.чл.4 от ЗЗДискр. Съдът не е
изложил такива съждения в мотивите си, а само е посочил, че по делото е
безспорно, че заповедите на Началника на Затвора Бургас, уреждащи възможността
за получаване на колетни пратки и разрешени предмети, са съобразени с
предвижданията на ППЗИНЗС.
На последно място съдът
намира за неоснователно оплакването, че обжалваното решение противоречи и на Директива
2000/43/ЕО-29.06.2000 г. за създаване на рамка за борба с дискриминацията въз
основа и с оглед прилагане от държавите-членки на принципите на равно третиране
(Решение С-83/2014 на СЕС Люксембург). Както е посочено в самата Директива,
тя има за цел да се бори с дискриминацията, основана на расов признак или
етнически произход и не обхваща различно отношение на основата на националност,
каквито са твърденията по настоящото дело.
Поради съвпадането на крайните изводи на
двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, с
която са отхвърлени предявените искове.
По разноските съдът
намира следното:
С оглед постановения
резултат и потвърждаване на обжалваното решение, на въззивника-ищец не се
дължат разноски.
Съдът намира, че с оглед
разпоредбата на чл.72, ал.2 ЗЗДискр., разноски не се
дължат и на въззиваемия-ответник, тъй като съгласно посочената разпоредба, за
производствата пред съд по този закон не се събират държавни такси, а
разноските са за сметка на бюджета на съда. Това налага решението на БРС да
бъде отменено в частта, с която ищецът Р. е осъден да заплати на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията”, сумата от 100 лв, представляващи
направените по делото разноски за първоинстанционното производство.
Мотивиран от изложеното, Бургаският
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 260721 от 23.11.2020
г. по гр.д.3069/2020 г. по описа на Районен съд Бургас, В ЧАСТТА, с която
ищецът И.Н.Р. с ЕГН ********** с адрес ***, е осъден да заплати на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията”, сумата от 100 лв, представляващи
направените по делото разноски.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260721 от
23.11.2020 г. по гр.д.3069/2020 г. по описа на Районен съд Бургас в останалата
част.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.