РЕШЕНИЕ
№ 10165
гр. София, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20241110103753 по описа за 2024 година
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1
ГПК.
Производството е образувано по искова молба от Н. Г. Г. против
*****************, с която е предявен отрицателен установителен иск за признаване
за установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи сумата от общо
1548,00 лева, поради липса на валидно облигационно правоотношение.
В исковата молба ищецът твърди, че при направена справка за кредитна
задлъжнялост, издадена на 11.10.2023 г. от ЦКР към БНБ установил, че ответното
дружество претендира от него сумата от 294,00 лева – остатък от редовна главница и
сумата от 771,00 лева – остатък от просрочена главница. Твърди още, че след
проведена кореспонденция за установяване на основанието на гореописаните суми, на
24.11.2023 г. получил покана-справка от ответното дружество, с която последното
претендира заплащане на сумата от общо 1548 лева, без да се сочи на какво основание
и как е формирана. Ищецът оспорва наличие на облигационно правоотношение между
него и ответното дружество, въз основа на което последното да претендира заплащане
на суми. Алтернативно, в случай, че ответникът представи договор, изразява
становище, че не отговаря на изискванията на ЗЗП, ЗЗД и ЗПК, в условията на
евентуалност, че съдържа нищожни клаузи. По изложените в исковата молба доводи и
съображения, ищецът обуславя правния си интерес от предявения иск, моли за
неговото уважаване и претендира направените по производството разноски.
1
В подадения в срока по чл.131 ГПК отговор ответникът изразява становище за
допустимост, но неоснователност на предявения иск. Твърди, че на 21.10.2022 г. между
страните е сключен договор за кредит № 202210211232370059, по силата на който на
ищеца бил предоставен кредит в размер на 1500,00 лева чрез системата за плащания на
„Изипей“ АД. Поддържа се, че ищецът се задължил да върне заемната сума, ведно с
възнаградителна лихва на 12 броя анюитетни вноски, всяка в размер на 154,00 лева, за
периода от 22.11.2022 г. до 22.10.2023 г. В договора било предвидено, че в случай на не
представяне на гаранция, дружеството начислява неустойка н размер на 1200,00 лева.
Сочи се, че за погасяване на задължението ищецът е направил 7 плащания в общ
размер на 1500,00 лева, като са останали непогасени суми в общ размер на 1548,00
лева, от която: сумата от 848,24 лева – главница, сумата от 99,76 лева –
възнаградителна лихва за периода от 22.05.2023 г. до 22.10.2023 г., както и сумата от
600,00 лева – неустойка по чл.6 от договора, за периода от 22.05.2023 г. до 22.10.2023 г.
По изложените в отговора съображения, ответникът моли за отхвърляне на предявения
иск и присъждане на направените разноски. В условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за установено
следното от фактическа страна:
По делото е представен договор за потребителски кредит №
202210211232370059 от 21.10.2022 г., който не е оспорен от ищеца, по силата на който
на ищеца е предоставена сумата в размер на 1 500 лева, при договорен ГПР в размер на
48.77 % и годишен лихвен процент в размер на 40.39 %, със срок на погасяване
22.10.2023 г. Съгласно чл.4, ал.3 от същия договор, кредитополучателят се задължава в
срок до края на следващия ден от сключване на настоящия договор да предостави на
заемодателя гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по
договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова институция,
трябва да бъде за сума в размер на 1848,00 лева със срок на валидност до 23.10.2023 г.
Съгласно чл.6, ал.1 от процесния договор в случай, че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4, ал.3 от договора в установения
срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договор, той дължал
на дружеството неустойка в размер на 1200 лв. В чл.6, ал.2 е предвидено, че
неустойката се начислявала на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал.3.
Видно от приложения по делото Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити е, че в т.8 е предвидено в
срок до края на следващия ден от сключването на договора за потребителски кредит,
кредитополучателят да представи на дружеството гаранция по кредита, която може да
бъде: а) банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република
България; б) гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на
2
територията на Република България; в) двама поръчители. Банковата гаранция и
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, следва да отговарят на
изискванията на закона за тяхното издаване и да съдържат неотменяемо и безусловно
изявление, че, ако кредитополучателят не заплати което и да е свое парично
задължение, произтичащо от договора, гарантът ще заплати на *****************
всички дължими от кредитополучателя суми в първия работен ден, следващ деня на
получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. Банковата гаранция
или гаранцията, издадена от небанкова институция, трябва да бъде за сума в размер на
1848,00 лева и срок на валидност до 23.10.2023 г. Поръчители могат да бъдат
дееспособни физически лица, които поемат задължение да отговарят солидарно с
кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя,
произтичащи от договора при условията на чл. 138 и сл. ЗЗД. Към датата на сключване
на договора, поръчителите не трябва да имат кредити с повече от 30 дни просрочие.
По делото е представена разписка за извършено плащане от 21.10.2022 г.,
неоспорена от ищеца, от която се установява, че сумата по процесния договор за
кредит е преведена.
По делото е приложен издаден от ответника документ, в който в табличен вид са
описани извършените от ищеца плащания и погасените с тях задължения.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
С предявения отрицателен установителен иск се иска съдебно установяване на
несъществуването в полза на ответника на вземане срещу ищеца. При отрицателен
установителен иск ищецът не носи тежестта да докаже пораждащите спорното право
факти - такава тежест е възложена на ответника, защото той поддържа да е титуляр на
оспореното право.
От представения и неоспорен от ищеца договор за потребителски кредит се
установява наличието на облигационно правоотношение между страните. По делото не
се спори, че кредиторът – настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на
чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. С оглед предходното относно сключения договор важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
3
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Съдът намира, че уговорената в чл. 6 от договора неустойка в размер на 1200,00
лв. за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е
неравноправна клауза. Това е така, тъй като функцията на неустойката е да обезпечи
изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл.92, ал.1 ЗЗД). При договора за
заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл.6 от
договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при
неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а
при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано
обезпечение, като размерът на неустойката е в размер почти, колкото отпуснатия заем.
С оглед предходното следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение
при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено
точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест
на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин
не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Дори при добросъвестно
изпълнение в срока по договора от страна на длъжника, с така начислената неустойка
кредиторът би получил сума, надвишаваща повече от два пъти размера на отпуснатия
заем /като се прибавят дължимата лихва и останалите разходи, включени в ГПР/. Това
създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на
неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до
нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с
необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с
възнаградителната лихва. Предвидената в договора сума за неустойка обаче би го
обогатила неоснователно, поради което и е недължима.
След като законът изрично ограничава в чл.9 ЗЗД свободата на договарянето в
рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът да се
съобразяват с тях. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5
ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
4
договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за
вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора,
който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора
с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума.
Следва да се има предвид, че нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по
смисъла на чл.26, ал.4 ЗЗД от императивни правила, тъй като ако съдът изменя
съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в
потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел,
предвидена в член 7 от Директива 93/13.
На основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита. В конкретния
случай, видно от обективираното в писмения отговор признание и представените към
него документи е, че ищецът е направил в полза на ответното дружество плащания в
общ размер на 1500,00 лева, т.е. върнал е чистата стойност на кредита, поради което и
не дължи останалата претендирана от дружеството сума в размер на 1548,00 лева.
Предвид гореизложеното, предявения иск е основателен, поради което следва да
бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. Видно от доказателствата по делото е, че ищецът е направил и претендира
разноски за държавна такса и такса за преписи в общ размер на 63,22 лева, която сума
следва да бъде възложена в тежест на ответното дружество. Видно от приложения по
делото договор за правна защита и съдействие е, че адвокатското възнаграждение е
безплатно – при условията на чл.38, ал.1, т.3 ЗА. С оглед предходното и на основание
чл.38, ал.2 ЗА, при съобразяване с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от СРС, както и с определение №
50015/16.02.2024 г. по т.д.№ 1908/2022 г., I т.о. на ВКС, съдът определя
възнаграждение на процесуалния представител на ищцата в размер на 400,00 лева.
Това е така, тъй като делото не е от фактическа и правна сложност и е приключило
5
само в едно открито съдебно заседание. Отделно от предходното, следва да се има
предвид, че целта на разпоредбата на чл.38 ЗА е определени категории лица да имат
възможност да получат безплатна правна помощ, но не води автоматично до извод, че
адвокатът ще реализира икономическа облага чрез поемането на процесуално
представителство, респ. предоставянето на правни съвети. Следва да се отбележи още,
че когато се поемат т.нар. „pro bono“ случаи, адвокатът носи икономическият риск.
Отделно от предходното, нито е в съответствие със закона, нито с добрите нрави, чрез
договор за правна защита и съдействие, при условията на чл.38 ЗА, да се търси
икономическа облага. С оглед предходното, ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на адв.Б. сумата от 400,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Г. Г., ЕГН **********
срещу *****************, със седалище и адрес на управление:
***************** отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1
ГПК, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 1548,00 лева,
претендирана от ответника като вземане по договор за потребителски кредит №
202210211232370059 от 21.10.2022 г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *****************, със седалище и
адрес на управление: ***************** да заплати на Н. Г. Г., ЕГН **********
сумата от 63,22 лева, представляваща направените по производството разноски.
ОСЪЖДА *****************, със седалище и адрес на управление:
***************** да заплати на адвокат К. И. Б., ЕГН **********, член на РАК, на
основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.3 ЗА, сумата от 400,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на
ищеца по производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6