Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр.
София 20.05.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийският градски съд, първо гражданско
отделение, І-6 състав
в публичното заседание на двадесети
април
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
Председател : ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Антоанета
Стефанова и в
присъствието на
прокурора
като разгледа докладваното от
съдия Алексиева гр.
дело № 5569 по описа
за 2019 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба, подадена от „Соф.АМЛ.“ ООД срещу И.И.К., с която предявява иск по
реда на чл.422, ал.1, във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за установяване на вземане
по заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 30856/2018 г. по описа на СРС, 59 състав,
евентуално съединен с осъдителен иск с правно основание чл. 535, т. 2, чл. 538
и чл. 481, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 44 ЗЗД за плащане на сума по запис на
заповед от 22.11.2013 г.
Ищецът твърди, че на 20.03.2018
г. получил разпореждане на СРС по ч.гр.д.№ 30856/2018 г., с което му е указано
да предяви настоящия иск. Поддържа, че заявлението по издаване на заповедта за
изпълнение срещу ответницата и вземането му произтича от запис на заповед от
22.11.2013 г., с който длъжникът И.И.К. е поела безусловно задължение да
заплати по посочения запис на заповед на ищеца-кредитор сумата от 69 519 евро с
падеж на плащането 22.11.2016 г. Твърди се, че задължението по този запис на
заповед и до сега не е изпълнено. Твърди се, че в заповедното производство
кредиторът е претендирал само част от сумата в размер на 17 000 евро, срещу
дължимостта на която ответницата е възразила. Поддържа се, че записът на заповед
съдържа всички задължителни реквизити, изискуеми от чл.535 ТЗ и е редовен
документ. Вземането за лихва произтича от обстоятелството, че падежът за
изпълнение на това задължение е изтекъл на 22.11.2016 г., поради което и на
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, същият дължи плащането на процесната сума, заедно
с обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, считано от
предявяването на записа на заповед пред съда. Тъй
като ответницата обжалва разпореждането за издаване на заповедта, при условията
на евентуалност ищецът предявява осъдителен иск за плащане на сумата по записа
на заповед, частично за сумата от 17000 евро, част от общо дължимата сума от 69
519 евро.
Моли съда да постанови решение, с
което да бъде признато в отношенията между страните, че ответницата дължи на
ищеца въз основа на издадения запис на заповед от 22.11.2013 г. с падеж
22.11.2016 г. сумата от 17 000 евро, част от общо дължимата сума от 69 519
евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.05.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от
03.07.2018 г. по ч.гр.д. № 30856/2018 г. по описа на СРС, 59 състав.
При условията на евентуалност
предявява осъдителен иск за същата сума.
В срока по чл.367 ГПК ответницата
представя отговор.
По същество оспорва иска изцяло
като неоснователен. Твърди, че представеният запис на заповед е нередовен от
външна страна, тъй като документът е озаглавен „запис на заповед“, но в текста
на същия липсва наименованието „запис на заповед“. Твърди разминаване в
изписването в съдържанието на документа. Използването на печатни и ръкописни
думи не отговаря на строго формалното изискване на закона за съдържанието на
документа. Твърди, че процесната запис на заповед не е предявена за плащане на
сочено за задължено лице. Твърди, че с процесната запис на заповед са
обезпечени други облигационни отношения, а именно: Договор заЛ. на лек
автомобил № 76757/12.09.2013 г. и Договор заЛ. на строителна техника №
90077970/21.11.2013 г. Твърди се, че договорите са изпълнени надлежно отЛ.ополучателя
„Т.“ ЕООД, чийто управител е ответницата. Твърди се, че „Т.“ ЕООД е изплатил
всичките си задължения към ищеца още през 2016 г. Твърди, че договорът не е
надлежно изпълнен от ищеца, а престираното е с установени отклонения от
обичайната търговска практика. Прави
възражение за некачественост на доставената стока и несъответствието й с
уговореното, респ.право на отбив от цената. Въвежда възражение за давност с
твърдението, че исковете са погасени поради изтекла давност, включително
възражение за погасени по давност вземания по каузалното правоотношение. Въвежда
възражение за нищожност, поради противоречие с добрите нрави на чл.8, чл.47 от
двата процесни договора. Твърди се свръхобезпеченост на вземанията на
кредитора. Заявява възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на
претендираното в заповедното производство адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.372 ГПК ищецът
депозира допълнителна искова молба.
Оспорва като неоснователни
твърденията на ответницата за нищожност на записа на заповед.
Не оспорва изложеното от
ответника, че записът на заповед обезпечава задълженията на „Т.“ ЕООД по
Договор заЛ. на лек автомобил № 76757/12.09.2013 г. и Договор заЛ. на
строителна техника № 90077970/21.11.2013 г., които задължения обаче противно на
твърденията на ответницата не са платени.
Оспорва авторството и
съдържанието на: ПКО № 28771/29.10.2013 г., ПКО № 28772/14.10.2013 г., ПКО №
28819/12.11.2013 г., ПКО № 28647/17.09.2013 г. и моли съдът да открие
производство по реда на чл.193 от ГПК.
Поддържа се, че ответницата не
може да противопоставя на ищеца възражение за нищожност на клаузите на
търговските договори заЛ., тъй като самиятЛ.одател не е правил такива
възражения. Оспорва като неоснователни възраженията за нищожност на клаузи от
договорите.
В срока по чл.373 ГПК ответникът
депозира допълнителен отговор, с който оспорва всички твърдения изложени в
допълнителната искова молба и поддържа всички изложени в отговора факти и
обстоятелства.
По отношение на оспорените ПКО
заявява, че ще се ползва от тях, като твърди, че тези документи изхождат от
ищеца, тъй като са разписани от служители на дружеството-ищец
В съдебно
заседание ищецът чрез процесуалния си представител поддържа иска. Съображения
излага в писмени бележки по делото. Претендира разноски, за което представя
списък по чл.80 ГПК. Заявява възражение с правно основание чл.78, ал.5 от ГПК
за прекомерност на заплатеното от ответницата К. адвокатско възнаграждение.
Ответницата
И.К. в съдебно заседание и чрез процесуалния си представител оспорва иска и
моли съда да го отхвърли като неоснователен и недоказан. Подробни съображения
са изложени в писмени бележки, представени по делото. Претендира разноски, за
което представя списък.
Третото
лице помагач, редовно призовано, не изпраща представител, не изразява становище
в хода по същество.
Софийски градски съд, І-6 състав, след като взе
предвид становището на страните и събраните по делото писмени доказателства,
преценени поотделно в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
На 15.05.2018 г. ищецът е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК, въз основа на което и с
разпореждане на съда, постановено по ч.гр.д. № 30856/18 г. по описа на СРС, 59
състав, срещу ответницата е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 от ГПК.
В
законоустановения двуседмичен срок е постъпило възражение от ответницата, че не
дължи процесните суми.
Със съобщение, връчено на ищеца
на 20.03.2018 г., последният е уведомен, че следва да предяви иск за
установяване на своето вземане в едномесечен срок от получаване на съобщението.
Настоящият
иск е предявен на 22.04.2019 г. (първият работен ден след изтичане
на срока в неприсъствен ден), т.е. в законоустановения
едномесечен срок. В този смисъл предявеният иск е процесуално допустим.
По същество на предявения иск.
По
делото е представен запис на заповед от 22.11.2013 г., с който И.И.К. се е
задължила неотменимо и безусловно да плати на падежа 22.11.2016 г. на „С.“ ООД
сумата от 69 519 евро.
Между
страните не е спорно, поради което съдът е приел за безспорно между тях, че с
процесната запис на заповед са обезпечени вземанията на ищеца по договор заЛ.
на лек автомобил № 76757/12.09.2013 г. и по договора заЛ. на строителна техника
№ 90077970/21.11.2013 г.
От
представените и приети по делото договори, съответно: договор заЛ. на лек
автомобил № 76757/12.09.2013 г. и
договор заЛ. на строителна техника № 90077970/21.11.2013 г., се
установява, че поетото от ответницата менителнично задължение е за да обезпечи
чужд дълг, това на третото лице помагач „Т.“ ЕООД.
По
силата на сключен на 12 септември 2013 г. между ищеца в качеството му наЛ.одател
и третото лице помагач-„Т.“ ЕООД, представляван от управителя му-ответницата по
делото И.И.К., в качеството му наЛ.ополучател, договор заЛ. на лек автомобил №
76757, ищецът е отдал на третото лице помагач при условията на финансово
обвързанЛ. л.а.м. „Ауди А8 4.2 TDI QUATTRO“ на общаЛ.ова стойност в
размер на 114 405 лв., която включва ДДС, главница, стойността на допълнителните
разходи, вноски за застраховка „Каско“ за първата година и договорна лихва,
наричаниЛ.ови вноски, чийто размер и падежи са отразени в договора, като след
изплащането на всички вноски, лихви, неустойки, данъци и изпълнение на всички
останали задължения по договора,Л.ополучателят има право да придобие правото на
собственост върху автомобила.
Уговорено
е, че първоначалната вноска е в размер на 14538 лв., с включени допълнителни
разходи и лихва за разсрочване и ще бъде платена на 12 септември 2013 г.
Изплащането
на уговоренатаЛ.ова стойност е следвало да стане в периода от 12.10.2013 г. до
12.09.2015 г., на 27 месечниЛ.ови вноски с падеж 12-то число на съответния
месец в размер на всяка вноска от по 4034,61лв., от която: 2966,63 лв.-главница
и 1067,99 лв.-лихва. Три от вноските са в размер на по 1012 лв.-застраховка „Каско“.
На
основание чл.47, т.1 от договора, страните са уговорили, че неизправната страна
дължи на изправната страна неустойка, както следва: за забава-в случай на
просрочие след датата на падежа-по 1% от сумата наЛ.овите вноски и др.дължими
плащания за всеки просрочен ден, считано от датата на падежа, но не повече от
30% отЛ.овата цена автомобила.
По
силата на сключен на 21 ноември 2013 г. между ищеца в качеството му наЛ.одател
и третото лице помагач-„Т.“ ЕООД, представляван от управителя му-ответницата по
делото И.И.К., в качеството му наЛ.ополучател, договор заЛ. на строителна
техника № 90077970, ищецът е отдал на третото лице помагач при условията на
финансово обвързанЛ. строителна техника марка JCB, модел JS240NC на
общаЛ.ова стойност в размер на 165908 лв., която включва ДДС, главница,
стойността на допълнителните разходи, вноски за застраховка „Каско“ за първата
година и договорна лихва, наричаниЛ.ови вноски, чийто размер и падежи са
отразени в договора, като след изплащането на всички вноски, лихви, неустойки,
данъци и изпълнение на всички останали задължения по договора,Л.ополучателят
има право да придобие правото на собственост върху автомобила.
Уговорено
е, че първоначалната вноска е в размер на 39 802 лв., с включени
допълнителни разходи и лихва за разсрочване и ще бъде платена на 21 ноември
2013 г.-30 000 лв., а остатъкът от първоначалната вноска ще бъде платен на
четири вноски, които са включени към първите четири вноски по погасителния план
на настоящияЛ.ов договор. Сумата е следвало да бъде изплатена за периода от
21.12.2013 г. до 21.11.2015 г. на равни месечниЛ.ови вноски от по 4882,41 лв.,
от която: 3129,75 лв. главница и 1752,66 лв.-лихва. Към първите четири вноски
са включени и сумите от по 2450,50 лв., които представляват разсрочената
остатъчна част от 9802 лв. от дължимата първоначална вноска. Три от
вноските са в размер на по 1050 лв.-застраховка „Каско“. И в този договор е
налице идентична клауза за неустойка-чл.47, т.1 от договора, в случай на
забавено изпълнение на задължението за заплащане на определените в договора по
размерЛ.ови вноски на уговорения между страните падеж.
По делото са приети
основно и допълнително заключение на ССчЕ, от които се установява, че в
счетоводството на ответника е отразено, че всички начислени вноски по двата
погасителни плана са погасени от „Т.“ ЕООД с изключение на сумата от 3320,56
лв. за „Каско“, гражданска отговорност, отразена във фактура № 5435/28.12.2015
г., която е начислена в сметка вземания по съдебни спорове. Размерът на
неустойката за забавени плащания по дватаЛ.ови договора е: по договор №
76757/12.09.2013 г.-60 610,53 лв. и по договор № 77970/21.11.2013
г.-50 464,10 лв.
Установява се, че ПКО №
28771/29.10.2013 г. на стойност 680 лв., вносна бележка по договор №
76757/12.10.2013 г. на стойност 2967 лв. и ПКО № 28772/14.10.2013 г., са
внесени от името на клиента в банковата сметка на „С.“ ООД на 31.10.2013 г. за
покриване наЛ.ова вноска по договор № 76757 и остатъка за фактуриране на
сервизни разходи.
ПКО № 28819/12.11.2013
г. на стойност 4026,97 лв. са внесени от клиента в банковата сметка на „С.“ ООД
на 15.11.2013 г. за покриване наЛ.ова вноска по договор № 76757.
ПКО № 28647/17.09.2013
г. на стойност 4800 лв. и № 28645/16.09.2013 г. на стойност 2000 лв. не са
отразени в счетоводните регистри на ищеца. Вещото лице посочва, че съгласно действащата
вътрешна нормативна уредба, дружеството не отчита приходи от клиенти в брой, но
в предходните случай на отразените ПКО, служителите на дружеството
извънсчетоводно са приемали сумите и от името на клиента са ги внасяли в
банковата сметка на дружеството. В изисканата разпечатка на сметка 501 „Каса“
за процесния месец септември 2013 г. няма отразени такива приходи от клиенти.
Предвид заключението на
вещото лице, изричното оспорване от страна на ищеца и непредставяне от страна
на ответницата на оригиналите на приходни касови ордера с №№ 28647/17.09.2013
г. и 28645/16.09.2013 г. и на основание чл.183 от ГПК съдът е изключил двата
оспорени ордера от доказателствата по делото.
Пред
настоящата инстанция е разпитана свидетелката М.Х.К., която установява, че
практиката на дружеството е при сключване наЛ.ови договори да се издава запис
на заповед за всеки актив, но в конкретния случай е имало дваЛ.ови договора в
много близък период, при сключването на вторияЛ.ов договор първата запис на
заповед е върната и втората запис на заповед обезпечава вземанията и по двата
договора, тъй като фирмата е една и съща.
Свидетелката
установява още, че клиентите на били изрядни с плащанията, закъснявали и след
провеждани многократни телефонни разговори са изпращани и имейли относно
задълженията им и просрочията поЛ.овите вноски. Това са имейли, в които са
упоменавали какви са при ищцовото дружество задълженията, които имат относно
главници поЛ.ови договори, относно подновени застраховки, възникнали
допълнителни разходи.
Свидетелката
потвърждава представената от ищеца с молбата му от 17.07.2020 г. имейл
кореспонденция, намираща се на л. 181, 182, 183, 184, 185, 186 и 187, като
установява, че това са имейли, в които многократно е разяснявана една и съща
информация и са уточнявани плащания. Всички имейли са изпращани от свидетелката
и те са в доказателство на това, че клиентът е бил в забава и му е давана,
предоставяна многократно справка за задълженията му към определени дати. Многократно са правени
договорки и предоговорки. Свидетелката установява, че в имейла на стр. 184 от
делото, сервиз означава, че автомобилът е обслужен в сервиз на „СОФАВТО“,
съответно стойността на обслужването е било заплатено на сервиза от ищеца и
впоследствие е трябвало да бъде платено (възстановено) отЛ.ополучателя.
Свидетелката
потвърждава и истинността-съдържанието и авторството на имейл кореспонденцията,
представена с отговора на ответницита И.К..
Разпитан
свидетелят Х.И.С., установява, че във връзка със закупените автомобил и багер
от „СОФАВТО“, комуникацията се водела от М.К.. За всичко контактували с нея.
Свидетелят установява, че изисканото от ищеца капаро по договорите било
оставено на ръка при тях. Установява, че имало случаи, в които той лично плащал
на каса, при което била издавана една бележка, за която мисли, че дори не била
в оригинал, а в копие, защото след това платените на каса суми, служители ги
внасяли по банковата сметка на дружеството. Давали им копие на документа,
оригиналът на който оставал при тях, за да могат те да внесат по тяхната
банкова сметка ***. Свидетелят установява, че т.нар. скрита вноска е устна
договорка, по силата на която парите са дадени на ръка, за да се подпише
договора.
Горната
фактическа обстановка се доказва от събраните по делото писмени доказателства,
които съдът кредитира.
Между
така събраните доказателства няма противоречия, кореспондират помежду си,
поради което съдът ги кредитира.
От правна
страна:
Искът е
предявен по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, а отговорността
на ответницата намира своето правно основание в чл. 535, т. 2, чл. 538 и чл.
481, ал. 1 ТЗ, във връзка с чл. 44 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже
главно и пълно факта, от който произтича неговото вземане, следва да установи,
че вземането съществува и той следва да изчерпи всички основания на
претендираното от него право.
От своя страна в тежест на
ответницата е да докаже всички възражения срещу вземането.
Юридическият факт, от който се
претендира отговорността на ответницата е едностранна правна сделка-запис на
заповед, която поражда парично задължение за издателя към поемателя за
заплащане на сумата по записа - чл. 535, т. 2 , чл. 538 и чл. 481, ал. 1 ТЗ във
връзка с чл. 44 ЗЗД. Записът на заповед от една страна, е ценна книга, а от
друга страна, е едностранна, формална и абстрактна правна сделка, поради което
ищецът е освободен от необходимостта да докаже съществуването на правно
основание за издаването на записите на заповед, т. е. за поемане на
задълженията по тях.
За основателността на исковите
претенции е необходимо на първо място да се установи издаването на валиден
запис на заповед, т.е. съществуването на ценна книга, съдържаща задължителните
реквизити по чл. 535 ТЗ. В процесния запис на заповед са посочени
наименованието "запис на заповед", платим на падеж, името на лицето,
на което трябва да се плати, дата на издаване, както и безусловно обещание за
плащане на определена сума пари. Посочени са място на плащане и място на
издаване.
Представения и приет като писмено
доказателство по делото запис на заповед от 22.11.2013 г. съдържа всички
реквизити, визирани в чл. 535 от ТЗ.
Неоснователни са всички
възражения на ответницата, относно липса на реквизити.
Не е вярно твърдението, че в
текста на документа липсва наименованието „запис на заповед“. Видно от
оригинала на документа, приложен по частното гражданско дело на СРС /л.9/,
документът е озаглавен „Запис на заповед /без протест/“, а в самият документ
също е налице изрично посочване, че ответницата И.И.К. безусловно и неотменимо
се задължава срещу предоставяне на ТОЗИ ЗАПИС НА ЗАПОВЕД без протест и
предявяване за плащане, да плати на 22.11.2016 г. сума в размер на 69 519
евро на „С.“ ООД, от което става ясно, че с този израз се обозначава самият
документ като запис на заповед.
На следващо място, падежът е
определен в съответствие с чл.486, ал.1, т.4 от ТЗ, т.е. на определен ден, а
записаното "срещу представяне на този запис на заповед ", не
представлява друг падеж, именно поради наличието на фиксирана дата.
Налице е формирана трайно
установена съдебна практика, съгласно която при издаден запис на заповед с
падеж на определен ден и поето от издателя задължение да плати обещаната
парична сума срещу представяне на записа на заповед формалната редовност на
менителничния ефект не е опорочена. Изразът "представяне" не е
равнозначен на израза "предявяване", чрез който се определя падежа в
хипотезата на чл. 486, ал. 1, т. 1 и 2 ТЗ, и не съдържа два начина на
определяне на падежа. Представянето на записа на заповед е свързано с
упражняване на правата на платеца по чл. 492, ал. 1 ТЗ, във връзка с получаване
обратно на документа с отбелязване на плащането върху него. В този смисъл са
решение № 213/22.12.2014 г. по т. д. № 2700/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.,
решение № 105/23.10.2012 г. по т. д. № 515/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о. и
решение № 155/07.11.2013 г. по т. д. № 664/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о.
При определен изричен падеж на
плащане-22.11.2016 г., не е необходимо, записът на заповед да бъде предявен за
плащане.
И на последно място използването
на печатни и ръкописни изписани думи, също не се отразява на действителността
на записа на заповед, доколкото никъде в закона не е налице изискване за начина
на изписване на документа: ръкописно или печатно. Определените императивно от
законодателя реквизити, визирани в чл. 535 от ТЗ касаят съдържанието на
документа, а не начинът на неговото изготвяне-ръкописно, машинописно, на
компютър и т.нат.
При тези обстоятелства следва да
се приеме, че записът на заповед е действителен, респ. че е действителна и
обективираната в съдържанието му менителнична сделка.
Съобразно приетото в
задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 4/2013
от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, при редовен от външна страна менителничен
ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен
да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва
възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него
като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден
записът на заповед.
С въвеждането обаче на твърдения
или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на
заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга. Именно тази хипотеза е налице в
конкретния казус, поради което на изследване подлежи и каузалното правоотношение
доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за
последица погасяване на вземането по записа на заповед.
По правилото на чл.154, ал.1 ГПК
за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите,
на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право-за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед.
Както
бе посочено по-горе записът на заповед е едностранно волеизявление с абстрактен
характер, поради което правата, произтичащи от него, са независими от
каузалните правоотношения, които по принцип са обуславящи за поемането на
менителничното задължение. В случая обаче ответникът, а впоследствие и ищецът с
допълнителната искова молба е въвел каузално правоотношение, във връзка с което
следваше да докаже пораждането на задължението по каузалното правоотношение.
Между страните не е спорно, че с
процесната запис на заповед са обезпечени вземанията на ищеца по договор заЛ. на
лек автомобил № 76757/12.09.2013 г. и по договора заЛ. на строителна техника №
90077970/21.11.2013 г., сключени с лице, различно от издателя на процесната
запис на заповед.
Съобразно уточнителна молба вх.№ 20510/17.02.2020
г., ищецът твърди, че претендира единствено вземанията си за неустойки и по
двата договора, уговорени в чл.47, т.1 /и в двата договора/. Тези неустойки са
уговорени за забавено изпълнение на задължението наЛ.ополучателя „Т.“ ЕООД да
заплаща в уговорения срок дължимитеЛ.ови вноски и са в размер на 1% от сумата
наЛ.овите вноски и др.дължими плащания за всеки просрочен ден, считано от
датата на падежа, но не повече от 30% отЛ.овата цена на автомобила.
Т.е. и съобразно уточнителна
молба на ищеца, претендираната сума от 17 000 евро, частично от пълния
размер от 69 519 евро, представлява сбор от начислените неустойки, както
следва: по договор заЛ. на лек автомобил № 76757/12.09.2013 г. за периода от
12.04.2014 г. до 12.04.2015 г. и по договора заЛ. на строителна техника №
90077970/21.11.2013 г. за периода от 21.04.2014 г. до 21.03.2015 г. И по двата
договора неустойките са начислени в размер на 1% от стойността на неплатенатаЛ.ова
вноска, неплатената застраховка „Каско“, неплатена застраховка гражданска
отговорност, неплатен пътен данък, възстановяване на други разходи за периода
от датата на падежа до датата на извършеното плащане със закъснение.
С оглед установеното от
фактическа страна, при което се установява липса на идентичност на издателя на
записа на заповед и длъжника по каузалното правоотношение, изпълнението на
задължението по едното правоотношение не води до погасяване на задължението по
другото, а установеното по делото непосредствено основание за менителничното
задължаване на ответницата - да се гарантира удовлетворяване на вземане,
произтичащо от каузално правоотношение с трето за спора лице-длъжник по
каузалното правоотношение, а не ответницата, която не е страна по каузалните
договори, води до извод, че вземането по записа на заповед не съществува -
гаранционно-обезпечителната цел, с която е издаден менителничният ефект не може
да бъде реализирана, задължението по него се явява лишено от основанието,
поради което е поето и ищецът не може да претендира изпълнение на това
задължение.
Изцяло в този смисъл Решение №
73/29.06.2016 г., т.д. № 1025/2015 г., ВКС, ІІ т.о., Решение № 127/12.07.2013
г., т.д. № 274/2012 г., ВКС, ІІ т.о.
Вземанията по договорите заЛ. са
възникнали в патримониума на ищеца, но задължението за плащане е наЛ.ополучателя
„Т.“ ЕООД, а не на ответницата, като обстоятелството, че ответницата е
собственик на капитала и управител на „Т.“ ЕООД не води до извод, че това
дружество е страна и по менителничното правоотношение, още повече че в записа
на заповед не е посочено, че издателят действа от името и за сметка на дружеството,
чийто управител е.
Дори да се приеме горния аргумент
за неоснователен, то предявеният иск се явява неоснователен и на друго
основание.
Съобразно съдебната практика,
създадена по реда на чл.290 от ГПК, обективирана в решение № 108 от 22.07.2014
г. на ВКС, ТК, I отделение, постановено по т.д. № 2418/2013 г., което се споделя
напълно от този съдебен състав, в производството по иска, предявен по реда на
чл.422 ГПК, се установява съществуването на вземането на издадената заповед за
изпълнение, като при заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК предмет на делото
е вземането по записа на заповед. Въведените твърдения или възражения на
страните за връзката между записа на заповед и конкретно каузално
правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, подлежат на
изследване доколкото същите биха имали за последица погасяване на вземането по
записа на заповед. Погасителен ефект за вземането по записа на заповед при
въведени възражения за плащане на задължението по каузалното правоотношение
настъпва само при доказана обезпечителна функция на ценната книга спрямо
изпълнението на конкретни задължения по каузалното правоотношение между
издателя и поемателя. От друга страна, вземането на основание на ценната книга,
независимо от гаранционно-обезпечителния му характер, възниква на датата на
издаване на записа на заповед и изискуемостта му настъпва на падежа на ценната
книга. Обезпечението може да е дадено на дата преди или след възникване на
задължението по каузалното правоотношение, но с оглед установяване
съществуването на подлежащо на изпълнение вземане съгласно чл.418, ал.3 ГПК,
същото следва да е с настъпила изискуемост. В производството по чл.422 ГПК
вземането ще се признае за съществуващо и подлежащо на изпълнение, ако е
изискуемо съобразно с падежа на ценната книга. При въведени възражения,
основани на каузалното правоотношение, следва да е изискуемо и вземането по
така обезпеченото каузално правоотношение. Ако записът на заповед има обезпечителна
функция само за част от задълженията по каузалното правоотношение, то изискуеми
са тези вземания, които са с настъпили падеж към датата на падежа на ценната
книга. За вземанията по каузалното правоотношение, които не са изискуеми към
датата на падежа на записа на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение
вземане и по ценната книга. Противното би означавало да се предостави
възможност на кредитора да иска изпълнение въз основа на записа на заповед
преди срока, чрез което ще се отрече обезпечителния характер на ценната книга.
По изложените съображения
съставът на ВКС е приел, че в производството по чл.422 ГПК от значение за
съществуването на подлежащо на изпълнение вземане по запис на заповед би могла
да е изискуемостта на задължението на издателя по каузалното правоотношение
между него и поемателя, ако записът на заповед е издаден за обезпечение на
изпълнението на конкретно задължение по каузално правоотношение, чийто падеж не
съвпада с падежа на ценната книга.
Както бе посочено по-горе, падежът
е определен в съответствие с чл.486, ал.1, т.4 от ТЗ, т.е. на определен ден, а
именно: 22.11.2016 г. Към тази дата всички вземания на ищеца за неустойка по
двата договора са били възникнали. Моментът на неизпълнение от страна на
третото лице помагач за заплащане на съответнатаЛ.ова вноска на датата на
падежа, съобразно погасителния план, поражда изискуемост на вземането за
съответната вноска и възникване на вземането за неустойка. Този момент е
различен от момента на изискуемостта на вземането за неустойка. При тълкуване
на нормите на чл.114, ал.1 и ал.4 от ЗЗД, следва да се приеме, че вземането за
неустойка за забава, става изискуемо от последния ден, за който се начислява
неустойката. В
хипотезата на извършено плащане на главния дълг, последният ден, за който се
начислява неустойката за забава, ще бъде денят на плащането и следователно от
този момент, вземането за неустойка става изискуемо и от този момент тече и
3-годишният давностен срок. Ако главният дълг не е платен и към датата на
завеждане на иска върху него продължава ежедневно да се начислява неустойка, то
по давност е погасено вземането за неустойка за период по-голям от 3 години
преди датата на предявяване на иска. В този смисъл Решение № 174 от 16.12.2009 г. на
ВКС по т. д. № 292/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 106 от 10.12.2020 г. на ВКС по т. д. №
1632/2019 г., I т. о., ТК. С последното решение е прието също така, че при уговорена неустойка за
забава при изпълнение на задължение за заплащане на възнаграждение по договор
за изработка, начислявана в определен процент за всеки ден забава, но и при
фиксиран максимален размер на дължимата неустойка от пълната стойност на
възложената работа, срокът за погасяване по давност на вземането за неустойка
започва да тече от деня, в който начислената неустойка достигне уговорения от
страните максимален размер, а ако главното вземане е погасено чрез изпълнение
преди този ден и неустойката не е достигнала максималния си размер-от последния
ден на начисляването й.
В конкретния случай страните са
уговорили точно такава неустойка, която се начислява в определен процент /1%/
за всеки ден забава от сумата наЛ.овите вноски, но при фиксиран максимален
размер на дължимата неустойка-30% отЛ.овата цена на автомобила, който фиксиран
размер по първия договор възлиза на сумата от 34 321,50 лв. /114 405х30%/,
а по втория-49 772,40 лв. /165908х30%/. Размерът на неустойката е определяем и денят, в
който вземането достигне максималния си размер като процент върху главното
задължение, неустойката спира да нараства и това е последният ден, за който тя
се начислява.
С оглед на горното разрешение,
съдът намира, че към определения падеж на процесната запис на
заповед-22.11.2016 г., всички вземания на ищеца за неустойка са били възникнали
и изискуеми. Първото забавено плащане по договора от 12.09.2013 г. е извършено
на 10.07.2014 г., а последното на 21.04.2015 г. Съответно първото забавено
плащане по договора от 21.11.2013 г. е извършено на 23.07.2014 г., а последното
на 21.04.2015 г., т.е. това са датите, от които вземанията за неустойки са
станали изискуеми.
Т.е. гаранционно-обезпечителната
функция на записа на заповед е по отношение на неустойките, дължими към датата
на падежа-22.11.2016 г.
По делото не се спори, а и с
оглед приетите по делото доказателства, включително ССчЕ, се установява, че
третото лице помагач-страна по договорите и изпълнението на чийто задължения
ответницата е обезпечила чрез процесната запис на заповед, е изпълнявало
задълженията си по договорите със забава.
С оглед така цитираната по-горе
съдебна практика основателно е възражението на ответницата, че вземанията на
ищеца за неустойка по двата процесни договора, обезпечени с издаването на
процесната ценна книга са погасени по давност.
Заявлението по чл.417 от ГПК е
подадено на 15.05.2018 г. и с оглед развилото се производство по реда на чл.422
от ГПК, от тази дата течението на давността е прекъснато. На основание чл.111,
б.“б“ от ЗЗД, вземанията
за неустойки от неизпълнен договор, се погасяват с изтичане на тригодишна
давност, който в хипотезата на извършено плащане на главния дълг, последният
ден, за който се начислява неустойката за забава, ще бъде денят на плащането и
следователно от този момент, вземането за неустойка става изискуемо и от този
момент тече и 3-годишният давностен срок.
Видно от заключението на ССчЕ и
уточнителна молба на ищеца, дължимитеЛ.ови вноски и др. /застраховка каско,
гражданска отговорност, пътен данък и др.разходи, подлежащи на възстановяване/,
за забавеното плащане на които се претендира неустойка са окончателно платени.
Следователно тригодишният давностен срок е започнал да тече от датата на всяко
извършено забавено плащане. Най-ранната дата е 10.07.2014 г., а най-късната
21.04.2015 г., т.е. тригодишният давностен срок е изтекъл съответно на
10.07.2017 г. и на 21.04.2018 г. И двете дати предхождат датата на подаване на
заявлението по чл.417 ГПК-15.05.2018 г., т.е. към тази дата вземанията на ищеца
за неустойка по възникналите каузални правоотношения са погасени по давност.
От друга страна падежът на
ценната книга, с която са обезпечени тези вземания е определен на 22.11.2016 г.
По въпроса за съдържанието и значението на
каузалното правоотношение-договор заЛ. и релативните възражения по него при иск
по чл.422 от ГПК, основан на запис на заповед, издаден за да обезпечи изпълнението
по каузалното правоотношение и връзката на последното с менителничната сделка
при обсъждане на възражение за погасителна давност, изтекла по отношение на
обезпечените със записа на заповед вземания, е даден отговор в решение №52 от
13.06.2017 г. по т.д.№60103/2016 г. на ВКС на ВКС, ГК, Трето отделение, както и
в Решение №5/05.02.2020 по дело №370/2019 на ВКС, ТК, II т.о.
Според тази съдебна практика,
създадена по реда на чл.290 от ГПК и споделяна от настоящия съдебен състав,
необходимостта съдът да обсъди релативните възражения, свързани с каузалното
правоотношение, се отнасят и до възраженията за изтекла давност по вземанията,
обезпечени с издаването на ценната книга. Изсрочването по давност на вземането
по каузалното правоотношение е от значение за възможността същото да бъде
събрано принудително, като законът не допуска предварителен отказ или
удължаване на давностния срок, едностранно или по уговорка. Ефектът на
давността засяга и обезпеченията на кредитора, като не следва да се допуска
чрез менителнични сделки императивните правила на закона да бъдат заобикаляни.
Такава менителница попада под санкцията на чл.465 от ТЗ, ето защо, дори и
кредиторът да разполага със запис на заповед при уговорен в своя полза срок на
предявяване от по-късен спрямо изискуемостта на обезпеченото вземане момент, щом
записът е издаден за обезпечаване изпълнението на парично задължение, падежът
на което е настъпил, поемателят на ценната книга следва да упражни правата си
по менителничната сделка не само в кратния давностен срок съгласно чл.537, вр.
чл.531 ал.1 от ТЗ, за който случай важи даденото указание по решение
№102/2014 г. по т.д №2680/2013 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, но и преди да
изтече давността по обезпеченото вземане. Съгласно т.17 от ТР №4/2014 г. по
т.д№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът разглежда заявените от ответника-длъжник
релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за
погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното
правоотношение, но очертаният кръг възражения не изключва възражението за
изтекла обща петгодишна или специална кратка погасителна давност като
правопогасяващо възражение по отношение на обезпеченото вземане, именно когато
специалната тригодишна давност по менителницата не е изтекла.
С оглед на така цитираната
съдебна практика искът се явява погасен по давност. Безспорно се установява, че
специалната тригодишна давност по менителничния ефект не е изтекла, но преди
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
ефекта /на 15.05.2018 г./, вземанията на ищеца по двата процесни договора,
които са обезпечени с процесния запис на заповед, са погасени по давност с
изтичане на тригодишен срок, считано от 10.04.2014 г. и най-късно от 21.04.2015
г., с оглед на което релативното възражение на ответницата, издател на записа
на заповед се явява основателно, респективно следва и извода за неоснователност
на предявения иск.
По тези аргументи предявеният
главен иск ще следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед отхвърлянето на главния иск,
съдът дължи произнасяне по евентуално предявения осъдителен иск за заплащане на
същата сума, но по идентични съображения изложени по-горе, осъдителният иск
също се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските в
процеса:
При този изход на делото разноски
се дължат само на ответницата, поради което и на основание чл.78, ал.3 от ГПК
ищецът ще следва да бъде осъден да заплати на ответницата направените от нея
разноски в размер на 600 лв.-депозит вещо лице и адвокатско възнаграждение в
размер на 3000 лв., съобразно приложения договор за правна защита и съдействие,
който служи и за разписка, удостоверяваща заплащането на сумата, или общо
разноски в размер на 3600 лв.
Неоснователно е възражението за
прекомерност на заплатеното от ответницата адвокатско възнаграждение.
Действително при материален интерес от 17 000 евро (левова равностойност 33 249,10 лв.), минималното адвокатско възнаграждение по чл.7, ал.2,
т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. възлиза на сумата от 1527,47 лв. Настоящият
състав намира обаче, че делото е сложно както от правна, така и от фактическа
страна, поради което заплатеното адвокатско възнаграждение не се явява
прекомерно и съответства на положения от процесуалния представител на
ответницата труд за подготовка и осъществяване на защитата й.
Водим
от горното, Софийски градски съд, І-6 състав
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
предявения по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК установителен
иск от С.“ ООД, дружество учредено и регистрирано в Търговския регистър при
Агенция по вписванията гр. София с ЕИК******, със седалище и адрес на
управление:*** срещу И.И.К., ЕГН **********,***, с който се иска да бъде
признато в отношенията между страните, че И.И.К. дължи на С.“ ООД, ЕИК****** на
основание чл. 535,
т. 2 , чл. 538 и чл. 481, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 44 ЗЗД, запис на заповед от
22.11.2013 г. с падеж 22.11.2016 г. сумата от 17 000 евро /седемнадесет хиляди
лв./, част от общо дължимата сума от 69 519 евро, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 15.05.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 ГПК от 03.07.2018 г. по ч.гр.д. № 30856/2018
г. по описа на СРС, 59 състав.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и
предявения при условията на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл.
535, т. 2 , чл. 538 и чл. 481, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 44 ЗЗД за осъждането
на И.И.К. да заплати на С.“ ООД, ЕИК****** сумата от 17 000 евро /седемнадесет
хиляди лв./, част от общо дължимата сума от 69 519 евро, дължима по запис на
заповед от 22.11.2013 г. с падеж 22.11.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 15.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА С.“ ООД, дружество
учредено и регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр.
София с ЕИК******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на
основание чл.78, ал.3 от ГПК на И.И.К., ЕГН **********,*** сумата от 3600 лв.
/три хиляди и шестстотин лв./ разноски направени от ответницата пред настоящата
съдебна инстанция.
Решението е постановено при
участието на „Т.“ ЕООД, дружество учредено и регистрирано в Търговския регистър
при Агенция по вписванията гр.София с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, партер, в качеството му на трето лице помагач на страната на
ответница И.И.К..
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис
от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: