РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на четиринадесети февруари две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 4528 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 364215 от 19.03.2018 г., постановено
по гр. дело № 14262/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО,
67 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД
срещу В.И.Б. и С.С.Б. пасивно субективно при условията на солидарност и кумулативно
обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 149
ЗЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на паричните задължения,
удостоверени в Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по гр. дело № 70572/2016
г. на СРС, 67 състав, за сумата от 2273,67 лв., представляваща продажната цена
за доставената топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. до
имот, находящ се в гр. София, жк. „********, вх. Ж, ап. 182, с аб. № 316767,
ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от 02.12.2016 г. до окончателното
й изплащане, сумата от 57,00 лв., представляваща дължима главница за доставена
услуга за дялово разпределение от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законната мораторна лихва върху тази сума от 02.12.2016 г. до окончателното й
изплащане, като исковете за заплащане на сумата от 149,42 лв., представляваща
законна мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 15.09.2015 г. до
23.11.2016 г., както и за заплащане на главницата за дялово разпределение са
отхвърлени. Със същото решение ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 282,18 лв., представляващи разноски в
първоинстанционното производство, и сумата 93,82 лв., разноски в заповедното
производство.
С Определение от 03.08.2018 г. на
мястото на починалия ответник В.И.Б. на основание чл. 227 ГПК са конституирани
наследниците му по закон С.С.Б. – съпруга-страна по делото и децата му И.В.Б. и
М.В.Б..
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените акцесорни установителни искове са отхвърлени, е
постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Изтъква, че съгласно разпоредбата на чл. 33,
ал. 2 ОУ след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки, продавачът издава кредитни известия на стойността на
месечните фактури и една обща за потребеното количество топлинна енергия, а
съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ не заплаща обезщетение за забава до изравняване на
отчетния период. Сочи, че ежемесечно удостоверява в присъствието на нотариус
публикуването в интернет за дължимите суми, което не било оспорено от
ответниците. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи
претенциите в обжалваната част. Претендира разноски за настоящата съдебна
инстанция.
Ответниците по жалбата на ищеца С.С.Б.,
И.В.Б. и М.В.Б. не са подали в законоустановения срок отговор на въззивната
жалба и не вземат становище по същата.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която частично са били уважени предявените от „Т.С.” ЕАД пасивно
субективно при условията на солидарност и кумулативно обективно съединени установителни
искове е постъпила въззивна жалба от ответниците С.С.Б., И.В.Б. и М.В.Б. с
оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон. Поддържат, че за периода
от 01.05.2014 г. до 31.12.2014 г. вземанията на ищеца за топлинна енергия са били
погасени поради изтекла погасителна давност. Молят съда да отмени решението в обжалваната
част и отхвърли предявените искове.
Във връзка с изложените в жалбата на
ищеца и ответниците оплакания, касаещи неправилност на постановеното решение в
частта за разноските, първоинстанционният съд се е произнесъл по реда на чл.
248, ал. 1 ГПК с Определение № 1217 от 03.01.2019 г., с което е оставил без
разглеждане молбата на ищеца и е отхвърлил молбата на ответниците.
Срещу Определение № 1217 от 03.01.2019
г., с което отхвърлена молбата на ответниците за изменение на постановеното
решение в частта за разноските е подадена частна жалба от С.С.Б., И.В.Б. и М.В.Б.,
в която са изложени оплаквания за неправилност на същото. Сочат, че нормативно
установения максимум за разноски била сумата от 50 лв. Молят съда да отмени
същото за разликата над сумата от 50,00 лв. присъдени разноски в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Въззиваемите - „Т.С.” ЕАД и „Нелбо“ ЕАД
- третото лице помагач на ищеца – не са подали отговор на въззивната и частната
жалба.
Въззивните жалби са подадени в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна по следните
съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по
силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените
във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната
проверка, намира следното:
Във връзка с оплакванията в
жалбата на ищеца, касаещи акцесорните искове за изтекла мораторна лихва
следва да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на
парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата. Нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД предвижда, че когато денят за
изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му. В рамките на процесния период са действали общите условия на
ищцовото дружество, приети с Решение по т. 1 от Протокол 53/ 28.03.2013 г. на
Съвета на директорите на „Т.С.” ЕАД, одобрени е Решение ОУ-02/ 03.02.2014 г.
на ДКЕВР на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ. В чл. 33, ал. 4 от тях е посочено, че
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само
върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно
само върху общо дължимата сума за съответния отчетен период на база на изравнителната сметка.
Следователно по аргумент за противното от чл. 33, ал. 4 ОУ се явява обоснован
извода на първостепеннния съд, че клиентите на топлинна енергия не дължат
обезщетение за забава върху месечните прогнозни сметки за топлинна енергия, а
само за сумите, начислени след извършването на изравняването на топлинната
енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия от 2014 г. и имащи отношение
за процесния период от 15.09.2015 г. до 23.11.2016 г. последните суми следва да
бъдат заплатени в тридесетдневен срок от
датата на публикуването на сметките за тях на интернет-сайта на
дружеството, така както и ищецът е твърдял в исковата молба. От страна на ищеца
не са ангажирани доказателства за датата, на която сметките на ответниците за
периода от 15.09.2015 г. до 23.11.2016 са били публикувани на интернет-страницата
му, поради което и с оглед доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК е
законосъобразен изводът на СРС, че ищецът не е установил при условията на пълно
и главно доказване, че същите са поставени
в забава за изпълнението на процесиите задължения за заплащане стойността на
ползваната в имота топлинна енергия. Следва да се добави, че липсата на
оспорване от страна на ответниците не освобождава ищеца от задължението му да
установи фактическите си твърдения, още повече с отговора на исковата молба
ответниците са оспорили исковете. Следователно в съответствие с материалния
закон първоинстанционният съд обосновано е приел, че ответниците не дължат
мораторна лихва върху главното парично задължение за топлинна енергия за
периода от 15.09.2015 г. до 23.11.2016 г., поради което и правилно пасивно субективно
съединените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 149,42 лв., представляваща законна
мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 15.09.2015 г. до
23.11.2016 г., както и за заплащане на главницата за дялово разпределение са
отхвърлени
По отношение на
единственото наведено във въззивната жалба на ответниците оплакване, касаещо
извода на първоинстанционният съд, че за периода за периода от 01.05.2014 г. до 31.12.2014 г. вземането на ищеца е погасено поради изтекла
погасителна давност следва да се отбележи, че настоящият състав намира същото
за неоснователно, а извода на СРС за обоснован. В тази връзка следва да се
отбележи, че съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни
разяснения дадени в ТР № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, „понятието „периодично плащане” по смисъла на
чл. 111, б. „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, поради което
процесното вземане на ищеца за цената на доставена топлинна енергия е
периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за него се прилага
тригодишна давност. В конкретния случай заявлението за издаване на
заповед за изпълнени по чл. 410 ГПК е подадено на 02.12.2016 г., поради което в
този момент е прекъснато теченето на погасителната давност – арг. чл. 422, ал.
1 ГПК, според която искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение . Тъй
като чл. 32, ал. 1 от ОУ /действащи за
процесния период/ е уговорено, че потребителят е длъжен да заплаща продажната
цена за доставената топлинна енергия ежемесечно – в 30 дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнася, тези парични задължения стават
изискуеми на 30-то число, следващо месеца, за който са дължими. Именно от този
момент започва да тече погасителната давност – арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 02.12.2016
г., поради което вземанията за периода 01.05.2014
г. до 31.12.2014 г. не са погасени по давност.
Доколкото във въззивните жалба на
страните не са изложени други конкретни оплаквания и поради съвпадане на
крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
По отношение на
подадената частна жалба против Определение № 1217 от 03.01.2019 г., съдът намира
следното:
Частната жалба е
неоснователна. Съгласно задължителните указания за органите на съдебната власт
дадени в т. 11г от Тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал.
1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство, както законосъобразно е направил първоинстанционния съд. Предвид оплакването в жалбата,
касаещо присъждането на разноски за юрискунсулт следва да се отбележи, че с Решение № 10/29.IХ.2016 г.
на Конституционния съд по конституционно дело № 3/2016 г. е отхвърлил искането
на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност
на чл. 78, ал. 8
от Гражданския процесуален кодекс (в сила от 1.III.2008 г.).
Следователно възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК е дължимо във всички случаи, когато юридическо лице е било
защитавано в гражданския процес от юрисконсулт, както е в конкретния случай.
Ето защо отговорността за разноските се определя от действащия към съответния
момент закон (в който смисъл е и Определение № 152 по гр.д. №50235/2016 г., по
описа на ВКС, IV г.о.). Тъй като, юрисконсултското възнаграждение се дължи, без
да е необходимо да се представят доказателства за неговото заплащане, то и за
определяне на размера му съдът следва да съобрази нормативната уредба,
действаща към момента, в който най-късно страната може да заяви претенцията си
за този вид разноски, а именно приключване на съдебното дирени и даване ход на
устните състезания, което е било съобразено от първоинстанционния съд.
По
изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
С оглед неоснователността на подадените
жалби разноски не следва да бъдат присъждани на страните.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 364215 от 19.03.2018 г.,
постановено по гр. дело № 14262/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 67
състав в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1217 от
03.01.2019 г., в частта, с която отхвърлена молбата на ответниците С.С.Б., И.В.Б.
и М.В.Б. за изменение на постановеното решение в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Нелбо“
ЕАД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: