Р Е Ш Е Н И Е
№ 260017
гр. Елена, 3.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Еленският
районен съд в публичното заседание на двадесет и първи юли две хиляди и двадесета
година в състав:
Председател: Искра Вараджакова
при
секретаря Йорданка Йорданова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 125
по описа за
Предявен е иск с правно основание чл.
327, ал. 1 от ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
Постъпила е искова молба от „А.Ф.И.“
ЕООД гр. С.З., представлявано от С.И.И., против „З.“ ЕООД гр. З.,
представлявано от Г.К.Т.. В същата се твърди, че страните са в търговски
отношения. Ищецът осъществил множество доставки на стоки на ответника, като за
всяка една от тях били съставени съответните фактури, а именно: фактура № 1372/2.11.2015 г. на стойност
4530.00 лв., фактура № 1677/15.03.2016 г. на стойност 12314.00 лв. (с остатък
за плащане 8714.40 лв.), фактура № 1780/16.05.2016 г. на стойност 1537.08 лв.
(с остатък за плащане 537.08 лв.), фактура № 1956/14.07.2016 г. на стойност
1842.60 лв., фактура № 1957/14.07.2016 г. на стойност 147.60 лв. и фактура №
2139/9.12.2016 г. на стойност 247.20 лв. Ищецът твърди, че страните договорили
помежду си цената на доставените стоки по всяка една от фактурите ответникът да
заплати в срок, записан във всяка една от тях чрез платежно нареждане по
посочената във фактурите банкова сметка. ***уми и въпреки множеството проведени
разговори, плащане не последвало. Незаплатеното задължение по процесните
фактури било в размер общо на 16018.88 лв.
Ищецът моли съда да постанови решение,
с което да осъди ответника да му заплати сумата 16018.88 лв., представляваща
дължима такава по следните фактури: фактура № 1372/2.11.2015 г., фактура №
1677/15.03.2016 г., фактура № 1780/16.05.2016 г., фактура № 1956/14.07.2016 г.,
фактура № 1957/14.07.2016 г. и фактура № 2139/9.12.2016 г., ведно със законната
лихва и направените разноски по делото.
Във визирания едномесечен срок е
постъпил отговор на исковата молба от страна на ответника „З.“ ЕООД гр. З.,
представлявано от Г.К.Т., чрез адв. Н.И.. В същата се твърди, че ищцовата
претенция е допустима, но изцяло неоснователна по основание и размер. На осн.
чл. 237, ал. 1 от ГПК ответникът заявява, че признава предявените искове.
Счита, че с поведението си не е станал причина за завеждане на делото. Не
отрича, че дължи плащания по процесните фактури и заявява, че може да изпълни
задължението си като заплати претендираните суми на няколко равни месечни
вноски за срок от четири месеца. Моли съда да възложи разноските в настоящото
производство в тежест на ищеца на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК.
В съдебно заседание ищецът „А.Ф.И.“
ЕООД гр. С.З. не се представлява. Същият депозира молба чрез адв. Р.Р., с която
моли съда да постанови решение при признание на иска по чл. 237 от ГПК.
Претендира направените разноски по делото. Представя списък на разноските по
чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание ответникът „З.“
ЕООД гр. З. не се представлява и не взема писмено становище.
Съдът, след като обсъди и прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид становището на страните, прие
за установено следното:
В конкретния случай е предявен иск с
правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. Същият е
допустим и основателен по следните съображения:
Разпоредбата на чл. 237 от ГПК
предвижда възможността, при признание на иска от ответника, ищецът да поиска от
съда да прекрати съдебното дирене и да постанови решение. Признанието на иска е
заявление от страна на ответника, че правното твърдение на ищеца, заявено в
исковата молба отговаря на действителното правно положение. Това като последица
води до съвпадение на правните твърдения на двете страни. От процесуална гледна
точка признанието на иска от страна на ответника може да доведе до прекратяване
на съдебното дирене и произнасяне на съда по съществото на спора, ако ищецът е
направил искане за това. В този случай съдът е длъжен да се произнесе с решение
съобразно признанието без да обсъжда в мотивите си доказателствата, като е
достатъчно да посочи, че постановява решението си само въз основа на
направеното признание.
Съдът намира, че в настоящия случай са
налице предпоставките за произнасяне с решение по чл. 237, ал. 1 от ГПК. На
първо място, ищецът е направил искане в тази насока, като е представил молба в
насроченото съдебно заседание, след като се е запознал с отговора на исковата
молба, депозиран от ответника. На следващо място, в отговора на исковата молба ответникът
е направил изрично изявление за признание на предявения иск с правно основание чл.
327, ал. 1 от ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. Спазени са и изискванията на
чл. 237, ал. 3 от ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или
на добрите нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да се
разпорежда. Съдът е съобщил за приетия от него ред за разглеждане на делото,
като страните не са възразили.
С оглед направеното признание на иска,
съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ във
вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е основателен и доказан, поради което следва да бъде
уважен. Това се подкрепя по безспорен и несъмнен начин и от събраните и
приобщени по делото писмени доказателства: фактура № 1372/2.11.2015 г., фактура
№ 1677/15.03.2016 г., фактура № 1780/16.05.2016 г., фактура № 1956/14.07.2016
г., фактура № 1957/14.07.2016 г., фактура № 2139/9.12.2016 г., стокова разписка
№ 1194/15.04.2015 г., стокова разписка № 1556/21.03.2016 г., стокова разписка №
1553, стокова разписка № 1248/2.07.2015 г., Приемо-предавателен протокол от
4.05.2016 г.
С оглед на изложените съображения ответникът
„З.“ ЕООД гр. З., представлявано от Г.К.Т., следва да заплати на ищеца „А.Ф.И.“
ЕООД гр. С.З., представлявано от С.И.И., сумата 16018.88 лв., представляваща
дължима такава по следните фактури: фактура № 1372/2.11.2015 г., фактура №
1677/15.03.2016 г., фактура № 1780/16.05.2016 г., фактура № 1956/14.07.2016 г.,
фактура № 1957/14.07.2016 г. и фактура № 2139/9.12.2016 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 20.02.2020 г. до окончателното й заплащане.
При този изход на делото ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски по делото, които
са в размер на 1852.76 лв., т. е. ДТ – 640.76 лв. и адвокатско възнаграждение
-1212.00 лв. Същият с поведението си е дал повод за завеждане на делото, тъй
като не е заплатил на ищеца претендираните суми в уговорения срок.
По изложените съображения, съдът
постановява настоящото решение при признание на иска, като на основание чл.
237, ал. 2 ГПК не излага мотиви за това.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „З.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. З., ул. „С.П.“ № 1, ап. 5, представлявано от
Г.К.Т., да заплати на „А.Ф.И.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. С.З., ж. к. „Ж.“, ул. „З.“ № **, ет. 4, ап. **, представлявано
от С.И.И., сумата 16018.88 лв. (шестнадесет хиляди и осемнадесет лв. 88 ст.),
представляваща дължима такава по следните фактури: фактура № 1372/2.11.2015 г.,
фактура № 1677/15.03.2016 г., фактура № 1780/16.05.2016 г., фактура №
1956/14.07.2016 г., фактура № 1957/14.07.2016 г. и фактура № 2139/9.12.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.02.2020 г. до
окончателното й изплащане, както и направените разноски по делото в размер на 1852.76
лв. (хиляда осемстотин петдесет и два лв. 76 ст.).
Решението подлежи на обжалване пред
ВТОС в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: