Р Е Ш Е Н И Е
№
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІI-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на
секретаря Алина Т., разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 14765
по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 434149 от 20.06.2018 г., постановено
по гр. д. № 88943/2017 г. на СРС, 124 състав, е признато за установено по реда
на чл. 422 ГПК, че „Б.“ АД дължи на Х.В.Р. сумата от 1200 лева – обезщетение по
чл. 222, ал. 1 КТ, сумата от 220 лева – обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, както
и лихва в размер на 43,77 лева за периода 28.04.2017 г. – 19.05.2017 г.
Претенциите за заплащане на трудово възнаграждение за периода 01.02.2017 г. –
27.04.2017 г. и за лихва за забава за периода 01.02.2017 г. – 27.04.2017 г. са
отхвърлени като неоснователни. Решението е обжалвано и в частите, в които „Б.“
АД е осъдено да заплати на Х.В.Р. сумата от 151,04 лева – разноски в
заповедното производство, 192,23 лева – разноски в първоинстанционното
производство, 28,40 лева – държавна такса в заповедното производство, 50 лева –
държавна такса за исковото производство.
Недоволен от постановеното решение е останал ответникът
„Б.“ АД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение в частите, в които са уважени предявените искове. В жалбата решението се
счита за неправилно, постановено в противоречие с материалните и процесуални
норми и събраните доказателства. В жалбата се излагат твърдения за заплащане на
претендираните суми авансово и окончателно. Сочи се, че не е обсъдено възражението,
че заявената претенция е в брутен размер, а обезщетенията по чл. 221 КТ
подлежат на данъчно облагане. Излага, че не са представени доказателства за отправено
предизвестие до работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, а
посоченото основание в заповедта за прекратяване на същото е плод на техническа
грешка. Счита, че следва да се уважи направеното възражение за прихващане с
платени на ищеца суми, тъй като положеният от него труд не е обвързан с
изплащане на премии и бонуси. Претендира разноски.
Подаден е отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от ищеца Х.В.Р., в който жалбата
се оспорва като неоснователна. Излагат се съображения, че обезщетението по чл.
221, ал. 1 КТ се изплаща в брутен размер. Счита се, че е недопустим аргументът
за допусната техническа грешка в заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение. Сочи, че с РКО от 31.05.2017 г. му е било заплатено само
трудово възнаграждение, не и обезщетение за неизползван годишен отпуск. Претендира
разноски.
Решение № 434149 от 20.06.2018 г., постановено по
гр. д. № 88943/2017 г. на СРС, 124 състав, в частта, в която са отхвърлени претенциите
за заплащане на трудово възнаграждение за периода 01.02.2017 г. – 27.04.2017 г.
и за лихва за забава за периода 01.02.2017 г. – 27.04.2017 г., е влязло в сила
като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество се явява частично
основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени и
императивни материални норми.
СРС, 124 състав,
е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предмет на въззивна проверка.
За да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел за недоказано плащането от страна на ответника на дължимото
обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, като е определил по реда на чл. 162 ГПК
размерът на обезщетението по чл. 224 КТ на 220 лева.
Страните по делото не спорят, че между тях е възникнало
безсрочно трудово правоотношение по трудов договор № 2101-2 от 27.01.2017 г., в
който е уговорено месечно брутно възнаграждение в размер на 1200 лева, което се
изплаща веднъж месечно до 25-то число през месеца, следващ отработения, с
банков превод.
Трудовият договор е прекратен със заповед № 2704-2
от 27.04.2017 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ (без предизвестие от
работника или служителя при забавяне от страна на работодателят изплащането на
трудовото възнаграждение), като ответникът оспорва основанието за прекратяване
и твърди, че в него е допусната техническа грешка и до него не е достигало
изявлението на служителя за прекратяване на трудовото правоотношение.
Съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1 КТ при
прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без
предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а КТ работодателят му дължи
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на
предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение.
За основателността на исковата претенция с правно
основание чл. 221, ал. 1 КТ е необходимо доказване на кумулативното наличие
на следните предпоставки: 1) съществувало между страните валидно трудово
правоотношение; 2) едностранно прекратяването на същото от страна на
работника/служителя; 3) прекратяването да е извършено поради забавяне
изплащането от страна на работодателя на дължимо трудово възнаграждение; 4)
размерът на брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец
преди прекратяването на трудовото правоотношение.
Съдът намира за установено получаването на
уведомление от страна на работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, което е посочил в издадената
заповед. Неоснователен е доводът в жалбата за допусната техническа грешка в
изписване на основанието за прекратяване, тъй като в заповедта няма вътрешни
противоречия, които да навеждат на извод, че работодателят е искал да посочи
друго основание за прекратяване, а и в заповедта изрично е посочено, че причина
за прекратяване на трудовия договор е подадено заявление за напускане на
служителя. Както бе посочено в трудовия договор е уговорено месечно
възнаграждение в размер на 1200 лева да се изплаща веднъж месечно до 25-то
число през месеца, следващ отработения, както и предизвестие за прекратяване на
трудовия договор в размер на 30 дни. От
представените 3 броя РКО е видно, че заплатата за 02.2017 г. е изплатена на 31.03.2017
г., заплатата за 03.2017 г. - на 02.05.2017 г., а заплатата за 04.2017 г. - на
31.05.2017 г., т. е. по отношение и на трите месечни възнаграждения е налице
забавяне за изплащането от деня, посочен в трудовия договор, поради което
служителят законосъобразно е упражнил правото си на прекратяване на трудовия
договор без предизвестие поради забавяне изплащането на трудовото
възнаграждение от работодателя. Размерът на възнаграждението е този, определен
в трудовия договор, а именно 1200 лева, тъй като законът предвижда обезщетение
в размер на брутното възнаграждение, в който смисъл е неоснователен доводът във
въззивната жалба, че обезщетенията по чл. 221 КТ подлежат на данъчно облагане и
сумата им се определя в размера след облагането.
Според чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на
трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение
за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по
давност.
За да възникне парично вземане за заплащане на
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва
да са проявени в обективната действителност следните материални предпоставки:
1) да е прекратено трудовото правоотношение; 2) работникът или служителят да не
е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на
прекратяването или за предходни години; 3) правото на отпуск да не е погасено
по давност - за отпуските, дължими след 01.08.2010 г.
В заповедта е посочено, че при прекратяване на
трудовото правоотношение на служителя следва да се изплати обезщетение по чл. 224,
ал. 1 КТ за 5 дни неизползван платен годишен отпуск. По делото не са
представени доказателства за изплащането му.
Съгласно
чл. 176а, ал. 1 КТ когато платеният годишен отпуск или част от него не е
ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага,
независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по
давност. В конкретния случай отпускът се отнася за годината на прекратяването
на трудовото правоотношение, поради което същият не се е погасил по давност.
В изходящия от работодателя частен документ,
съдържащ подпис на представляващия дружеството - заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение, се съдържа признание на неизгодни за него факти, а
именно, че към датата на прекратяването ищецът има право на обезщетение за 5
дни неизползван платен годишен отпуск. Документът не е оспорен и се ползва с
материална доказателствена сила за посочените неизгодни за издателя му факти.
Следователно се доказва в процеса, че трудовото правоотношение на ищеца е
прекратено и към датата на прекратяването той не е използвал полагаемия му се
платен годишен отпуск, поради което и на основание чл. 224, ал.1 КТ има право
на парично обезщетение за неизползвания отпуск.
По отношение на размера съдът следва да изчисли
същия на основание чл. 162 ГПК. Съгласно чл. 177, ал. 1 ГПК за времето на
платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя
възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател
среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец,
предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е
отработил най-малко 10 работни дни. Така за база следва да се вземе месец
03.2017 г., който е месецът, предхождащ прекратяването на трудовото
правоотношение. Съгласно чл. 18, ал. 1 от Наредба за структурата и
организацията на работната заплата среднодневното брутно трудово възнаграждение
по чл. 177, ал. 1 КТ се установява, като начисленото при същия работодател
брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ
ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил
най-малко 10 дни, се раздели на броя на отработените дни през този месец. Според
представената ведомост през 03.2017 г. ищецът има отработени 22 дни. Така за 5
дни платен отпуск на ищеца се дължи сума в размер на 272,72 лева, но тъй като е
поискано обезщетение в размер на 220 лева, то правилно искът е бил уважен до предявения
размер.
Съдът намира довода във въззивната жалба за
прихващане на дължимите суми с изплатените на ищеца две премии от по 264 лева
за неоснователен. Видно от основанието за изплащане на сумите, посоченото в РКО
от 12.04.2017 г. и РКО от 10.05.2017 г. „аванс – премия“ следва извод, че
същите са изплатени на ищеца като бонус за месеците 02.2017 г. и 03.2017 г.
Независимо, че в трудовия договор не е предвидено изплащането на допълнително
възнаграждение за постигнати резултати или добро изпълнение на служебните
задължения следва да се има предвид разпоредбата на чл. 271, ал. 1 КТ, според
която работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово
възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил
добросъвестно. Като се има предвид и фактът, че основанието за изплащането им е
премия, не следва да се приеме твърдението, че изплащането на сумите следва да
бъде прихванато с дължимите от работодателя обезщетения, тъй като няма
основание за тяхната дължимост.
Първоинстанционното решение в частта относно иска
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, който е уважен за периода 28.04.2017 г. – 19.05.2017 г. за
сума в размер на 43,77 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва, следва да бъде отменено. За изплащане на обезщетенията,
дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, няма определен ден за
изпълнение, което означава, че работодателят изпада в забава за изплащането им
след отправяне на покана. По делото няма данни последният да е бил канен от
служителя да му изплати претендираните възнаграждения, поради което следва да се
приеме, че ролята на покана е изиграло заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.05.2017 г. При това положение до датата на
заявлението не се дължи лихва за забава, поради което и приетата от районния
съд дължимост на лихвата до тази дата е неправилно.
По изложените съображения първоинстанционното
решение относно изводите по отношение на исковете по чл. 221, ал. 1 КТ и чл.
224, ал.1 КТ е правилно и следва да бъде потвърдено, а в частта по иска по чл.
86, ал. 1 ЗЗД - отменено.
С оглед изхода на спора разноски се дължат и на
двете страни съобразно уважената/ отхвърлената част от предявените искове.
Въззивникът е представил списък по чл. 80 ГПК за сторени разноски в общ размер
на 639,20 лева, платежни документи за заплащане им и договор за правна защита и
съдействие. Съобразно уважената част от въззивната жалба на страната се дължат
разноски в размер на 19,11 лева. Въззиваемият е представил списък по чл. 80 ГПК
за сторени разноски в размер на 600 лева и договор за правна защита и
съдействие, в който е договорено и платено възнаграждение в такъв размер.
Съобразно отхвърлената част от въззивната жалба на въззиваемия се дължат
разноски в размер на 582,05 лева. Определени по компенсация на въззиваемия
следва да се присъдят разноски в размер на 562,94 лева.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІI-Г въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №
434149 от 20.06.2018 г., постановено по гр. д. № 88943/2017 г. на СРС, 124
състав, в частта, в която на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е присъдена лихва за
забава в размер на 43,77 лева за периода 28.04.2017 г. – 19.05.2017 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от Х.В.Р., ЕГН **********, срещу „Б.“ АД, ЕИК ********, иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва в размер на 43,77 лева за периода 28.04.2017 г. –
19.05.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 434149 от 20.06.2018 г., постановено по гр. д. № 88943/2017 г. на СРС, 124
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Б.“ АД,
ЕИК ********, да заплати на Х.В.Р., ЕГН **********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 562,94 лева – разноски,
сторени във въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.