РЕШЕНИЕ
№
гр. Радомир, 10.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд- Радомир, гражданска колегия, ІІ състав, в
публично заседание на 15 юли две хиляди и двадесета година в състав:
Районен съдия: Антон Игнатов
при участието на секретаря В.К., след като разгледа докладваното
от съдията гр. д. № 339 по описа за 2020 година за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявените искове са с правно основание чл.128,
т.2, вр. чл.242, вр. чл.245, ал.2, чл.224, ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД.
По изложените в исковата молба от ищеца Р.В.О.,
ЕГН **********, с адрес: ***, и доразвити в съдебно заседание от неговата
процесуална представителка- адв.Т.Ш., от АК- Перник обстоятелства и
съображения, са предявени обективно съединени искове против ответника „З.“ АД,
със седалище и адрес на управление:***, ЕИК ., представлявано от А.К.Й., с
които моли съда да постанови решение, с което да бъде осъден ответника да й
заплати следните суми:
- сумата от 12 555.28 лв., представляваща
неизплатени трудови възнаграждения за периода м.септември 2016 г.- м.януари
2019 г., включително;
- сумата от 1 475.97 лв., представляваща
обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, за неизползван платен годишен отпуск за 2017
г., 2018 г. и 2019 г.;
- сумата от 2 350.96 лв., представляваща
изтекла лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения, смятано от 26-то
число на месеца, следващ месеца, за който се отнася трудовото възнаграждение,
до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху
главниците, от датата на предявяване на иска, до окончателното изплащане на
сумите,
както и да му бъдат присъдени направените по
делото разноски.
Ответникът в писмения
си отговор в установения едномесечен срок по чл.131, ал.1 ГПК и в съдебно
заседание, чрез представителката- адв.И. А., от АК- Перник, е изразил становище,
че исковете са допустими, но неоснователни.
Районният
съд, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл.12 и чл.235 ГПК, приема за установено и доказано следното:
В исковата молба се твърди, а не се спори и от ответната страна, че между
ищеца и ответното дружество е съществувало трудово правоотношение, По делото са
представени трудов договор № 86/22.02.2016 г., от който е видно, че ищецът е
заемал длъжността „Технически организатор“ в „З.“ АД, като договорът е
прекратен със заповед № ……./01.02.2019 г.
Ищецът претендира, че не са му били изплатени трудовите възнаграждения
за посочения период, както и обезщетението по чл.224, ал.1 КТ за неползван
платен годишен отпуск.
Твърди също, че е подавал сигнал до Дирекция „Инспекция по труда“-
Перник, от чиято проверка са установени изложените обстоятелства.
Ответната страна не е оспорила съществуването на трудово правоотношение
между страните, както и това, че същото е било прекратено. Твърди се, че констатациите
от извършената проверка от страна на Дирекция „Инспекция по труда“ са
субективни и неоснователни.
С оглед разпределението на доказателствената тежест, направено с доклада
по делото, в тежест на ответника е да докаже правопогасяващи и правоизключващи
факти по отношение на дължимото се обезщетение /евентуално извършено плащане и
др./. Същият не е ангажирал доказателства в тази насока.
По отношение на главното доказване в процеса- наличие на трудово
правоотношение и прекратяването му, както и наличие на условията за получаване
на обезщетенията, в съответствие с разпределението на доказателствената тежест
ищцовата страна е направила искане за допускане на изслушване на съдебно-
икономическа експертиза. По поставените от ищцовата страна въпроси вещото лице В.П.,
след запознаване с материалите по делото и извършване на справка по
счетоводните документи и ведомостите за заплати на ответното дружество, е дала
отговор в следния смисъл:
1. Размерът на начисленото нетно трудово възнаграждение на ищеца за
претендирания период, което не съществува в ответното дружество като дължимо и
неизплатено, е 12 005.60 лв. От направените справки в Регистъра на осигурените
лица за исковия период вещото лице е установило, че към 20.01.2020 г. за
осигуреното лице- ищецът Р.В.О. фигурират всички нетни суми и осигуровки от
работодател и лични и няма разлика от подадените данни за заплати със
декларация обр.1 на осигурено лице.
2. Брутното
обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за 20 дни за 2017 г. е в размер на 787.20 лв., а
нетния размер на обезщетението е в размер на 708.48 лв.
3. Брутното обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за 20 дни за 2018 г. е в размер
на 787.20 лв., а нетния размер на обезщетението е в размер на 708.48 лв.
4. Брутното обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за 1 ден за 2019 г. е в размер
на 65.57 лв., а нетния размер на обезщетението е в размер на 59.01 лв.
Заключението е прието без възражения от страните.
Предвид така установеното от фактическа страна съдът намира следното:
В настоящия казус основният спорен въпрос е дали е извършено плащане на
трудовите възнаграждения на ищеца. Във връзка с това настоящият съдебен състав
съобразява, че по въпроса за допустимите доказателства, с които работодателят
може да установи изпълнението на задължението си за изплащане на трудовото
възнаграждение и чия е доказателствената тежест за установяване основанието на
получена по разписка сума от работника, е създадена задължителна съдебна
практика на ВКС /решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о.,
решение № 746/5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г., IV г. о., решение №
141/30.11.2010 г. по гр. д. № 2715/2008 г., II г. о. на ВКС, решение №
258/03.11.2017 г. по гр. д. № 1007/2017 г., IV г. о. на ВКС и др., постановени
по реда на чл. 290 ГПК/. В цитираните решения е прието, че съгласно чл.270, ал.3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение
за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на
работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в
документ за банков превод по влог на работника. Подписаната от работника
ведомост доказва основанието, на което е извършено плащането. По същия начин,
когато основанието за плащане на определена сума е изрично посочено от
работодателя в нареждането за банков превод или в разписката, съставените
документи установяват вида на плащането. Ако обаче, в банковия документ или в
разписката не е посочено основанието за плащане, в доказателствена тежест на
получилия плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на
връщане като дадено без основание. В тези случаи, когато в платежните документи
не се сочи основание за плащане на сумата и длъжникът- работодател заявява, че
с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на
кредитора-работник е да докаже съществуването на друго основание за плащане
/респ. съществуването на повече негови вземания и погасяването им в различен
ред съгласно чл.76 ЗЗД/. Разписката е нарочно съставен свидетелстващ документ,
който материализира извънсъдебното признание на автора /лицето, което я е
подписало/, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице. Ведомостта и
платежното нареждане са също нарочно съставени документи, удостоверяващи
плащане. Когато законът урежда изискване за доказване на определени
обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните
обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, както и допустимостта на
други доказателствени средства, каквито са съдебното и извънсъдебното
признание, веществените доказателства, заключения на вещи лица и др.
В горния смисъл съдът намира, че установяването на плащането на
трудовите възнаграждения не би могло да се доказва със свидетелски показания,
тъй като тази хипотеза изрично е посочена в разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК- касае се за обстоятелства, за доказването на които за доказването на които
закон изисква писмен акт- арг. чл.270, ал.3 КТ. В този смисъл съдът не е
допуснал исканите от ответника свидетели за доказване на обстоятелства,
свързани с плащането. Ирелевантно се явява и обстоятелството, че сумите са били
осчетоводени и са били преведени съответните осигуровки, тъй като това плащане
не удостоверява плащане на трудово възнаграждение на работника- ищец.
Ето защо искът по чл.128, т.2, вр. чл.242, вр. чл.245, ал.2 КТ следва да
бъде уважен изцяло, като на ищеца бъдат присъдени претендираните суми.
По отношение на иска по чл.224, ал.1 КТ съдът намира, че същият следва
да бъде уважен. По делото не се ангажираха доказателства в съответствие с
разпределението на доказателствената тежест, а и от заключението на вещото лице
не се установи да са извършвани каквито и да било плащания от страна на
работодателя, касаещи обезщетението за неползван платен годишен отпуск,
съответно: за 20 дни за 2017 г. в размер на 787.20 лв., като нетния размер на
обезщетението е в размер на 708.48 лв., за 20 дни за 2018 г. в размер на 787.20
лв., като нетния размер на обезщетението е в размер на 708.48 лв. и за 1 ден за
2019 г. в размер на 65.57 лв., като нетния размер на обезщетението е в размер
на 59.01 лв.
По отношение на искът за лихви, който се явява акцесорен и следва
главното задължение съдът намира, че същият е доказан по основание и размер.
Според заключението на вещото върху главницата от неизплатените трудови
възнаграждения е изтекла лихва за забава, смятано от 26-то число на месеца, следващ
месеца, за който се отнася трудовото възнаграждение, до датата на подаване на
исковата молба, възлизаща на 2 350.96 лв. В този размер, който съдът
намира за изцяло доказан следва да бъде уважен иска за мораторната лихва, като
бъде присъдена и законната лихва върху главниците, от датата на предявяване на
иска, до окончателното изплащане на сумите
По разноските.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски.
Представителката на ищеца е направила искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение, съобразно правилата на чл.38, ал.1, т.2 и ал.2 ЗА. Предвид
фактическата и правна сложност на
делото, както и с оглед материалния интерес, който е на обща стойност
16 372.21 лв., на адв.Шишкова следва да бъде определено адвокатско
възнаграждение в размер на 950 лв.
Водим от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „З.“ АД, със седалище и адрес на управление:***,
ЕИК .., представлявано от А.К.Й., да заплати на Р.В.О., ЕГН **********, с
адрес: ***, и доразвити в съдебно заседание от неговата процесуална
представителка- адв.Т.Ш., от АК- Перник, следните суми:
- сумата от 12 555.28 лв. /дванадесет хиляди
петстотин петдесет и пет лева и двадесет и осем стотинки/, представляваща
неизплатени трудови възнаграждения за периода м.септември 2016 г.- м.януари
2019 г., включително, ведно със законната лихва
върху главниците, от датата на предявяване на иска, до окончателното изплащане
на сумите,
- сумата от 1 475.97 лв. /хиляда четиристотин
седемдесет и пет лева и деветдесет и седем стотинки/, представляваща
обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, за неизползван платен годишен отпуск за 2017
г., 2018 г. и 2019 г.;
- сумата от 2 350.96 лв., представляваща изтекла
лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения, смятано от 26-то
число на месеца, следващ месеца, за който се отнася трудовото възнаграждение,
до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху
главниците, от датата на предявяване на иска, до окончателното изплащане на
сумите.
ОСЪЖДА „З.“ АД, със седалище и адрес на управление:***, ЕИК *********,
представлявано от А.К.Й., да заплати на адв.Т. Ш., от АК- Перник, сумата от 950
лв. /деветстотин и петдесет лева/- адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишки окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия:/п/
Вярно с оригинала,
Секретар:/И.С./