№ 487
гр. София, 10.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20241110103651 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл., вр. чл. 235 ГПК.
Предявен е от ищеца С. И. Г., ЕГН **********, срещу ответника
***************** / с предишно наименование ***************************/, ЕИК
*********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД пр. първо, второ, евентуално трето
ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11 и т. 12 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК за
прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № ********** от
08.06.2016 г., сключен между страните, а в условията на евентуалност- иск по чл. 26,
ал. 1, предл. първо, второ, евентуално трето ЗЗД във вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 147
ЗЗП, чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 19, ал. 5 ЗПК за прогласяване нищожност на клаузите по
чл. 3, чл. 25 и чл. 26 от Договор за потребителски кредит № ********** от 08.06.2016
г.
Ищецът С. И. Г. излага твърдения, че на 08.06.2016 г. сключил Договор за
паричен заем № ********** с ***************************, по силата на който
последният, в качеството си на кредитодател, отпуснал сумата от 800 лв. в полза на
ищеца и кредитополучател по кредита при общ размер на фиксирана лихва- 109,28 лв.,
фиксиран ГПР- 29,73 %, такса за услугата „Кредит у дома“ в размер на 514,24 лв. и
такса за оценка на досие в размер на 40 лв. Сумата за връщане била 1463,52 лв.,
платима на 45-седмичени погасителни вноски, всяка в размер на 32,53 лв., с изкл. на
последната, която била 32,90 лв. Твърди, че процесният договор за кредит е нищожен
поради, тъй като нямал законово изискуемото съдържание. Не ставал ясен начинът на
формиране на седмичните погасителни вноски, липсвал погасителен план. Не било
посочено как е формиран размерът на ГПР. Излага, че в ГПР не била включена такса за
услугата „Кредит у дома“, поради което договорът бил изцяло недействителен. По
този начин се заобикалял законът и потребителят се въвеждал в заблуждение. В
условията на евентуалност оспорва клаузите по чл. 3, чл. 25 и чл. 26 от процесния
договор като нищожни, доколкото същите са неравноправни. Поддържа, че чрез
таксата за услугата „Кредит у дома“ кредитополучателят получавал една скрита
печалба. Сочи, че същата е следвало да бъде включена при определяне стойността на
ГПР. Твърди, че клаузата, уреждаща таксата за кредитно досие, е нищожна поради
противоречието й с нормата на чл. 16 ЗПК. Също така с процесната клауза се
1
заобикаляла забраната за събиране на такси за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът *****************, ЕИК *********, подава
отговор на исковата молба, чрез юрк. М. K., с който оспорва исковете като
недопустими като предявени срещу ненадлежен ответник. Твърди, че вземанията по
процесния договор са били прехвърлени в полза на ************************** с
договор за цесия. Счита, че дори ищецът да възрази, че не е уведомен за извършената
цесия, то с получаване на отговора, следва да се счита уведомен. Евентуално оспорва
исковете по същество като неоснователни. По същество твърди, че процесният договор
е действителен като сключен в съответствие с изискванията на ЗПК. Твърди, че
ищецът по свое желание и искане е получил допълнителната услуга „Кредит у дома“,
поради което му е начислена процесната такса. Моли за отхвърляне на исковете.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ********** от
08.06.2016 г., по силата на който ответното дружество е предоставило на
кредитополучателя заем в размер на 800 лева за срок от 45 седмици. Договорена е
такса за оценка на досие в размер на 40 лева, фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 29,73 % и годишен процент на разходите в размер на 49 %. Заемателят се е
задължил да заплати и такса за услугата „Кредит у дома“ в размер на 514,24 лева. След
изтичане срока на договора ищецът следва да върне сумата от 1463,52 лева. Видно от
погасителния план към договора за кредит, същият е в общ размер на 1463,52 лева,
включващ и таксата „Кредит у дома“ и следва да бъде погасен на 45 броя месечни
седмични плащания всяка едно в размер на 32,53 лева, считано от 15.06.2016 г.
От приетото по делото като неоспорено от страните заключение на съдебно –
счетоводна експертиза, което настоящият състав кредитира като компетентно,
обективно и безпристрастно изготвено се установява, че в годишният процент на
разходите , посочен в Договорът за потребителски кредит № ********** от 08.06.2016
г. в размер на 49 % не е включен разход за услугата „Кредит у дома“. При включване
на такса за услугата „Кредит у дома“ в размер на 514,24 лева към ГПР по договора за
кредит, годишният процент на разходите е в размер на 277,75 %.
По иска за нищожност на осн. чл. 26 ЗЗД на процесния договор за кредит, съдът
е длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени според тежестта на
порока: от най-тежкия - противоречие на закона или заобикалянето му, към по-леките -
липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет,
противоречие на морала или липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на
сделката на едно от сочените от ищеца основания, разгледани в поредността според
тежестта на порока, отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени
останалите евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци /в този см.
решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 4923/2019 г. на IV г. о., решение № 156 от
26.03.2021 г. по гр. д. № 4622/2019 г. на IV г. о., решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр.
д. № 4746/2019 г. на III г. о. и др. /
Възражението на ответника, че не е пасивно легитимиран да отговаря по иска за
нищожност, тъй като вземането по договора за кредит било прехвърлено е
неоснователно. Следва да бъде посочено, че в съдебната практика и в доктрината не
съществува спор, че с постигане на съгласие между цедента и цесионера за
прехвърляне на съществуващо прехвърлимо вземане, цесионерът не става страна в
договорното правоотношение. В този смисъл и Решение № 127 от 30.07.2018 г. на ВКС
по т. д. № 1103/2017 г, Решение № 114 от 10.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 2704/2018 г.
Освен това, в случая възражението е недоказано, доколкото по делото не са
представени каквито и да е доказателства в тази посока.
По същество, процесният договор за кредит попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК
и има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е
2
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се
прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49 %, т.
е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1 т.10 ЗПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Прочитът на съдържанието на клаузата
обаче, по силата на която се предвижда дължимостта на ГПР в размер на 49%, налага
извода, че е налице неяснота относно неговото образуване. Макар в Договора да е
посочен размерът на годишния процент на разходите, който е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит по ЗПК, в договор не се съдържа
ясна формулировка на неговото съдържание и компонентите, които го образуват. В т.
„Д“ от Договора е включена допълнителна такса за услуга „Кредит у дома“ по кредита
в размер на 514,24 лева. Уговорено е в т. „Е“ от договора, че тази такса се заплаща към
всяка от погасителните вноски по договора, като в този случай дължимата вноска
увеличава размера си. Изрично т. „Д“ от договора е предвидено, че клиентът дължи на
заемателя таксата, освен общия размер на разходите по договора. С оглед
гореизложеното, съдът счита, че таксата на практика представляват скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с
кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита. Последното несъмнено води до съществено и
необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като таксите не са
включени като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но при включване на таксите, то процентът
на разходите видно от съдебно- счетоводната експертиза е в размер на 277,75 %, което
надхвърля многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит
не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на
последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар
и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за
съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи,
3
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този смисъл Решение № 264616 от
09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по
дело С-448/17 и др./. Освен това, невключването на горепосочената такса в ГПР
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и
като краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК е уредена
в нормата на чл.22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Предявеният главен иск за прогласяване
нищожността на договора за кредит поради противоречие на същия с посочените
императивни материалноправни разпоредби на закона е основателен и следва да бъде
уважен на това основание.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане исковете за нищожност, предявени в условията
на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по тях.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноските се дължат на ищеца на основание чл. 78 ал.1
от ГПК. Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса с определение от
07.05.2024 г. На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати
държавна такса в размер на 59 лева по сметка на СРС, както и 250 лева – депозит за
ССчЕ.
Претендирано е от адв. Д. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да
се провежда /виж определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о. на
ВКС/. Съдебната практика приема еднозначно, че изявленията за наличие на
конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват
съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. По делото
са предявени искове по чл. 26, ал.1 ЗЗД. Следва да се съобрази, че след решението на
СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е императивно обвързан с фиксираните
в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и може да
определи възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от наредбата могат да служат
за известен ориентир, но преценката на съда се формира с оглед вида на спора,
материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко –
фактическата и правна сложност на делото. / Определение № 1344 от 21.03.2024 г. на
ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч.
т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/. Ето защо, при отчитане на горепосочените критерии на
оказалия безплатна правна помощ адвокат следва да се присъди възнаграждение в
размер на 300 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от С. И. Г., ЕГН ********** срещу ответника
***************** / с предишно наименование ***************************/, ЕИК
*********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД пр. първо от ЗЗД във вр. чл. 22
ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски
кредит № ********** от 08.06.2016 г., сключен между С. И. Г., ЕГН ********** и
***************** / с предишно наименование ***************************/, ЕИК
********* поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК *****************, ЕИК ********* да
4
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС сумата от 309 лева,
представляваща разноски за производството пред СРС.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК *****************, ЕИК ********* да
заплати на адв. Б. Т. Д., ЕГН **********, с адрес ************************** сумата
в размер на 300 лева за безплатна адвокатска помощ , оказана на на осн. чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗА на С. И. Г. в исковото производство пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5