Р Е Ш Е Н
И Е
№ …………./…...04.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
при
секретар Мария Манолова,
като
разгледа докладваното от съдията Колева
въззивно търговско дело № 308 по описа за
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по постъпила въззивна жалба с вх. № 85816/31.12.2018 г. на Н.Ж.Г., гр. Варна, чрез адв. Й.Г. ***,
срещу решение № 4996/05.12.2018 г., постановено по гр. дело № 3481/2018 г. по
описа на ВРС, 48-ми състав, в частта,
с която е прието за установено, че Н.Ж.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на
„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Младост“, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата
от сумата от 478,56 лв. (четиристотин
седемдесет и осем лева и петдесет и шест стотинки) лева, представляваща
неизпълнени парични задължения, произтичащи от Договор за мобилни услуги №
*********/19.09.2015 г. за мобилен телефонен номер **********, Договор за
лизинг от 19.09.2015 г. за мобилно устройство Samsung Galaxy
A5 Black, както следва: сумата от 22,63 лв. по фактура №
**********/01.01.2016 г., сумата от 53,99 лв. по фактура №
**********/01.02.2016 г, сумата от 13,32 лв. по фактура № **********/01.03.2016
г., сумата от 388,62 лв. по част от начислено задължение по фактура №
**********/01.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението в съда - 20.11.2017 г. до окончателното
изплащане на задължението, за което
вземане е издадена Заповед № 9537 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч.гр.д. № 17661/2017 г. на ВРС, на основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК.
В жалбата си въззивникът обосновава
оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до
постановяване на неправилен акт в частта, с която е уважен предявеният
установителен иск. За погрешен намира извода на първоинстанционния съд, основан
на приетата по делото ССчЕ, че процесните фактури са били осчетоводени при
ищеца. Счита, че по делото не са били представени убедителни доказателства за
дължимостта на претендираните вземания. Излага, че заключението на вещото лице
се базира предимно на информация, събрана от едностранни изявления на
дружеството - ищец, поради което и не може да служи като доказателство за
съответните факти. Навежда доводи, че ищецът не е предоставил достъп до
счетоводството си, нито до електронната си база данни за нуждите на проведената
експертиза, което преграждало възможността за формирането на достоверни изводи
от страна на съда за изнесените данни за налични задължения на ответника. На
следващо място, обективира възражение за наличие на неравноправни клаузи в
договора за мобилни услуги и договора за лизинг. Моли за отмяна на решението и
постановяване на друго решение, с което да се уважи въззивната жалба, респ. да
се отмени обжалваното решение в частта, с която е уважен установителния иск,
както и да се присъдят извършените съдебни разноски за двете инстанции.
В срока за отговор по чл. 263, ал. 1
от ГПК на депозираната въззивна жалба от въззиваемата страна „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“
ЕАД, гр. София, чрез адв. З.Ц., е постъпил отговор, с който се оспорва жалбата
като неоснователна. Счита, че решението следва да се потвърди като правилно и
законосъобразно. Твърди се в подадения отговор, че въззивникът е подписал двата
договора за мобилни услуги и за лизинг, респ. е обвързан с условията им и носи
отговорност за неизпълнението им. На следващо място се сочи, че същият е
изразил съгласие с Общите условия за отношенията с потребителите на мобилни
услуги, видно от съдържанието на договора за мобилни услуги и декларация –
съгласие от 19.09.2015 г., по силата на което потребителят дължи освен месечен
абонамент и месечна цена на ползваните услуги. Въззиваемият излага, че всяка от
представените по делото фактури е с упоменат срок, като поради липсата на
плащания, въззивникът е в забава за изпълнение на паричните му задължения.
Счита, че първоинстанционният съд правилно е приел като обективно заключението
на вещото лице по назначената ССчЕ, съгласно което процесните фактури са
осчетоводени съгласно счетоводните стандарти и по тях не са направени плащания.
Намира, че в изпълнение на принципите за равенство на страните и състезателно
начало, както и при спазване на всички процесуални правила във връзка с
разглеждането на направените от ответника възражения, съдът е осигурил равна
възможност на страните да упражняват предоставените им права, но ответникът не
е успял да докаже извършени плащания. Във връзка с твърденията за наличие на
неравноправни клаузи, намира, че същите не са конкретизирани. Излага, че видно
от обжалваното решение, съдът се е произнесъл по валидността на чл. 11 от
договора за мобилни услуги, като е приел посочената клауза за неравноправна по
смисъла на чл. 146 от ЗЗП и е отхвърлил иска в частта за неустойката,
основаваща се на тази клауза. Твърди, че поради неизпълнение на задълженията за
плащане на лизингови вноски и предвид обстоятелството, че въззивникът не е
върнал лизинговата вещ на мобилния оператор, последният е реализирал правото си
да обяви за предсрочно изискуем остатъка от неплатени лизингови вноски с
фактура от 01.04.2016 г. Освен това, сочи, че към датата на образуване на
заповедното производство – 16.11.2017 г., срокът на договора за лизинг е
изтекъл, съотв. падежът на всички дължими вноски е настъпил. Моли за отхвърляне
на процесната въззивна жалба като неоснователна и необоснована, потвърждаване
на решението и присъждане на разноски за въззивната инстанция.
В проведеното открито съдебно
заседание въззивникът Н.Ж.Г., чрез пълномощника си адв. Й.Г., моли съда да
уважи подадената въззивна жалба, като отмени решението на Варненския районен
съд в обжалваната му част по съображенията, изложени във въззивната жалба. Претендира
присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции,
съгласно представения по делото списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание въззиваемата
страна „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД не изпраща представител. По делото е депозирана
молба, с която изразява становище по съществото на спора. Претендира присъждане
на направените в настоящото производство разноски, съобразно обективирания в
молбата списък по чл. 80 от ГПК.
За да се произнесе по спора, Варненският
окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано
по предявени обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД
от “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”
ЕАД срещу Н.Ж.Г., ЕГН ********** за сумата от 957,44 лева, представляваща
неизпълнени парични задължения, произтичащи от Договор за мобилни услуги №
*********/19.09.2015 г. за мобилен телефонен номер **********, Договор за
лизинг от 19.09.2015 г. за мобилно устройство Samsung Galaxy A5 Black и Документ за пренасяне на номер в мрежата на
„Теленор“ от 19.09.2015 г., формирани, както следва: неизплатено задължение в
размер на 22,63 лв. по фактура № **********/01.01.2016 г., с настъпил падеж на
16.01.2016 г.; неизплатено задължение в размер на 53,99 лв. по фактура №
**********/01.02.2016 г., с настъпил падеж на 16.02.2016 г.; неизплатено задължение
в размер на 13,32 лв. по фактура № **********/01.03.2016 г., с настъпил падеж
на 16.03.2016 г.; неизплатено задължение за неустойки поради предсрочно
прекратяване на договори по вина на потребителя и предсрочно изискуем остатък
от лизингови вноски в общ размер на 867,50 лв. по фактура №
**********/01.04.2016 г., с настъпил падеж на 16.04.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда - 20.11.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, по ч.гр.д № 17661/17г. на ВРС. Претендират се
разноски в заповедното и исковото производство.
Ищецът твърди,
че между „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ" ЕАД и Н.Ж.Г. е сключен и
валидно действал Договор за мобилни услуги № ********* и Договор за
лизинг от 19.09.2015 г. Ответникът не е изпълнил свои парични задължения,
начислени му в 4 броя фактури, издадени в периода м. януари
Ищецът излага, че за момент на прекратяването се счита датата на спирането
на достъпа на клиента до мобилната мрежа на оператора чрез мобилен номер
********** (т.нар. двустранно спиране на номера), която в случая на Н.Г. е 22.02.2016 г. От тази дата спират да се
начисляват месечната абонаментна такса и започва да тече периодът до края на
договора, за който се изчислява дължимата в резултат на прекратяването неустойка,
като при изчисляването й се взима предвид месечната абонаментна такса без ДДС.
Сочи, че на 02.03.2016 г. на адреса на
кореспонденция на ответника - гр. Варна, ул. „Македония" № 127, ет. 1, ап.
64, е изпратена последна покана за доброволно плащане, с която Н.Г. е уведомен
за размера на начислените към този момент задължения за предоставени мобилни
услуги на стойност 89,94 лв., както и за евентуалния размер на неустойка в случай на неизпълнение. В поканата „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД изрично е указало, че при липса на доброволно
плащане в срок до 10 дни от датата на писмото, ще бъдат предприети действия за
съдебно събиране на дължимите суми. Доколкото в рамките на
предоставения срок не е последвало плащане от страна на ответника, на последния
е издадена фактура № ********** от 01.04.2016 г., която включва задължение за заплащане на неустойка за предсрочно
прекратяване на услуги чрез номер ********** в размер на 478,88 лв. и предсрочно изискуем остатък от
лизинговите вноски за мобилно устройство Samsung Galaxy А5 Black в общ размер на 388,62 лв. Ищецът
излага, че съгласно т. 11 от Договор за мобилни услуги № ********* от
19.09.2015 г., в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на
потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за
абонаментната програма месечни такси, дължими до края на срока на договора, а
именно 19.09.2017 г. От прекратяването на договора на 22.02.2016 г. до края на първоначално
предвидения му срок - 19.09.2017 г. е изминал период от 575 дни, или 19,17 месеца, а стандартният месечен абонамент, уговорен в т. 5 от договора, който служи
за база за изчисляване на дължимата неустойка, е в размер на 24,99 лв. без ДДС (29,99 лв. с вкл. ДДС), то на
абоната е начислена неустойка в размер на произведението на двете стойности. В
съответствие с изложеното неустойката, дължима поради предсрочно прекратяване
на Договор за мобилни услуги № ********* от 19.09.2015 г. за номер ********** е
начислена от ищеца за периода от 22.02.2016 г. до 19.09.2017 г. и е определена
в размер на 478,88 лв., посочено в приложения по делото
заверен препис от фактура № **********/01.04.2016 г.
По Договор за лизинг от 19.09.2015 г., за ползването на мобилно устройство Samsung Galaxy А5 Black Н.Г. се е задължил да заплати
обща лизингова цена в размер на е 496,57 лв. с вкл. ДДС. Поради предсрочното
прекратяване на Договор за мобилни услуги № ********* от 19.09.2015 г. и
предвид обстоятелството, че Н.Г. не е върнал лизинговата вещ след
прекратяването на облигационните отношения, „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД твърди, че е реализирало
правото си с фактура № **********/01.04.2016 г. да обяви за предсрочно изискуеми осемнадесет лизингови
вноски, дължими за периода от 19.02.2016 г. до 19.08.2017 г. за мобилно устройство Samsung Galaxy А5
Black, които са в общ размер на 388,62 лв. Ищецът акцентира, че обявяването
на предсрочната изискуемост на остатъка от цената на лизинговите вещи не е
довело до допълнителни неблагоприятни последици за лизингополучателя, тъй като
в който и момент след възникването му да е било реализирано това право на
лизингодателя, начислената сума е щяла да представлява механичен сбор от
лизинговите вноски, дължими до края на срока на договора.
В едномесечния срок за отговор
ответникът, чрез адв. Г. ***, представя писмен отговор, в който изразява
становище за неоснователност на исковете. Счита, че цената на иска е недоказана и прекомерно
завишена. Оспорва твърдението на ищеца, ответникът да е получавал покана за
доброволно плащане, както и да е бил уведомен за прекратяване на договора му с „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. Счита
визираните в исковата молба клаузи от Договор за мобилни услуги и Договор за
лизинг за неравноправни и, че не могат да ангажират отговорност на ответника по
тях. Претендира разноски.
Съдът, след преценка на събраните доказателства,
касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона,
предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, приема за
установено следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. При изпълнение на задълженията, вменени му с
разпоредбата на чл. 269 и чл. 270 ГПК, въззивният съд намира, че произнасянето
на съда съответства на заявената за разглеждане претенция и е постановено от
родово компетентен съд, поради което решението е валидно и допустимо.
По
отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания.
Предявените
положителни установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК са предявени в рамките на предвидения в
разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от ГПК преклузивен едномесечен срок от
получаване на указанията по чл. 414 от ГПК от заповедния съд и при наличието на
останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. №
17661/2017 г. на ВРС, 35-ти
състав.
Не се спори по делото, че между
„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД и Н.Ж.Г. са сключени два договора, като първият е
Договор за мобилни услуги № *********/19.09.2015 г. за мобилен телефонен номер
**********, а вторият е Договор за лизинг от 19.09.2015 г. за мобилно
устройство Samsung Galaxy A5 Black. Стойността на предоставеното по Договора за лизинг
мобилно устройство е 496,57 лв. с ДДС, като в чл. 4 от същия е посочено, че
устройството е предадено на лизингополучателя. Договорът за лизинг е бил за 23
месеца, като Г. е следвало да заплаща лизингова вноска в размер на 21,59 лв.
месечно. Същият не е оспорил удостовереното в чл. 4 от договора за лизинг
обстоятелство, че е получил мобилното устройство, което е предмет на договора,
поради което следва да се приеме, че лизингодателят е изпълнил задължението си
по чл. 342, ал. 1 от ТЗ да предостави мобилното устройство на
лизингополучателя, като същото е прието от последния без забележки. Поради това
за него е възникнало задължението по чл. 345, ал. 1 от ТЗ, във вр. с чл. 232,
ал. 2 от ЗЗД и същият е бил длъжен да заплаща дължимите се лизингови вноски.
Същевременно той е бил длъжен по силата на чл. 345, ал. 1 от ТЗ да върне
мобилното устройство след изтичане на лизинговия договор, освен в случаите по
чл. 342, ал. 3 от ТЗ. И в двата случая обаче той е бил длъжен да заплати
уговорените в договора лизингови вноски. Доказателствената тежест за
установяване на това плащане е на лизингополучателя – ответник в настоящото
производство. В случая
ищцовата страна твърди един отрицателен факт - липса на плащане по договора,
който не подлежи на доказване от същата, а на оборване от ответната страна с
надлежни за това доказателства, удостоверяващи извършено плащане на дължимите
вноски, което може да стане само с писмени такива. По делото не са представени
документи, доказващи плащане от страна на ответника, като липсата на такова се
установява и от заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна
експертиза.
В тази връзка следва да се има предвид,
че заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза с вещо
лице Я.В.Л.е изготвено въз основа на вписванията, извършени в счетоводните
книги на ищцовото дружество. Последните по силата на чл. 182 от ГПК са годно
доказателство за съществуването на правоотношения между страните, както и за
размера на задълженията им. Поради това същите могат да служат като
доказателство и в полза на лицата или организациите, които са водили книгите, а
не само на другата страна в производството, което е видно от разпоредбата на
чл. 182, изр. 2 от ГПК. С оглед на това, тези книги са доказателство и в
случаите, когато удостоверяват изгодни за лицето, което ги води факти. Не са
ангажирани доказателства, че тези книги са водени нередовно.
Същевременно ответникът Н.Ж.Г. не
ангажирал доказателства за извършени плащания като оспорва наличието на
задължения към „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. Дружеството е навело твърдения, че е
прекратило предсрочно договора за лизинг поради неизпълнение на задълженията от
страна на Г., поради което същият му дължи пълната стойност на предоставеното
по договора мобилно устройство. Посочено е, че с фактура №
**********/01.04.2016 г. „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД е обявило за предсрочно
изискуеми дължимите се след този момент 18 лизингови вноски за периода от
19.02.2016 г. до 19.08.2017 г. Първоинстанционният съд е приел, че твърденията
на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД за предсрочно прекратяване на договора за лизинг са
недоказани, но Г. дължи пълната сума на уговорените в договора лизингови
вноски. Това е така, тъй като към момента срокът на договора за лизинг е
изтекъл и ответникът дължи пълния размер на вноските по него, тъй като същите
са изискуеми и без да е обявена предсрочна изискуемост на договора. С оглед на
това, в тази му част искът е основателен, като твърденията на Г. за наличието
на неравноправни клаузи в договора за лизинг не могат да обосноват друг
резултат. В конкретния случай се касае само за заплащане на дължимите се
лизингови вноски, които се дължат по силата на договора срещу предоставената за
ползване вещ, а не за други уговорки, които дават предимство на „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, в качеството му на търговец, пред Н.Ж.Г., в качеството му на
потребител. Дължимите се преди фактура № **********/01.04.2016 г. лизингови
вноски са включени във фактура № **********/01.01.2016 г., фактура № **********/01.02.2016
г. и фактура № **********/01.03.2016 г., като в същите е включена и стойността
на услугите, които Г. е получавал по Договор за мобилни услуги №
*********/19.09.2015 г. за мобилен телефонен номер **********. Видно от
последния договор, същия се отнася до план „Нон Стоп
С оглед на изложеното, така предявеният
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК е
основателен и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд,
поради което обжалваното решение в тази му част следва да бъде потвърдено.
Следва да бъде признато за установено
и обстоятелството, че ответната страна дължи законна лихва за забава върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК, а именно от 20.11.2017 г. до окончателното
изплащане, тъй като това изрично следва от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Поради
съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
В
останалата необжалвана част решението е влязло в сила.
По отношение на разноските в настоящото производство:
Предвид изхода на спора пред
въззивната инстанция и в съответствие с направеното искане за присъждане на
разноски, въззивникът Н.Ж.Г. следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД
сумата от 360,00 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция, за което са представени
доказателства за плащане и списък по чл. 80 от ГПК /л. 22-23 от делото на ВОС/.
Воден
от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4996/05.12.2018 г.,
постановено по гр. дело № 3481/2018 г. по описа на ВРС, 48-ми състав, в
обжалваното му част.
ОСЪЖДА
Н.Ж.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. София, район „Младост“, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк
София, сграда 6, сумата 360,00 лв. /триста и шестдесет лева/, представляваща
сторените в настоящото въззивно производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В
останалата необжалвана част решение № 4996/05.12.2018 г., постановено по гр.
дело № 3481/2018 г. по описа на ВРС, 48-ми състав, е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.