№ 1324
гр. Плевен, 12.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20254430103572 по описа за 2025 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от
Г. В. Й. с ЕГН ********** против „СТИК КРЕДИТ“ АД с ЕИК ***, в която се
твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит ***
от 30.08.2021 г., като съгласно чл. 1 от договора сумата била 800 лева със срок
30 дни, при лихвен процент за срока на кредита 0 % и ГПР от 0 %. Договорът
бил от т.нар. подготвени предварително и типови договори на кредитора. В
тях се превиждало заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение.
Основанието за начисляване на неустойка в полза на кредитора било
регламентирано в чл. 29 от договора, която разпоредба предвиждала, че в
случай, че потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на
обезпечение по чл. 19 от договора, дължал на кредитора неустойка в размер на
0,9% от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, през който не
било предоставено договореното обезпечение. Съгласно чл. 19 от договора
потребителят следвало в срок до 3 дни от сключването на договора да осигури
обезпечение - поръчител или банкова гаранция, съдържаща безусловно и
1
неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения
на потребителя по договора, със срок на валидност на банковата гаранция най-
малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице -поръчител и
банковата гаранция следвало да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и
да бъдат одобрени от кредитора, по негова преценка. Съгласно чл. 20, ал. 2 от
ОУ поръчителят трябвало да отговаря и на следните допълнителни
изисквания и да предостави следните документи - минимален осигурителен
брутен доход 1500 лева, валидно трудово или служебно правоотношение при
последен работодател - минимум 6 месеца, липса на записи в ЦКР относно
просрочия, под наблюдение, загуба и т. н., да не е поръчител по съществуващ
кредит, в която и да е банкова или небанкова финансова институция, да не
настоящ потребител на кредитора, да представи служебна бележка за доход от
работодателя за 6 месеца назад, считано от датата на предоставянето й пред
кредитора. Съгласно чл. 10 от договора, потребителя дължал на кредитора
такса за продължаване на срока на кредита, в размер посочен в актуалната
тарифа. Така съгласно погасителния план към договора общо дължима сума
по кредита/лихва+неустойка/ за удължаване с още един лихвен период била
240 лева.
Твърди се още, че ищцата погасила задължението си по ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА ЛИНИЯ
предоставен от разстояние № *** от 30.08.2021 г., чрез заплащането на
следните суми: на 29.09.2021 - 240 лв.; на 29.10.2021 - 240 лв.; на 29.11.2021 -
240 лв.; и на 30.12.2021 - 1040 лв. (чрез рефинансиране от кредит № ***) или
общо 1760 лв.
Ищцата счита, че процесния Договор за кредит бил недействителен, на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, т.к. дължимата неустойка при
непредставяне на обезпечение и такса за удължаване на срока, не били
включени при изчисляване на ГПР и при включването им, същия би
надхвърлил допустимия по Закон размер.
Навеждат се доводи, че задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно
не водело до причинени вреди за кредитора, а такива биха възникнали при
2
неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от
имуществото на кредитополучателя. Неустойката била уговорена с цел
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Предоставянето на обезпечение
представлявало допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка и то в размер
близък до този на главницата за неизпълнение на това задължение било в
разрез с добрите нрави. При липса на предоставено обезпечение от страна на
потребителя, за последния възниквало задължение да плати сума в размер,
която би довела до неоснователно обогатяване на кредитодателя. Това било
така, тъй като по този начин се целяло да бъде осигурено допълнително
възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. Уговорената неустойка
била нищожна клауза и поради противоречие с добрите нрави и
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на
потребителите, тъй като представлявала уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до
значително неравновесие между правата и задълженията на доставчика и
потребителя, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Клаузата накърнявала добрите нрави и заплащането на
регламентираната неустойка водело до неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на кредитополучателя, като по този начин се нарушавал и
принципа за справедливост.
Сочи се, че начислената в договора такса за удължаване на срока била
свързана с управляване на кредита и била начислена в противоречие с
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Правната норма на чл. 10 а, ал. 2 от ЗПК
установявала забрана за начисляване на такси и разноски, свързани с
усвояване и управление на кредита, поради което начисляването на такива
било в противоречие със закона и същите били недължими от
кредитополучателя. Неравноправността на клаузите в посочената хипотеза
представлявало частен случай на противоречие с добрите нрави, а като
допълнителен аргумент за това било и обстоятелството, че размерът бил
несъвместим и с краткия срок за погасяване на задължението за връщане на
заетата сума от 30 дни. Затова такива такси били неоснователно начислени в
тежест на ищеца като част от платените от него за погасяване на кредита суми.
3
Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на
договорения размер на заема била регламентирана в чл. 10а, ал. 2 ЗПК и
предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит. Налице била изрична забрана, съгласно сочения текст да се изискват и
комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. В
случая не била налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Допълнителни били тези услуги, които били извън основната престация на
заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение възникнало в
резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото
администриране. Таксата за удължаване на срока представлявала такса по
управлението на кредита и начисляването й противоречало на чл. 10а, ал. 2
ЗПК. Следователно тези такси съставлявали разход, който следвало да бъде
включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР
било в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Така, според ищцата, вземанията за неустойка и такса за удължаване на
срока, на практика представлявали скрито възнаграждение за кредитора, респ.
съставлявали разход по кредита и като такъв е следвало да бъдат включени в
годишния процент на разходите. В случая, с уговарянето им се заобикаляло
императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за
кредит, а при условия на евентуалност да се прогласи нищожността на
клаузата, предвиждаща заплащане на такса за удължаване на срока на кредита
и клаузата на чл. 29, вр. чл. 19 от договора, предвиждаща заплащане на
неустойка. Претендира се също така да бъде осъден ответника да заплати на
ищцата сумата от 960лв., представляваща недължимо платена сума по
процесния Договор, ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане. Претендират се и направените
по делото разноски.
Ответникът „Стик - Кредит“ АД е депозирал писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК, с който навежда на първо място доводи, че правото на иск в
случая е упражнено при условията на злоупотреба с право, както и че
установителната искова претенция е недопустима, поради липсата на правен
интерес от предявяването й. На следващо място ангажира становище за
4
неоснователност на исковете.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
недопустимост на установителния иск за нищожност на процесния договор за
кредит.
Ответникът поставя въпрос за допустимостта на обективното
съединяване на иск по чл.26 от ЗЗД с осъдителен иск за реализиране на
правата произтичащи от нищожността. Последователно поддържано и в
теорията и в съдебната практика е разбирането, че правният интерес от
воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато
сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом
законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-
голямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е
от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която
не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред.
Трайна е практиката на съдилищата за допустимостта на такова обективно
съединяване на иск за нищожност с осъдителен иск за реализиране на правата
произтичащи от нищожността. В този смисъл могат да бъдат посочени
Решение № 72 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК,
Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК,
Решение № 50029 от 7.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 2279/2022 г., I г. о., ГК,
Определение № 628 от 10.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 597/2018 г., III г. о.,
ГК.
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия,
предоставен от разстояние с № *** от 30.08.2021г., че същия е бил сключен
между ответника „Стик - кредит“ АД, в качеството на заемодател и ищцата Г.
В. Й., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора, на ищцата е бил предоставен заем от 800
лв., който е следвало да се върне за срок от 30 дни. Видно е, че лихвеният
процент е посочен в Договора в размер на 0 %, както и годишният процент на
разходите е посочен в размер на 0 %.
5
Установявава се, че страните са договорили в чл.19, че потребителят
следва в срок от три дни от сключване на договора да осигури действието на
трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД и в полза на кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на
потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси или други; или да предостави банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия
договор в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е
получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения, а срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най -
малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Видно е, че в чл.29 от Договора е посочено, че страните се съгласяват, че
при неизпълнение на задължението на заемателя посочено в чл.19,
потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е представено
договореното обезпечение.
Видно е също така от приложения препис на процесния Договор, че в
чл.10 е обективирано постигнато задължение за кредитополучателя да заплати и
Tакса за продължаване на срока на кредита, в размер, посочен в актуалната
Тарифата на кредитора.
По делото е безспорно, че ищцата кредотополучател не е изпълнила
задължението по чл.19 от договора и не е предоставила обезпечение, като от
приложения препис на Погасителен план към Договора е видно, че още при
сключването му са били начислени неустойка и такса за удължаване с още
един лихвен период в общ размер на 240лв.
Представени са СЕФ и ОУ, действащи в правоотношението между
страните по делото.
Не се спори между страните, че ищцата е заплатила в полза на кредитора
по процесния договор следните суми: на 29.09.2021 - 240 лв.; на 29.10.2021 -
240 лв.; на 29.11.2021 - 240 лв.; и на 30.12.2021 - 1040 лв. (чрез рефинансиране
от кредит № ***) или общо 1760 лв. Относно тези твърдени факти е заявено
признание от ответника в писмения отговор, който изрично признава, че е
6
получил твърдените суми, като това е видно и от приложени към исковата
молба разписки.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Ищцата твърди нищожност на процесния Договор за потребителски
кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 0%. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва регламентираната в чл.29, ал.1 от Договора неустойка и
предвидената в чл.10 Такса за продължаване на срока.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3,
буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
член 3, буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
на чл.19 и чл.29 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на
заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
7
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита,
че първото от тях - предоставянето на безусловна банкова гаранция, е
очевидно неизпълнимо за кредитополучател, молещ за заем в размер на 800лв.
В случай, че би могъл да осигури такава банкова гаранция, той би получил
кредит от банка, а не би се обърнал за услуга към небанкова институция. На
следващо място, след като са налице специално предвидени в ОУ изисквания,
на които следва да отговарят поръчителите, те са реално неизпълними в
краткия тридневен срок.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.19 от Договора
изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и това е било
ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още
при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от
плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка
месечна вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените
й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е
отпуснат кредит в размер на 800 лв., а уговорената и начислена при сключване
на Договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, заедно с таксата за удължаване за един лихвен период е в размер
на 240лв., т. е. надхвърляща ¼ от главницата по заема. Освен това
неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за
забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението,
поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде
висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на
периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
8
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок
от усвояване на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от
периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на
заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение
на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.29 от
9
процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от Директива
2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в
ГПР и първоначално начислената еднократна такса за удължаване на срока,
същия би бил в различен размер от посочения 0%.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
По тези съображения, съдът счита, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.
10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на процесния Договор за
паричен кредит, сключен между ищцата и ответника „Стик - кредит” АД е
основателен и следва да бъде уважен.
Съдът обсъди и предявеният от ищцата иск с правно основание 55 ал. 1
пр. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящото производство се установи нищожност на процесния
договор за кредит, поради което ищцата дължи връщане само на главницата
по него в размер на 800лв.
Установи се, при липсата на спор между страните, че ищцата Г. Й. е
заплатила по процесния договор суми в общ размер на 1760лв.
Внесените суми над размера на главницата, изчислявани на 960лв., са
недължимо платени по недействителния договор и подлежат на връщане от
кредитора.
10
Ето защо, съдът приема, че и тази искова претенция се явява
основателна и доказана до предявения размер и следва да бъде уважена.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ответника
дължи ищцата разноски за държавна такса в размер на 91,20лв.
Процесуалният представител на ищцата претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
Съдът споделя съдебната практика, приемаща, че принципно не е
необходимо да се провежда нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ, но ако противната страна
твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не
са налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили
предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други
съображения, различни от посочените в чл.38 ЗА, тя следва да представи
доказателства в подкрепа на това свое твърдение, като опровергае наличието
на поддържаното основание (Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. №
2266 / 2016 на ВКС, I г.о.). В случая не са налице обстоятелства, които да
навеждат изводи за съображения на страните по договора за правна защита и
съдействие, които да са различни от посочените в чл.38 от ЗА.
Относно размерът на възнаграждението, което е дължимо на адвоката,
съдът приема, че то следва да се определи с оглед на общия материален
интерес, фактическата и правна сложност на делото, както и реално
извършената от адвоката работа.
Съобразявайки общия материален интерес от 1760лв., липсата на
фактическа и правна сложност на спора, както и извършените от адвоката
действия по изготвяне и подаване на исковата молба, активно участие в
производството с лично явяване в съдебно заседание и изготвяне на писмена
защита, съдът счита, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение за
осъществената безплатна правна помощ в размер на 476лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Г. В.
11
Й. с ЕГН ********** и „СТИК КРЕДИТ“ АД с ЕИК ***, че сключеният
между тях Договор за потребителски кредит № *** от 30.08.2021 г., е
нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, „СТИК -
КРЕДИТ" АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да
заплати в полза на Г. В. Й. с ЕГН **********, сумата от 960лв.,
представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит
№ *** от 30.08.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 10.06.2025г. до окончателното изплащане, както и на
основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на ищцата направените по делото
разноски за държавна такса в размер на 91,20лв.
ОСЪЖДА „СТИК - КРЕДИТ" АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, да заплати на адвокат С. С. Т. от ***, личен номер ***, с
адрес на кантората: ***, сумата от 476лв., представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 1 т.3 от ЗА за оказана безплатна
адвокатска помощ.
Банкова сметка, по която могат да се преведат присъдените суми в полза
на ищцата : IBAN: *** – ТИТУЛЯР Г. В. Й..
Банкова сметка, по която може да се преведе присъдената сума в полза
на адв.Т. за адвокатско възнаграждение: IBAN: *** – титуляр адв. С. С. Т..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12