№ 794
гр. София, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело №
20221100500154 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20214307, постановено по гр.д.№ 8547/2021 г. по описа на СРС,
32-и състав, е признато за установено, че Р. С. Д. дължи на „БНП П.П.Ф. С.А.“- клон
България следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
по ч.гр.д.№ 46819/2020 г. на СРС, 32-и състав, а именно: 1007 лв. – главница по
договор за потребителски кредит СREX – 17470507 от 29.11.2019 г., ведно със
законната лихва от 30.09.2020 г. до изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за
сумата над 1007 лв. до пълния предявен размер от 1052,32 лв.; 68,39 лв. – договорна
лихва за периода 01.01.2020 г. до 01.03.2020 г.; 31,95 лв. – обезщетение за забава за
периода от 01.02.2020 г. до 13.03.2020 г. и за периода от 14.07.2020 г. до 16.09.2020 г.,
като искът е отхвърлен за сумата над 31,95 лв. до пълния предявен размер от 52,83 лв.,
както и за периода 13.03.2020 г. – 13.07.2020 г.
Производството по настоящото дело е образувано по повод въззивна жалба с вх.
№ 25174611, подадена от Р. С. И. чрез особения представител адв.Н. Д. срещу
решението в частта, в която исковите претенции са уважени. Сочи, че
първоинстанционното решение е неправилно поради допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд, свързани с непълнота на доклада по делото, с
липса на дадени от съда указания на ищеца да представи оригинала на процесния
договор за кредит, както и приемането на експертиза при липса на представени
оригинали на документи.
Въззиваемият в законоустановения срок е подал писмен отговор, в който излага
доводи за правилност на решението в обжалваната му част, като моли същото да бъде
потвърдено, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
1
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Съдът намира, че решението е частично неправилно и следва да
бъде отменено в частта, в която е призната дължимостта на вземане в размер на 68,39
лв. – договорна лихва за периода от 01.01.2020 г. до 01.03.2020 г.. а в останалата част –
следва да бъде потвърдено поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции.
От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се стига до извод,
че страните са били обвързани от валидно облигационно отношение, породено от
сключен между тях договор за потребителски кредит СREX – 17470507 от 29.11.2019 г.
По силата на този договор ищецът в качеството си на кредитодател е осигурил на
ответницата като кредитополучател частично финансиране за закупуването на избрана
от нея стока – телевизор, марка Samsung, модел 555 за сума в размер на 1007 лв., като
страните са се договорили кредитополучателят да върне заетата сума ведно с
възнаградителната лихва на три равни месечни вноски от по 373,57 лв. всяка, платими
съответно на 01.01.2020 г., 01.02.2020 г. и 01.03.2020 г. От представения договор за
потребителски кредит се установява, че договореният между страните годишен
процент на разходите е 44,40 % от стойността на кредита, а лихвеният процент е
определен на 37, 31 %. След оспорване от страна на особения представител на
ответницата на представените копия на договора за кредит и други документи към
него, както и нарочно искане по чл.183 от ГПК, съдът с определението по чл.140 от
ГПК е задължил ищеца да представи оригиналите на договора за кредит, договора за
застрахователно посредничество, сертификата за застраховка, приложение № 2 и
служебен бон от 29.11.2019 г., открил е производство по оспорване на автентичността
на документите, допуснал е съдебно-графологична експертиза, както и съдебно-
счетоводна експертиза. Ищецът е представил изисканите оригинални документи, които
са приложени по делото, поради което неоснователно се явява и оплакването на
въззивника в тази насока. Съгласно заключението на съдебно-графологичната
експертиза, което съдът кредитира като компетентно изготвено и обосновано,
подписите- обекти на изследването /по договор за потребителски кредит, служебен
бон, сертификат за застраховка „закрила на плащанията“, декларация за предоставяне
на лични данни, стандартен европейски формуляр/ са изпълнени от ответницата Р. С.
Д.. Ето защо съдът намира, че страните са били обвързани от валидно облигационно
отношение, породено от сключения между тях договор, като оплакванията на
въззивницата в насока, че договорът не е подписан от нея, е напълно неоснователен. От
приетото по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза, което съдът
също цени като изготвено от компетентно лице, структурирано, логично и
последователно, се установява, че на ответницата е бил предоставен кредит за покупка
от търговец „Технополис България“ ЕАД на телевизор с удължена гаранция, марка
Самсунг, модел 555, на стойност 1307 лв. за остатъчната част от цената в размер на
1007 лв. Кредитът е следвало да бъде върнат на 3 равни месечни погасителни вноски,
като не е заплатена нито една вноска за погасяване на задължението.
Анализът на събраните по делото доказателства налага приемането на извод, че
2
ответницата е неизправна страна по сключения с ищеца договор за потребителски
кредит и дължи плащане на сума в размер на 1007 лв., представляваща дължимата
главница. Погасяването на задължението чрез плащане е в доказателствената тежест на
ответницата, която не е направила възражение, нито е ангажирала доказателства да е
погасила посочената част от дълга към кредитодателя- ищец. Предвид липсата на
плащане на уговорения падеж, ответницата е изпаднала в забава, поради което дължи и
мораторна лихва, чийто размер е изчислен от първоинстанционния съд по реда на
чл.162 от ГПК. Ето защо решението в частта, касаеща уважаването на претендираната
главница и мораторна лихва върху нея, като правилно следва да бъде потвърдено.
Неправилни обаче са изводите на СРС за дължимост на възнаградителната лихва
в размер на 68,39 лв. за периода от 01.01.2020 г. до 01.03.2020 г.
Това е така, тъй като договорената между страните по процесния кредитен
договор клауза за възнаградителна лихва е нищожна и въз основа на нея не е
възникнало задължение за плащане на сумата 68,39 лв. от ответницата-
кредитополучател. Предвид договорения размер от 37,31 % - годишен лихвен процент
/ГЛП/, посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно. При констатиране
свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически
обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с
добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия
договор /в този смисъл Решение № 125/10.10.2018 г. по т.д. № 4497/2017 г. на ВКС, ІІІ
ГО; Решение № 252/21.03.2018 г. по т.д. № 951/2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по
реда на чл. 290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр.3
ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се
нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено
разместване. В случая договорът за кредит е със срок от 3 месеца, с главница от 1007
лв. и уговорена възнаградителна лихва от 37,31 %, възлизаща на 68,39 лв. за срока на
действие на договора. Размерът на уговорената между страните по кредитния договор
възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е
икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във
вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа
за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр.3 ЗЗД, клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането
на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.
В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по
гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. №
5093/2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г.
на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да
уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.
Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е
ограничен винаги от втората хипотеза на чл. 9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
3
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер
на законната лихва- при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити- двукратния
размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в размер
37,31 % и надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване
на процесния договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се
явява нищожна.
С оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита
съдът е длъжен да упражни правомощието си за преценка относно противоречие на
претендираните вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка
дали искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за
потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да следи
за спазване императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК.
Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото
производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива
2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на
правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен
принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3
ГПК /нова- ДВ, бр. 100/2019 г., обн. 20.12.2019 г./.
При тези съображения искът за сумата от 68,39 лв.- възнаградителна лихва,
чиято дължимост е призната с обжалваното решение, е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен, а решението в тази обжалвана част като неправилно, следва да бъде
отменено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за
разноските между страните, като на основание чл.78,ал.1 от ГПК присъдената от
първоинстанционния съд в полза на ищеца сума съразмерно на уважената част от
исковете сума следва да бъде определена на общо 742,15 лв. - разноски за заповедното
и исковото производство.
За въззивното производство съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК въззивницата дължи да
заплати на въззиваемото дружество сума в размер на 238,09 лв. /144,26 лв.- разноски за
възнаграждение за особен представител и юрисконсултско възнаграждение от 93,83
лв., съразмерно на отхвърлената част от жалбата.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззивницата дължи да заплати по сметка на
СГС държавна такса за въззивното обжалване в размер на 70,37 лв., а въззиваемият
държавна такса от 4,63 лв.
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20214307 от 22.11.2021 г., постановено по гр.д.№ 8547 по
описа на СРС, 32-и състав за 2021 г., в обжалваната част, в която е признато за
установено на основание чл.422 ГПК, че Р. С. Д., ЕГН: ********** дължи на БНП
П.П.Ф. С.А., рег.№ *********, Париж, Франция чрез БНП П.П.Ф. С.А. – клон
България, ЕИК: ****, представлявано от Д.Д. сума в размер на 68,39 лв.,
4
представляваща договорна лихва за периода от 01.01.2020 г. до 01.03.2020 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 46819/2020 г. на СРС,
32-и състав, както и са присъдени разноски в полза на БНП П.П.Ф. за разликата над
сума в размер на 742,15 лв. до присъдения размер от 791 лв. – за заповедното и
исковото производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения на основание чл.422 ГПК иск за признаване на
установено, че Р. С. Д., ЕГН: ********** дължи на БНП П.П.Ф. С.А., рег.№ *********,
Париж, Франция чрез БНП П.П.Ф. С.А. – клон България, ЕИК: ****, представлявано
от Д.Д. сума в размер на 68,39 лв., представляваща договорна лихва за периода от
01.01.2020 г. до 01.03.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК по ч.гр.д.№ 46819/2020 г. на СРС, 32-и състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20214307 от 22.11.2021 г., постановено по гр.д.№
8547 по описа на СРС, 32-и състав за 2021 г. в останалата обжалвана част, в която е
признато за установено, че Р. С. Д., ЕГН: ********** дължи на БНП П.П.Ф. С.А., рег.
№ *********, Париж, Франция чрез БНП П.П.Ф. С.А. – клон България, ЕИК: ****,
представлявано от Д.Д., суми в размер на 1007 лв. – главница по Договор за
потребителски кредит CREX-17470507 от 29.11.2019 г., ведно със законната лихва от
30.09.2020 г. до изплащане на вземането, както и сума в размер на 31,95 лв. –
обезщетение за забава за периода от 01.02.2020 г. до 13.03.2020 г. и за периода от
14.07.2020 г. до 16.09.2020 г., както и са присъдени разноски за сума в размер на 742,15
лв. за заповедното и исковото производство.
ОСЪЖДА Р. С. Д., ЕГН: ********** да заплати на БНП П.П.Ф. С.А., рег.№
*********, Париж, Франция чрез БНП П.П.Ф. С.А. – клон България, ЕИК: ****,
представлявано от Д.Д. на основание чл.78,ал.1 и чл.78,ал.8 от ГПК сума в размер на
238,09 лв. – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Р. С. Д., ЕГН: ********** на основание чл.78,ал.6 от ГПК
пропорционално на уважената част на иска да заплати по сметка на Софийски градски
съд сума в размер на 70,37 лв., представляваща дължима държавна такса.
ОСЪЖДА БНП П.П.Ф. С.А., рег.№ *********, Париж, Франция чрез БНП
П.П.Ф. С.А. – клон България, ЕИК: ****, представлявано от Д.Д. на основание
чл.78,ал.6 от ГПК пропорционално на отхвърлената част на иска да заплати по сметка
на Софийски градски съд сума в размер на 4,63 лв., представляваща дължима държавна
такса.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5