№ 415
гр. Пловдив, 15.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ в публично заседание на
пети октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20215300501841 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д. Г. АПР. с ЕГН: **********, чрез
пълномощника си по делото адвокат К., подадена против Решение №
571/14.05.2021 г., постановено по гр. дело № 3866/2021 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, ІХ гр. състав, с което Д. Г. АПР. е осъден да предаде на
основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 310, ал. 1, т. 2 от ГПК на ЗЛ.
В. Т., ЕГН ********** държането на предоставената за ползване недвижима
вещ с решение № 4363/15.11.2019 г. по бр.д. № 10010/2019 г. на Районен съд –
Пловдив, І бр. състав, с което е одобрено споразумение за прекратяване на
брака на основание чл. 51 СК между В.С. Т. и Д. Г. АПР., представляваща
сграда с идентификатор № 73242.501.1368.4, със застроена площ от 87 кв.м.,
брой етажи – два, с предназначение – жилищна сграда, еднофамилна,
изградена в поземлен имот с идентификатор № 73242.501.1368, по
кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Т., общ. Марица, обл.
Пловдив, одобрени със Заповед № РД-18-76 от 20.11.2007 г. на изпълнителния
директор на АГКК, с последно изменение със Заповед № 18-1818 от
1
26.02.2014 г. на Началника на СГКК – Пловдив, с административен адрес на
имота: с. Т., ул. „Антим І“ № 6, с площ от 957 кв.м., с трайно предназначение
– урбанизирана територия, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до
10 метра/, номер по предходен план: 1 368, квартал 75, парцел ХІХ-1368, при
граници на имота: имоти с № 73242.501.1587, № 73242.501.401, №
73242.501.397, № 73242.501.1934, № 73242.501.1864, както и Д. Г. АПР. е
осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ЗЛ. В. Т. сумата общо от
680 лв. – съдебно – деловодни разноски в първоинстанционното
производство. Във въззивната жалба се излагат оплакванията за неправилност
и незаконосъобразност на решението. Оспорва се процесуалната легитимация
на ищцата с довода, че не е възникнало наемно правоотношение, от което се
заключава, че претенцията е неоснователна. Възразява се за погасяване на
правото на ползване на ищцата, поради неупражняването му. Оспорва се
приложението на чл. 57 СК. Възразява се за едностранчиво кредитиране от
районния съд на гласните доказателства. Релевират се оплаквания за
допуснати съществени процесуални нарушения с недопускането на втори
свидетел, поискан с отговора на исковата молба, и за допускането на
преклудирани доказателства. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на
иска. Моли се за присъждането на разноските по делото. Правят се
доказателствени искания за допускането на гласни доказателства
Постъпил е отговор на въззивната жалба от въззиваемата ЗЛ. В. Т., ЕГН
**********, чрез пълномощника по делото адвокат Н., с който жалбата се
оспорва като неоснователна. Посочва се, че наемното правоотношение между
страните е възникнало по силата на закона, с което обосновава и активната си
процесуална легитимация. Излагат се подробни доводи за упражняване на
правото си на ползване. Оспорва се оплакването за допуснати процесуални
нарушения. Противопоставя се на доказателствените искания в жалбата.
Моли да се остави без уважение жалбата и да се потвърди атакуваното
решение. Претендира присъждането на разноските.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
2
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и
е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима. При извършената служебна проверка на
решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК
съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и на
основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността
на решението съобразно посоченото в жалбата, както и при служебна
проверка от въззивната инстанция за допуснато при постановяването му
нарушение на императивни материалноправни норми.
Производството е образувано по иск с правно основание чл. 233, ал. 1
ЗЗД във вр. с чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК, предявен от ЗЛ. В. Т. против Д. Г. АПР.
за осъждането на ответника да предаде на ищеца държането на следния
недвижим имот: сграда с идентификатор № 73242.501.1368.4, със застроена
площ от 87 кв.м., брой етажи- два, с предназначение - жилищна сграда,
еднофамилна, изградена в поземлен имот с идентификатор № 73242.501.1368,
по КККР на с. Т., общ. Марица, обл. Пловдив, с административен адрес на
имота: с. Т., ул. „Антим I“ № 6, с площ от 957 кв.м., при посочени граници на
имота. Твърденията на ищцата са, че има запазено пожизненото и
безвъзмездно право на ползване върху горепосочения недвижим имот по
силата на нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 121, том III, peг.
№ 3750, нот. д. № 453 от 31.07.2014 г. на Нотариус peг. № 638 на НК, с който
ищцата и К.С.Т. са дарила същия недвижим имот на Н.Д. А., действаща чрез
баща си и неин законен представител Д. Г. АПР.. Твърди, че с Решение №
4363 от 15.11.2019 г. по бр.д. № 10010/2019 г. на Pайонен съд - Пловдив, I
брачен състав, е одобрено споразумение за прекратяване на брака на
основание чл. 51 СК между В.С. Т. и Д. Г. АПР., като със съдебното решение
е предоставено ползването на семейното жилище на двамата съпрузи,
находящо се в с. Т.. Излага доводи за приложението на чл.56 СК и
възникването на наемно правоотношение по чл.57 СК, което се отнася и при
прекратяването на брака със споразумение по чл.51 СК, доколкото същото се
одобрява с решение на съда. Поддържа, че наемното правоотношение е
възникнало по силата на закона като страни по него са ищцата като ползвател,
съгласно учреденото ограничено право на ползване - като наемодател и
бившите съпрузи, на които е предоставено ползването със съдебния акт - като
3
наематели. Твърди, че в случаите, когато няма ненавършили пълнолетие
родени от брака деца и в съдебното решение не е определен сок, за който
ползването се предоставя, наемното правоотношение възниква като
безсрочно, поради което приложение следвало да намери разпоредбата на чл.
238 ЗЗД. Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно
право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта
според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да
се променя съществено. Счита, че ползвателят може да предостави
ползването на имота на друго лице под формата на наем. Излага твърдения за
прекратяване на наемното правоотношение с отравянето на покана до
ответника. Моли на основание чл. 233, във вр. с чл. 228 ЗЗД и чл. 310, т. 2,
предл. първо ГПК ответника да бъде осъден да освободи и да предаде
отдадения му под наем недвижим имот.
Ответникът Д. Г. АПР. с отговора на исковата молба е оспорил
твърдението на ищцата за възникнало между тях наемно правоотношение.
Оспорил е приложението на разпоредбите на чл. 56 СК и на чл. 57 СК с
довода, че собственик на жилището е дъщеря му, както че ищцата не е страна
по споразумението за прекратяване на брака. Възразил е за погасяване
правото на ползване на ищцата на основание чл. 59, ал. 3, предл. второ ЗС,
поради неупражняването му в продължение на повече от 5 години, считано от
неговото учредяване на 31.07.2014 г. Твърди, че правото на ползване е
погасено преди датата на влизане в сила на споразумението за прекратяване
на брака между съпрузите -на 31.07.2019 г. Моли за отхвърляне на
предявения иск.
Ищцата в депозираното от нея становище по делото е оспорила
възражението на ответника за погасяване на правото й на ползване. Изложила
е твърдения, че е възложител на строителството на сградата, както и че е
отстъпила същата на семейството на дъщеря си и ежедневно я е посещавала
без да бъдат оспорени правата й.
От фактическа страна по делото се установява от представения
нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 121, том III, peг. № 3750,
нот. д. № 453 от 31.07.2014 г. на Нотариус peг. № 638 на НК, че ищцата и
К.С.Т. са дарила недвижимия имот на Н.Д. А., действаща чрез баща си и неин
4
законен представител Д. Г. АПР., както и ищцата си е запазила пожизненото и
безвъзмездно право на ползване по отношение на имота. С Решение № 4363
от 15.11.2019 г. по бр.д. № 10010/2019 г. на Pайонен съд - Пловдив, I брачен
състав, е одобрено споразумение за прекратяване на брака на основание чл.
51 СК между В.С. Т. и Д. Г. АПР., като със съдебното решение е предоставено
ползването на процесния имот на двамата съпрузи, по отношение на което
няма спор, че представлява тяхно семейно жилище. Към момента на
одобряване на споразумението, от брака си съпрузите са имали едно
непълнолетно дете - Н.Д. А., родена на 11.10.2002 г. По делото е представена
нотариална покана с peг. № 5899, том II, № 152 на нотариус Жанета Напева,
отправено от ищцата и получена от ответника за прекратяване на наемно
правоотношение, като е определен едномесечен срок за освобождаване на
семейното жилище, изтекъл на 26.12.2020 г. По отношение на процесната
сграда са представени Констативен акт - акт образец № 15 за установяване
годността за приемане на строежа от 24.10.2016 г., с възложители ЗЛ. В. Т. и
Н. А., действаща чрез своя баща и законен представител Д.А.; Удостоверение
№ 111/08.12.2016 г. за въвеждане в експлоатация на строеж: „втора
двуетажната еднофамилна жилищна сграда“; Технически паспорт рег.№ 1503
от 08.12.2016 г. на строежа; скица - виза за проектиране от 22.06.2008 г. и
разрешение за строеж № 23 от 23.01.2009 г.,с които се разрешава
строителството на ЗЛ. В. Т. и К.С.Т..
За установяване на фактическите твърдения на страните, по делото са
събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите К.С.Т. /допуснат
на ответника, син на ищцата/ и В.С. Т. /допусната на ищцата и нейна
дъщеря/.Според показанията на св. К.С.Т., ответникът живее в процесната
къща, която е новопостроена, а ищцата живее в старата къща до нея заедно
със свидетеля. Свидетелства, че тъй като двете къщи се водят на майка му, тя
заплаща сметките, но след това всяко семейство й е възстановявало. Не знае
майка му да е имала претенции към новата къща или някога да е ходила, за да
пренощува там. Процесната сграда била дарена на дъщерята на ответника – Н.
А., както и била построена за семейно жилище на ответника и сестрата на
свидетеля, където последните заживели 5-6 години преди прекратяването на
брака им.Според показанията на свидетелката В.С. Т., майка й и баща й
дарили част от двора, в който била построена къщата. Строителството
5
започнало през 2009 г., като се нанесли в къщата през 2016 г. ответникът бил
наясно, че майка й имала запазено право на ползване. Ищцата посещавала
къщата всеки ден и всяка вечер, грижила се за детето и кучето, готвила на
семейството, къщата стояла постоянно отключена. Сметките за ток и вода на
къщата се заплащали от майката на свидетелката, като сумата й била
възстановявана. Свидетелства, че майка й заплащала данъците за имота за
своя сметка. Твърди, че всички участвали в строителството на къщата - майка
й, баща й, брат й, включително ответника. Със споразумението за
прекратяване на брака се разбрали да ползват къщата съвместно, тъй като
тогава били в добри взаимоотношение. След развода напуснала къщата, тъй
като ответникът я е изгонил, както и брат й, за което имала медицинско.
Във въззивната инстанция не бяха събрани нови доказателства, а
доказателствените искания на жалбоподателя се оставиха без уважение с
определение на въззивния съд в съдебно заседание.С молба във въззивната
инстанция ЗЛ. В. Т. заявява, че на 26.09.2021 г. Д. Г. АПР. е освободил
процесното жилище и е предал ключовете на ищцата, по която процесуалният
представител на жалбоподателя не взе становище.
С оглед на така установения от фактическа страна правен спор, при
съобразяване с оплакванията на жалбоподателя и отговора на въззиваемата
страна, съдът намира следното: Във въззивната инстанция няма спор, че
ищцата има запазено пожизнено и безвъзмездно право на ползване по
отношение на процесната сграда, че същата е била семейно жилище на
ответника и дъщерята на ищцата по време на брака им до неговото
прекратяване, както и че ответникът ползва сградата по силата на
споразумение по чл.51 СК, потвърдено с решение по бр.д. № 10010/2019 г. на
ПРС, I брачен състав, с което на съпрузите е предоставено ползването. При
прекратяването на брака си съпрузите са имали ненавършило пълнолетие
дете - Н.Д. А., родена на 11.10.2002 г. Също е безспорно, че ответникът е
получил покана от ищцата за прекратяване на наемното правоотношение,
като е определен едномесечен срок за освобождаване на семейното жилище,
който е изтекъл на 26.12.2020 г. Не се спори, че след изтичането на посочения
срок и при подаването на исковата молба ищецът е продължил да обитава
жилището, в което е останал да живее сам. По делото не се доказва
твърдението в молбата на ищцата, представена във въззивната инстанция, за
6
освобождаването на имота от ответника на 26.09.2021 г., доколкото
насрещната страна не взе становище по така соченото обстоятелство и
същото остана неподкрепено с доказателства в производството, поради което
и не следва да бъде кредитирано.
Следователно правният спор следва да се разгледа по същество при
преценка спорните въпроси, които се заключават относно възникването на
наемното правоотношение между страните по делото, както и погасяването на
правото на ползване на ищцата, поради неупражняването му по смисъла на
чл. 59, ал. 3 ЗС.
С обжалваното решение районният съд е приел, че между ищцата, в
качеството й на вещен ползвател на процесния недвижим имот като
наемодател, и В.С. Т. и Д. Г. АПР. като наематели, е възникнало
правоотношение по договор за наем на процесния недвижим имот,
представляващ семейно жилище на двамата съпрузи към момента на
прекратяване на брака – на 15.11.2019 г. Изводите си районният съд е
обосновал с постигнатото между страните споразумение по реда на чл. 51 СК,
което е одобрено от съда с бракоразводното решение, а така и че по силата на
съдебното решение по чл. 56 СК възниква наемно отношение – арг. чл. 57, ал.
1 СК. Приета е за приложима разпоредбата на чл.56, ал. 3 СК, доколкото към
датата на прекратяване на брака - 15.11.2019 г., роденото от брака дете Н. А.,
родено на 11.10.2002 г., не е навършило пълнолетие. Така РС е посочил, че
съгласно изричната разпоредба на чл. 57, ал. 1 СК във всички хипотези на
предоставяне ползването на семейното жилище по силата на съдебното
решение по чл. 56 СК възниква наемно отношение между собственикът на
имота - в качеството на наемодател, и бившият съпруг, на когото е
предоставено ползването - в качеството на наемател, като произнасянето по
чл. 56 СК в съдебното решение замества съгласието на наемодателя.
Наемното правоотношение се учредява за определен срок - докато се
упражняват родителските права върху ненавършили пълнолетие родени от
брака деца, когато семейното жилище е съсобствено на бившите съпрузи или
е собственост на неупражняващия родителските права съпруг, съответно - за
срок до една година, когато семейното жилище е собственост на близки на
неупражняващия родителските права съпруг. Изводите си РС е обосновавал с
Решение № 160/29.02.2016 г. по гр. д. № 2290/2015 г. и Решение №
7
392/01.02.2012 г. по гр. д. № 1641/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о, и е приел, че
доколкото към момента на прекратяване на брака между ответника и В. Т. –
15.11.2019 г., роденото от брака дете – Н. А., родена на 11.10.2002 г., е била
непълнолетна, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 56, ал. 3 СК.
Т.е. ползването на семейното жилище е предоставено по силата на
постигнатото между тях споразумение за срок до една година, като
възникналото с ищцата наемно правоотношение е срочно – със срок от една
година, считано от постановяване на съдебното решение, доколкото
последното е влязло в законна сила в деня на постановяването му – 15.11.2019
г. Възражението на ответника за погасяване на правото на ползване на
ищцата, поради неупражняването му от 5 години на осн.чл.59, ал. 3 ЗС, е
прието за неоснователно. Изводите си РС е обосновал с обстоятелството, че
ищцата като възложител на сградата е участвала в нейното строителство,
видно от и Удостоверение № 111/08.12.2016 г. за въвеждане в експлоатация,
както и че е упражнявала правото си на ползване чрез другиго - своята
дъщеря и нейното семейство. РС е заключил, че до датата на постановяване
на решението за прекратяване на брака между ответника и дъщеря й
/свидетелката Т./, ищцата е упражнявала правото на ползване чрез другиго,
тоест чрез дъщеря си и нейното семейство, на които имотът е предоставен от
страна на ищцата по силата на неформален договор за заем за послужване.
Ето защо е прието, че към момента на постановяване на решението за
прекратяване на брака -15.11.2019 г., учреденото в полза на ищцата
ограничено вещно право на ползване не е погасено на основание чл. 59, ал. 3
ЗС. Изводът на РС е, че възникналото по силата на одобреното споразумение
за прекратяване на брака по реда на чл. 51 СК, наемно правоотношение е
сключено с титуляря на правото на ползване – ищцата.
Пловдивският окръжен съд намира, че фактическата обстановка е
правилно установена от районния съд и същата напълно се подкрепя от
събраните по делото доказателства. Споделят се и изводите на районния съд
за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства,
както и правните изводи, които те обосновават, поради което не следва
отново да бъдат обсъждани, поради което на основание чл.272 ГПК съдът
препраща към мотивите на първоинстанционния акт, с което същите стават
част от съжденията в настоящия съдебен акт.
8
По оплакванията във въззивната жалба съдът намира следното:
Въззивникът оспорва процесуалната легитимация на ищцата с довода за
недоказаност на наемното правоотношение. Този довод обаче по същество е
относим при преценка на материалната легитимация на ищцата, а не на
процесуалната й легитимация. Процесуалната легитимация се обуславя от
заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, тоест
същата следва от твърденията на ищеца, че е титуляр на правото - предмет на
делото, принадлежността на което право се оспорва от ответника. Това е
достатъчно, за да се приеме, че е налице надлежна процесуална легитимация
на страните по делото. За разлика от процесуалната легитимация, то
материалната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за
титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и
кой е носител на правното задължение. При констатация, че липсва
материалноправна легитимация, предявеният иск следва да се отхвърли като
неоснователен. Следователно, изхождайки от доводите на жалбоподателя за
недоказаност възникването на наемно правоотношение между страните, съдът
намира, че с въззивната жалба се оспорва материалната легитимация на
ищцата като наемодател на имота. По същество оспорването на наемното
правоотношение е неоснователно. Правото на ползване върху семейното
жилище, което по силата на бракоразводното решение се предоставя, не е
вещно право на ползване. В правната теория и в съдебната практика по
приложението СК от 1985 г., както и по приложението на СК от 2009 г., и в
тълкувателните актове на ВКС, се приема, че "ползването" на семейното
жилище не е тъждествено с вещното право на ползване като ограничено
вещно право. Постановената мярка относно ползването на семейното жилище
в бракоразводния процес съставлява акт на спорна съдебна администрация -
не е акт на правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални
субективни права със сила на пресъдено нещо. Във всички хипотези на
предоставяне ползването на семейното жилище по силата на съдебното
решение по чл. 56 СК възниква наемно отношение - съгласно изричната
императивна норма на чл. 57, ал. 1 СК (в сила от 01.10.2009 г.). Страни по
него са единият съпруг, ако е съсобственик на имота - в качеството на
наемодател и бившият съпруг, на когото е предоставено ползването - в
качеството на наемател, като произнасянето по чл. 56 СК в съдебното
решение замества съгласието на наемодателя. Наемното правоотношение
9
възниква с влизането в сила на бракоразводното решение, от който момент се
дължи и заплащането на наемната цена. Според съдебната практика,
намерила отражение в Решение № 554 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1774/2009 г., IV г. о., ГК, ако жилището е обременено от вещно право на
ползване, то се счита на този, който притежава правото на ползване. В този
случай, наемното правоотношение възниква между титуляра на ограниченото
право на ползване и ползващия съпруг по силата на споразумението,
утвърдено с бракоразводното решение. Така носителят на ограниченото право
на ползване встъпва в облигационно отношение независимо от волята си и
тъй като търпи значително обременяване на правото си на собственост, то е
ограничено със законов пределен срок, който в случая е едногодишен
предвид хипотезата на чл.56, ал.3 СК. В случая следва да се има предвид, че
облигационното отношение е възникнало на 15.11.2019 г., доколкото
решението по брачното дело е окончателно, поради което максималният
едногодишен определен от закона срок е изтекъл.
Неоснователно е и възражението на въззивника за погасяване на
правото на ползване на ищцата в хипотезата на чл.59, ал.3, предложение
второ от ЗС, поради неупражняването му в продължение на 5 години. В
случая е безспорно, че визираният в нормата период е започнал да тече от
сключването на договора за дарение 31.07.2014 г. По делото безспорно се
доказва от представената скица - виза за проектиране от 22.06.2008 г. и
разрешение за строеж № 23 от 23.01.2009 г., че строителството е разрешено
на ищцата и К.С.Т.. По делото се установява, че след прехвърляне
собствеността на постройката и запазването на ограниченото право на
ползване с договора за дарение от 31.07.2014г. ищцата е продължила да се
легитимира като възложител на строителството. Така в Констативен акт - акт
образец № 15 за установяване годността за приемане на строежа от 24.10.2016
г. и Удостоверение № 111/08.12.2016 г. за въвеждане в експлоатация изрично
е указано качеството на ищцата като възложител. Кореспондиращи с
последните са и показанията на св.Т., която сочи, че семейството се е
нанесло да живее в изградената постройка през 2016г. Изложеното налага
извода, че през периода от запазване на ограниченото право на ползване -
31.07.2014 г. до въвеждането на постройката в експлоатация -08.12.2016 г. се
е довършвало строителството на сградата, в което ищцата се е легитимирала
10
като възложител и няма данни за оспорването на това й качество, а така и на
правото й на ползване на сградата.Последният факт е напълно достатъчен да
обоснове извода, че към датата на подаване на исковата молба - 26.02.2021 г.
не е било погасено правото на ползване на ищцата. Нещо повече, ползвателя,
легитимиращ се като титуляр на ограниченото право на ползване, може да
предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг.чл.60
ЗС/, както и под формата на заем на послужване и съответно да упражнява
правото си чрез друго лице. В случая последната хипотеза е била
осъществена, тъй като се доказва, че ищцата регулярно е посещавала имота, в
който е живеело семейството на дъщеря й като се е грижила за
домакинството, къщата постоянно е била отворена за нея, а същевременно е и
заплащала данъка й. Изложените обстоятелство се доказват от показанията на
св.Т., които правилно са били кредитирани от районния съд като преки и
непосредствени, последователни и логични, поради което неоснователно се
оспорват от въззивника. Неоснователно се настоява, че свидетелката е
заинтересована с довода за висящо производство между нея и ответника,
доколкото доказателства за това не са ангажирани по делото. Неоснователно
се настоява за кредитиране показанията на св.К.С., тъй като дори и бившите
съпрузи да са възстановявали на ищцата платените от нея сметки, то същите
са се дължали от тях по смисъла на чл.232, ал.2 ЗЗД. Също така, дори
свидетелят да сочи, че ищцата не е преспивала в имота, по делото се доказа,
че същата се е грижила за него, както и е ползвала същия чрез семейството на
дъщеря си, поради което в тази си част показанията на св.С. също не
обосновават извод за погасяване правото на ползване на ищцата.
Следователно по делото се доказва, че ищцата е упражнявала правото си на
ползване след неговото учредяване, поради което същото не е погасено на
соченото от ответника основание - чл.59, ал.3, предложение второ от ЗС.
Предвид горното, обжалваното решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба да се остави без
уважение като неоснователна.
При този изход на делото, основателно е искането на въззиваемата
страна за заплащане на разноските за въззивната инстанция, които се
претендират в размер на 600 лева. Въззивникът е направил възражение по
чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност, което e основателно, тъй като делото не се
11
отличава с правна и фактическа сложност, както и във въззивната инстанция
не се проведоха процесуално-следствени действия. Ето защо, на
въззиваемата страна следва да се присъди минималният размер на разноските
за адвокатско възнаграждение от 370 лева, съгласно чл.7, ал.2 от Наредбата №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 571/14.05.2021 г., постановено по гр.
дело № 3866/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІХ гр. състав.
ОСЪЖДА Д. Г. АПР. с ЕГН: **********, да заплати на на ЗЛ. В. Т.
ЕГН ********** сумата от 370 лв. –/триста и седемдесет лева/ - разноски за
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12