Р Е Ш Е Н И Е
№ 4592 02.12.2019 г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, ІІ граждански състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 8 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба на „Мого България“ ЕООД,
ЕИК ********* срещу Ж.Х.А., ЕГН **********, с която са предявени установителни
искове с правна квалификация чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК, във вр. с 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 345 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за признаване за установено, че Ж.Х.А.,
дължи на „Мого България“ ЕООД следните суми: сумата от 3035,13 лева - неплатени
4 бр. лизингови вноски за периода от 08.11.2017 г. до 09.01.2018 г. по Договор
за финансов лизинг № ***** със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив от 09.10.2017 г., сумата от 37,96 лева - неустойка за забава
на плащане на всяка лизингова вноска за периода от 09.11.2017 г. до 07.02.2018
г., сумата от 2 327,73 лева - неустойка за прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя, сумата от 142,57 лева - задължение за заплащане на
местен данък МПС, сумата от 706,88 лева - разходи за възстановяване на
лизинговия актив, или общо сумата в размер на 6 250,27 лева, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 17.09.2018 г., до окончателното й изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 14866/2018 г. по
описа на ПдРС, ІV гр. с.
В исковата молба се твърди, че на
09.10.2017 г., между Мого България ЕООД, в качеството му на Лизингодател и Ж.Х.А.,
в качеството му на Лизингополучател, с сключен Договор за финансов лизинг №
*****, по силата на който Мото България ЕООД се задължава да придобие и
предостави за възмездно ползване на Лизингополучателя следния лизингов актив, а
именно: лек автомобил марка АУДИ, модел *****, идентификационен № *******, № на
двигателя *******. peг. № *******. Лизингополучателя се задължил да заплати
дължимите суми по договора за лизинг и да използва вещта в съответствие с ОУ.
Ищецът бил изправна страна по договора, като придобил и предоставил на
ответника процесния автомобил. Лизингополучателят изпаднал в забава по
отношение заплащането на дължимите лизингови вноски. Вследствие на
неизпълнението, на основание чл. 13.5, във вр. с чл. 13.6 от Общите условия,
лизингодателят изпратил до лизингополучателя Уведомление за прекратяване на
договор за лизинг № *****, връчено лично на длъжника лизингополучател на
07.02.2018г. Съгласно уведомлението, лизингополучателят е длъжен доброволно да
предаде лизинговия актив по договора и да заплати дължимите към датата на
прекратяването задължения по договора за лизинг. След прекратяването на
договора. Ищецът получил обратно държането на лизинговия актив, но останали
непогасени претендираните с настоящата искова молба суми- периодични парични
лизингови вноски, неустойка за забава по чл. 15.5 от ОУ, дължима вследствие неплащане
на изискуемите лизингови вноски, задължение за заплащане на данък върху
превозните средства по чл. 16 от ОУ, за възстановяване на направени от
лизингодателя разходи във връзка с възстановяване на държането върху лизинговия
актив, съгласно чл. 8.7.10 от Общите условия, за извършване на услугата
възстановяване държането на превозното средство. За дължимите вземания било
образувано заповедно производство по чл. 410 от ГПК. по ч.гр. д. № 14866/2018
г. Със съобщение от 23.11.2018г. по същото дело е указано на ищеца, че може да
предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от получаване на
съобщението. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от назначения на ответника особен
представител. Взема се становище за неоснователност на исковите претенции
заплащането на сумата от 142,57 лева- местен данък за лизинговото МПС, като се
сочи, че за ответника било възникнало задължение за плащане на данък за МПС само
за периода 09.10.2017 г. - 31.12.2017 г. Оспорва иска за дължимост на сумата от
706,88 лева- разходи за възстановяване на държането на лизинговия автомобил,
тъй като лизинговия актив бил върнат на датата, на която ответника получил
уведомлението за прекратяване на договора – в срок по чл. 14.1 от ОУ. Освен това лизинговия актив не бил обявяван
за издирване по съответния ред, нито било извършвано принудително изпълнение
върху същия, за да е налице дължимост на такъв разход. Сочи, че този разход бил
начислен преди прекратяване на договора. По изложените съображения моли за
отхвърляне на иска.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства
заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за
установено от фактическа страна следното:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 14866/2018 г. по описа на ПдРС, ІV гр. с., вземанията
по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта
за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 от ГПК, поради което и на
ищеца е указано да предяви настоящия иск за установяване на вземането, което същия
е направил в указания срок, поради което и предявените установителни искове се
явяват допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По делото
няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че между
страните е сключен договор за финансов
лизинг № ***** със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив от 09.10.2017 г., сключен при Общи условия, по силата на който ищецът, в
качеството му на лизингодател е предоставил на ответника, в качеството му на
лизингополучател лек автомобил марка и модел Ауди *****, с идентификатор *******,
номер на двигателя *******, рег. № ******* за ползване с възможност за придобиване на собствеността
на вещта, със задължение на последния да заплаща месечни лизингови вноски,
съобразно приложен към договора погасителен план. Страните уговорили стойността
на лекия автомобил в размер на 19500 лева, която се заплащала по следния начин
– 6500 лева – първоначална вноска и 13000 лева – главница, дължима на лизингови
вноски за срок от 24 месеца. Предвидена е фиксирана лихва в размер на 5616,32
лева, разпределена в лизинговите вноски и 100 лева – такса ангажимент. Общо
задълженията по договора за лизинг са в размер на 18716,32 лева. Съгласно
погасителния план лизинговите вноски се заплащат ежемесечно на 8-мо число на
месеца с първа вноска на 08.11.2017 г. и последна вноска на 08.10.2019 г. Видно
от приемо-предавателен протокол от 09.10.2017 г., лизинговата вещ е предадена
на ответника на същата дата. Установява се, че за процесния период са издадени
фактури № ********на стойност 770,39 лева с падеж: 08.11.2017 г.; № ******** на
стойност 775,91 лева с падеж: 08.12.2017 г., както и фактура № **********на
стойност 775,91 лева, с падеж: 08.01.2018 г.
От известие
за плащане № ******* от 08.12.2017 г., се установява, че на името на ответника,
по договор за лизинг № ***** е начислен данък МПС 2017 г. в размер на сумата от
142,57 лева, с падеж на плащане: 08.12.2017 г. Видно от преводно нареждане от
15.12.2017 г., ищцовото дружество е заплатило по сметка на Ст. о., Р. И. сумата
от 142,57 лева, с посочено основание: „**********“.
Съгласно чл.
13.5 от Общите условия към договора за лизинг, лизингодателят има право да
прекрати договора в случай на забава в плащането на първоначалната вноска,
лизингова вноска, ДДС, първоначални разходи, разходи подлежащи на
възстановяване по реда на чл. 8.7 от ОУ или друго дължимо плащане от страна на
лизингополучателя с повече от 5 дни. Установява се, че поради неплащане на
лизингови вноски, ищецът е упражнил правото си да прекрати едностранно
договора, във връзка с което на
07.02.2018 г. на ответника е връчено уведомление за прекратяване на договор за
лизинг № *****, поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя за
заплащане на лизинговите вноски, като считано от датата на връчване на
уведомлението, договорът е прекратен.
По делото е
представено в заверено копие договор за поръчка от 06.07.2017 г., сключен между
ищцовото дружество и „Ем би кей груп“ ЕООД, по силата на който последното
дружество следва да извършва всички необходими действия за доброволно изземване
на лизингови активи от длъжници на ищцовото дружество. В Анекс № 1 от
06.07.2017 г., ищцовото дружество и „Ем би кей груп“ ЕООД, уговорили
възнаграждение за възстановяване владение на активи до 3,5 т. в размер на 500
лева и такса за възстановяване на владение на активи, намиращи се извън територията
на гр. С. – стандартна комисионна плюс 50 лева. Видно от фактура № ****** от
02.02.2018 г., за възстановяване на процесния лизингов автомобил с рег. № ******
е начислена сумата от 550 лева без ДДС, като е включен и разход за гориво за
процесния автомобил в размер на 39 лева без ДДС. Фактурата с обща стойност
1846,80 лева с ДДС, е заплатена от ищцовото дружество с платежно нареждане от
19.03.2018 г. С фактура № **** на ответника е начислен разход за възстановяване
на владеенето на актива в общ размер на сумата от 589 лева без ДДС или на
сумата от 706,80 лева с ДДС, с падеж на плащане: 19.03.2018 г.
По делото е
прието и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, по което вещото лице е
установило, че при сключване на лизинговия договор в счетоводството на ищеца е
осчетоводено вземането на Ж.Х.А. с цялата стойност на договора. Фактурите за
лизинговите вноски намаляват размера на вземането при получаване на плащане от
клиента. Издадените от ищцовото дружество фактури не са осчетоводени в
счетоводството на дружеството, тъй като по същите не е получено плащане и
съответно не е намален общия размер на вземането. В. л. е посочило, че
дължимите лизингови вноски по договор за финансов лизинг от 09.10.2017 г. са в
общ размер на сумата от 3035,13 лева, като представляват сбор от сумите за
плащане по издадените фактури № ***** на стойност 770,39 лева, № ***** на
стойност 775,91 лева и фактура № ********** на стойност 775,91 лева, както и
част от лизингова вноска № * в размер на 712,92 лева за периода 09.01.2018 г. –
07.02.2018 г. Фактура № ********** на стойност 1846,80 лева, издадена от „Ем Би
Кей Груп“ ЕООД, представлява разходи за възстановяване държането на лизингови
активи, в т.ч. и актив с рег. № ********, предмет на лизингов договор от
09.10.2017 г., като същата е осчетоводена в счетоводството на ищцовото
дружество като задължение към доставчици. Сумата по фактурата в общ размер от
1846,80 лева е платена от страна на ищеца на 19.03.2018 г. с платежно
нареждане. Във връзка със заплащане на извършените от страна на ищцовото
дружество разходи за възстановяване на владеенето на актива, на ответника е
издадена фактура № ****** на стойност 706,80 лева с ДДС. Фактурата не е
заплатена от страна на ответника и не е осчетоводена в счетоводството на
ищцовото дружество, тъй като по същата няма извършено плащане. В. л. е
посочило, че дължимите неустойки съгласно чл. 15.1 от ОУ по лизинговия договор
са в размер на законната лихва върху неплатените в срок лизингови вноски за
целия период на забавата. Изчислените неустойки са в общ размер на 37,96 лева,
считано от датата, следваща датата на издаване на фактурата до датата на
прекратяване на лизинговия договор, като по фактура № ********– неустойката е в
размер на 18,93 лева за периода 09.11.2017 г. – 07.02.2018 г., по фактура № ********
– 12,78 лева за периода 09.12.2017 г. – 07.02.2018 г. и по фактура № **********–
6,25 лева за периода 09.01.2018 г. – 07.02.2018 г. Експертът е посочил, че
дължимите по договора за финансов лизинг от 09.10.2017 г. сума са както следва:
3035,13 лева – неизплатени лизингови вноски; 37,96 лева – неустойки по чл. 15.1
от ОУ по договора; 2327,73 лева – неустойки по чл. 15.5 от ОУ; 706,80 лева –
разходи за възстановяване владеенето на актива, както и сумата от 142,57 лева –
данък МПС или общо дължимата сума възлиза на 6250,19 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна
страна съдът намира следното:
Доколкото
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 14866/2018 г. по описа на
ПдРС, ІV гр. с. е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, то и установителните
искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срока по
чл. 415, ал. 1 ГПК, имащи за предмет същите вземания.
С договора
за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице
при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване
срещу възнаграждение /чл. 342, ал. 2 ТЗ/. Независимо какъв е видът на
лизинговия договор – оперативен или финансов и в двата случая
лизингополучателят има задълженията на наемател, съгласно чл. 232 и чл. 233,
ал. 2 ЗЗД – да плаща лизинговите вноски, да понесе всички разноски по ползването
на лизингованата вещ, по поддържането и текущия й ремонт, и да върне вещта след
изтичане срока на договора /чл. 345, ал. 1 и 2 ТЗ/, като страните могат да
уговорят и допълнителни задължения по договора за лизинг, например прехвърляне
на собствеността върху лизингования обект след изтичане на срока на договора.
По делото
няма спор, а и от приетите писмени доказателства се установи, че между страните
е сключен договор за финансов лизинг № ***** със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив от 09.10.2017 г., при Общи условия, по
силата на който на ответника е предоставен лек автомобил марка и модел Ауди *****,
с идентификатор *******, номер на двигателя *******, рег. № *******. От
приложения по делото приемо-предавателен протокол от 09.10.2017 г., безспорно
се установи, че лизинговата вещ е предадена на ответника на същата дата, като
за последния е възникнало задължението да заплаща посочените в погасителния
план лизингови вноски. Установи се, че поради неплащане на дължимите
лизинговите вноски, на основание чл. 13.5 от Общите условия към договора за
лизинг, ищцовото дружество е прекратило договора, считано от 07.02.2018 г.
Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като компетентно изготвено, от лице с необходимата
квалификация, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от
страните, ответникът не е заплатил лизинговите вноски по договора за финансов
лизинг от 09.10.2017 г. в общ размер на сумата от 3035,13 лева, дължима по фактура № ********на стойност 770,39 лева,
фактура № ******** на стойност 775,91 лева и фактура № **********на стойност
775,91 лева, както и част от лизингова вноска №* в размер на 712,92 лева за
периода 09.01.2018 г. – 07.02.2018 г.
Липсват
доказателства, при лежаща върху ответника доказателствена тежест съгласно
правилата за разпределението й в гражданския процес, на ищеца да са изплатени
посочените суми, поради което и съдът намира за доказани исковете за заплащане
на главница в размер на сумата от 3035,13 лева, представляваща сбор от
неплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг от 09.10.2017 г. Основателна
е и претенцията за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението в съда – 17.09.2018 г. до окончателното плащане на
вземането, като законна последица от уважаване на иска за главница.
По силата на
чл. 15.1 от ОУ към договора – при забава на плащане на парично задължение от
страна на лизингополучателя, лизингодателят има право на неустойка в размер на
законната лихва върху неплатената в срок сума, за целия период на забава. В
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, в. л. е посочило, че дължимата
се неустойка съгласно чл. 15.1 от ОУ към договора е в общ размер на сумата от 37,96 лева за периода 09.11.2017 г. –
07.02.2018 г., начислена върху всяка една от просрочените вноски. По делото се
установи, че ответникът не е заплатил лизинговите вноски от № * до № * и
частично претендираната № * до датата на прекратяване на договора – 07.02.2018
г. Ето защо съдът намира, че и тази претенция е основателна и следва да бъде
уважена в пълен размер.
Съгласно чл.
15.5 от ОУ, при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
последният дължи неустойка в размер на 3 лизингови вноски, като неустойката се
изчислява, въз основа на последните 3 лизингови вноски с настъпил падеж преди
прекратяване на договора. Установи се, че договорът е развален на 07.02.2018 г.
поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя да заплаща месечните
лизингови вноски с получаване на изявлението на кредитора от длъжника за
разваляне на договора. По делото се установи, че ответникът не е заплатил
лизинговите вноски от № * до № * и по № *, претендира частично – до дата на
прекратяване на договора 07.02.2018 г., т.е. преди прекратяване на договора за
лизинг вноските с настъпил падеж са вноска № * на стойност 770,39 лева, № 2 на
стойност 775,91 лева и № * на стойност 775,91 лева или в общ размер на сумата
от 2322,21 лева, до който размер
исковата претенция следва да бъде уважена, като за разликата над тази сума до
първоначално предявения размер за сумата от 2327,73 лева, искът като
неоснователен следва да бъде отхвърлен.
В чл. 8.6 от
Общите условия е предвидено, че лизингополучателят дължи заплащането на
данъците върху лизинговия актив, а съгласно разпоредбата на чл. 345, ал. 2 от
Търговския закон разноските по поддържане на вещта са за сметка на
лизингополучателя. В чл. 9.9 от Общите условия е предвидено, че ако
лизингополучателят не е заплатил дължимите данъци, лизингодателят има право да
ги заплати и удържи тези суми от първото постъпило плащане от
лизингополучателя. Видно от
платежно нареждане от 15.12.2017 г., ищцовото дружество е заплатило по сметка
на Ст. о., Р. И. сумата от 142,57 лева,
с посочено основание: „**********“, който номер отговаря на номера на процесния
лизингов договор. Съдът намира, че претенцията на ищеца за заплащане на сумата
от 142,57 лева – данък МПС за 2017 г., е основателна, като не се споделя
наведеното в отговора на исковата молба възражение за недължимост на посочената
сума. Ноторно известно е, че за този вид автомобили, какъвто е процесния – Ауди
****, при съответната мощност, възраст и екологична категория на автомобила,
дължимия данък надхвърля многократно претендираната сума, поради което и съдът
намира, че платения данък, касае само периода от сключване на договора за
лизинг от 09.10.2017 г. до края на
календарната 2017 г. /до 31.12.2017 г./. Ето защо и този иск, като основателен
и доказан ще бъде уважен изцяло.
Неоснователна
се явява претенцията за заплащане на сумата от 706,88 лева – разход за
възстановяване държането на лизинговия актив, по следните съображения:
Съгласно чл.
14.1 от Общите условия, лизингополучателят е длъжен в срок от 2 дни от
прекратяване на договора да върне лизинговата вещ на място посочено от
лизингодателя, като е уговорено, че транспортирането и предаването се извършва
за сметка и на риск на лизингополучателя. В чл. 14.4 от ОУ, е уговорено, че в
случай, че лизинговия актив не бъде върнат на лизингодателя в посочения по чл.
14.1 от ОУ срок, лизингополучателят упълномощава лизингодателя да изпълни
задължението по чл. 14.1. от ОУ от негово име и за негова сметка. А, съгласно
чл. 14.5 когато задължението по чл. 14.1 не бъде изпълнено, лизингодателят има
право да обяви лизинговия актив за издирване по съответния ред и да предприеме
действия по принудително изпълнение, като разноските в тази връзка са за сметка
на лизингополучателя. При липса на доброволно връщане, каквото твърдение е
въведено от ищеца, се прилагат последиците на чл. 8.7.10 от Общите условия, а
именно, че лизингополучателят се задължава да възстанови на лизингодателя
разходите, направени от последния във връзка с възстановяване на държането на
лизинговия актив. Установи се по делото, че ищцовото дружество е заплатило на
трето неучастващо по делото лице – „Ем Би Кей Груп“ ЕООД, сумата от общо 706,80
лева – разходи за възстановяване на автомобила начислени по фактура № ********
от 02.02.2018 г., съставена преди прекратяване на договора. Безспорно по делото
се установи, че договорът е прекратен с уведомление, връчено лично на ответника
на 07.02.2018 г., като в същото уведомление са включени и разходи за
възстановяване на лизинговия актив в размер на 660 лева, т.е. на ответника не е
предоставена възможността предвидена в чл. 14.1 от Общите условия към договора
за лизинг в срок от 2 дни от прекратяване на договора да върне лизинговата вещ,
като напротив разходът е начислен по фактура, издадена преди прекратяване на
договора и е включена като дължим разход в уведомлението за прекратяване на
договора. Ищецът не твърди, а и не доказва на ответника да му е бил предоставен
двудневния срок за доброволно връщане на лизинговата вещ, като по този начин
незаконосъобразно е натоварен с разходи в размер на сумата от 706,80 лева.
По
изложените съображения, съдът намира, че тази претенция на ищеца е
неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена изцяло.
По
отговорността за разноски:
Ищецът претендира и е представил
доказателства за направени разноски в заповедното производство в размер от 845,01 лв. – от които 125,01 лв.
– държавна такса и 720 лв. –
адвокатско възнаграждение. В исковото производство
ищецът претендира разноски в общ размер от 1888,92 лв.,
от които 900
лв. –
адвокатско възнаграждение, 196,40 лева – държавна такса, 642,52 лева – възнаграждение за особен
представител, както и сумата от 150 лева – депозит за вещо лице. В полза на ищеца
следва да се присъдят разноски в заповедното
производство, съразмерно на уважената част на исковете
в размер на 748,70 лева. В исковото производство съразмерно на уважената
част от исковата претенция следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 1673,62 лева –
разноски. Общият размер на разноските е 2422,32 лева.
Ответникът не претендира разноски, поради което и такива не следва да му бъдат
присъждани.
По изложените мотиви, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Ж.Х.А.,
ЕГН **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ
на „Мого България“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Изток“,
ул. „Николай Хайтов“ № 12, ет. 2, ап. 3, представлявано от *** Е. В. В., СУМАТА от 3035,13 лева /три хиляди тридесет и пет лева и тринадесет стотинки/,
неплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг № ***** със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив от 09.10.2017
г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението в съда – 17.09.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, СУМАТА от 37,96
лева /тридесет и седем лева и деветдесет и шест стотинки/ - неустойка за
забава на плащане на лизингови вноски в размер на законната лихва за периода
09.11.2017 г. – 07.02.2018 г., СУМАТА от 142,57
лева /сто четиридесет и два лева и петдесет и седем стотинки/ - задължение
за местен данък за МПС, СУМАТА от 2322,21
лева /две хиляди триста двадесет и два лева и двадесет и една стотинки/ - неустойка
за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, като за разликата над сумата от 2322,21 лева до пълния предявен размер от 2327,73
лева, отхвърля предявения иск като
неоснователен, за които суми в полза на ищеца „Мого България“ ЕООД, ЕИК ********* е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 8790 от 05.10.2018 г. по ч.
гр. д. № 14866/2018 г. по описа на ПдРС, ІV гр. състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Мого България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Изток“, ул. „Николай Хайтов“ № 12,
ет. 2, ап. 3, представлявано от *** Е. В. В. против Ж.Х.А., ЕГН **********, с адрес: ***, установителен
иск за признаване за установено спрямо ответника, че дължи на ищеца СУМАТА от 706,88 лева /седемстотин и шест лева и осемдесет и осем стотинки/, разходи за възстановяване на
лизинговия актив, за която сума в полза на ищеца „Мого България“
ЕООД, ЕИК ********* е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 8790 от 05.10.2018
г. по ч. гр. д. № 14866/2018 г. по описа на ПдРС, ІV гр. състав.
ОСЪЖДА Ж.Х.А., ЕГН **********, с адрес: ***
ДА ЗАПЛАТИ на „Мого България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Изгрев“, ж.к. „Изток“, ул. „Николай
Хайтов“ № 12, ет. 2, ап. 3, представлявано от *** Е. В. В., СУМАТА от общо 748,70 лева /седемстотин четиридесет и осем лева и седемдесет стотинки/ – разноски по съразмерност в
заповедното производство по ч. гр. д. № 14866/2018 г. по описа на ПдРС, ІV гр.
състав, както и СУМАТА от общо 1673,62 лева /хиляда
шестстотин седемдесет и три лева и шестдесет и две стотинки/ – разноски по съразмерност за производството по гр. д. № 8/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІ
гр. с.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд –
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Диляна Славова
Вярно с оригинала!
Д. К.