№ 1832
гр. Варна, 07.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на осми
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мая Недкова
Членове:Константин Д. Иванов
мл.с. Ивалена Орл. Димитрова
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Мая Недкова Въззивно гражданско дело №
20213100502407 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба вх.№ 294994/26.07.2021г. от „И Е
А Б“ ООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр.Варна, кв.„Галата“ м-ст Прибой
№151,чрез процесуален представител срещу Решение № 262082/28.06.2021г. по гр.д. №
5057/2020г. на ВРС, с което въззивика е ОСЪДЕН ДА ЗАПЛАТИ на В. А.. А..,
ЕГН**********, адрес гр. Варна, бул. „Сливница“ №105, вх. Б, ет.1 както следва: сумата от
3504,96лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2017г. - в
размер на 8 работни дни, за 2018г. – в размер на 20 работни дни и за 2019г. – в размер на 20
работни дни /или общо за 46 дни/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 22.05.2020г. до окончателното й изплащане;
сумата от 68,15лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 3504,96лв.
за периода 04.01.2020г.-13.03.2020г.; сумата от 107,06лв., представляваща обезщетение за
забава върху изплатената сума от 3356,45лв. за периода 04.01.2020г. – 29.05.2020г, на
основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Въззивникът оспорва решението като недопустимо, поради извършени съществени
процесуални нарушения и неправилно поради неправилно приложение на материалния
закон. Изложени са твърдения, че въпреки многократното оставяне на исковата молба без
движение, след отговора на ответника по чл.131 от ГПК, съда отново е дал указания на
ищеца, като по този начин е нарушил принципа за равнопоставеност на страните. Твърди се,
1
че неправилно и в противоречие с практиката на ВКС и Съдът на ЕС , цитирана от
ответника, неправилно е приложил института на платения отпуск, а от там е формирал
незаконосъобразни изводи за обоснованост и доказаност на предявените от ищеца искове.
Претендира се отмяна на решението и присъждане на разноски, т.к. ищецът е
инициирал настоящото производство и е отказал постигане на извънсъдебно споразумение,
предложено му от работодателя.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК ответната по жалбата страна не е депозирала отговор.
В съдебно заседание по същество, редовно призован,чрез процесуален представител,
с писмена молба въззивника поддържа жалбата, претендира уважаването й. Отправя искане
за отмяна на обжалваното решение,отхвърляне на предявените искове и присъждане на
сторените разноски.
В съдебно заседание по същество, редовно призована, чрез процесуален
представител,В.А. оспорва жалбата. Претендира потвърждаване на обжалваното решение,
като правилно и законосъобразно и присъждане на разноски съобразно представения списък
по чл.80 от ГПК.
За да се произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове на В. А.. А.., с ЕГН**********
срещу „И Е А Б“ ООД, с ЕИК *** и седалище и адрес на управление гр.Варна, кв. „Галата“
м-ст Прибой №151, с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумите както следва: сумата от 3504,96лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2017г. - в размер на 8 работни дни, за
2018г. – в размер на 20 работни дни и за 2019г. – в размер на 20 работни дни /или общо за 46
дни/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 22.05.2020г. до окончателното й изплащане; сумата от 68,15лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата от 3504,96лв. за периода
04.01.2020г.-13.03.2020г.; сумата от 107,06лв., представляваща обезщетение за забава върху
изплатената сума от 3356,45лв. за периода 04.01.2020г. – 29.05.2020г;
В исковата си молба и уточняващите молби ищецът В. А.. А.. твърди, че е била в
трудово-правни отношения с ответното дружество в периода 17.05.2012г. до 04.01.2020г.
вкл. съгласно ТД №9/17.05.2012г., като е заемала длъжността „технически секретар“, с
работно време от 8 часа. Изпълнявала е трудовите си задължения до 28.06.2015г., а от
29.06.2015г. прекратила работа поради временна нетрудоспособност, свързана с усложнения
при бременност. От този момент нататък била в последователно в отпуск поради общо
заболяване, отпуск поради бременност, раждане на първо дете – родено на 15.01.2016г.,
отпуск за отглеждане на дете до 2- годишна възраст, отпуск за раждане на второ дете -
родено на 03.01.2018г. и отпуск за отглеждането му до 2-годишна възраст, за което й били
издадени съответните болнични листи. След изтичането на последния по време отпуск,
страните сключили споразумение за прекратяване на ТПО, считано от 04.01.2020г.,
/подписано на 06.01.2020г./, по взаимно съгласие. В споразумението било начислено
2
обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 6861,41лева. Твърди,че страните се договорили устно
за заплащането му до края на м. януари 2020г. , но това не се случило,поради което ищцата
изпратила покана за доброволно изпълнение, получена на 04.03.2020г. от бившия й
работодател, с посочен в нея 7-дневен срок за доброволно изпълнение. В рамките на
предоставения срок и по имейл, тя получила нова Заповед №1/06.03.2020г., в която
дължимото обезщетение било намалено и определено на сумата от 3356,45лева. Същото й
било изплатено с банков превод на 29.05.2020г. и с основание – обезщетение по заповед
№1/06.03.2020г. Тъй като ищцата не получила дължимото обезщетение в договорения
размер от 6861,48лева, на 23.04.2020г. тя сезирала Инспекция по труда – Варна, но не била
уведомена за резултата от проверката. Моли за уважаване на исковата претенция.
Ответникът в срока по чл. 131 от ГПК е депозирал отговор на исковата молба , в
който поддържа становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Не
оспорва фактическата обстановка. Твърди, че споразумението за прекратяване на ТПО
обхваща насрещните волеизявления на страните, а останалите елементи не са били предмет
на уговорки и отстъпки. Оспорва твърдението за устна уговорка досежно заплащане на
обезщетението до края на м. януари 2020г. Сочи, че спорът е единствено по приложението
на закона и аргументира тезата си, че обезщетение за платен годишен отпуск по чл.164 КТ/
за отглеждане на дете до 2-годишна възраст/ не се дължи, т.к. през този период ищцата
реално не е престирала труд.Претендира отхвърляне на предявените искове и за
присъждане на сторените по делото разноски.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и
правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличие на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания.
След съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция
доказателства съдът, приема за установено следното от фактическа страна и
достигна до следните правни изводи:
Безспорно между страните в настоящото производство и установено от представените по
дело писмени доказателства е, че между тях е съществувало трудово правоотношение -
3
сключен безсрочен трудов договор № 9/17.05.2012г. 82054/26.10.212г., по силата на което
ищецът е заемал длъжността „технически секретар“, в ответното дружество. Същото е
прекратено със Споразумение, считано от 04.01.2020г. /подписано на 06.01.2020г./по взаимно
съгласие на основание чл. 325 ал.1 т.1 от КТ, като е начислено обезщетение по чл. 224 КТ в
размер на 6861,41лева;Със Заповед №1/06.03.2020г. на работодателя, дължимото
обезщетение е намалено на сумата от 3356,45лева, което е изплатено на ищцата с банков
превод на 29.05.2020г. , като основание за това е посочено Решение С-12/17 от 04.10.2018г.
на Съда на ЕС в Люксембург във вр. с Директива 2003/88ЕО на Съвета от 04.11.2003г. и
Директива 2010/18/ЕС на Съвета от 08.03.2010г., което е в съзвучие с практиката на ВКС-
Решение № 160/26.03.2010г. на второ г.о.
Безспорно е и, че от 29.06.2015г. ищцата е била последователно в болнични поради
временна нетрудоспособност, свързана с усложнения при бременност,отпуск поради общо
заболяване, отпуск поради бременност, раждане на първо дете – родено на 15.01.2016г.,
отпуск за отглеждане на дете до 2- годишна възраст, отпуск за раждане на второ дете -
родено на 03.01.2018г. и отпуск за отглеждането му до 2-годишна възраст, за което й били
издадени съответните болнични листи. Ответника – работодател не оспорва броя на дните, за
които ищеца претендира обезщетение за неползван отпуск, а именно :за 2017г. – 8 дни , за 2018г. –
20 дни, за 2019г. – 20 дни, както и размера на обезщетението – 3504.96 лева.
Спорно по делото е за времето, когато ищеца е ползвал платен отпуск за отглеждане на
дете до 2 годишна възраст има ли право на платен годишен такъв,респективно обезщетение за
ползването му. Основното възражение в тази насока на въззивника е, че за посоченото време
ищеца не е полагал ефективно труд, а и също е бил обезщетяван от държавата, поради което и не
му се полага платен годишен отпуск, респективно обезщетение за неползването му.
Възраженията на ответника –въззивник настоящия състав намира на неоснователни
по следните аргументи.
Съгласно българското законодателство отпускът за отглеждане на дете до
навършване на 2 годишна възраст – чл.164 от КТ е право на работника /служителя и е
платен. На ползващия го се изплаща обезщетение в размер , определен със ЗБДОД –чл.53
ал.1 и ал.2 от КСО.Ако това право не бъде упражнено, то се преобразува в право на
обезщетение при определени в КСО условия и размери. Времето, през което се ползва
отпуск за отглеждане на дете до 2-годишна възраст не се прекратява ако правоимащия
ползва друг вид отпуск. Отпуска по чл. 164 от КТ се признава за трудов стаж и за времето,
през което се ползва същия се полага платен годишен отпуск за всяка календарна година.
Безспорно е, че през периода, когато работника /служителя ползва такъв отпуск,
фактически не престира труд. За разлика обаче от други законодателства – напр.румънското
/ по аргумент от Решение С-12/17 от 04.10.2018г. /Dicu/ на Съда на ЕС по повод на
преюдициалното запитване в рамките на спор между Tribunalul Botoșani (Окръжен съд
Ботошани, Румъния) и Ministerul Justitiției (Министерство на правосъдието, Румъния), от
една страна и от друга страна Maria Dicu във връзка с определянето на правото на платен
годишен отпуск за 2015г./ в българското законодателство – КТ, този период от време е
4
приравнен на полагане на труд и не е предвидена възможност за лишаване от право на
платен годишен отпуск за времето на ползването му.
Цитираната от въззивника практика на ВКС, с която настоящия състав е запознат, не
оборва изложеното. В нея, изхождайки от позицията, че за времето през което работникът или
служителят е останал без работа поради уволнението не е престирал реално труд, т.е. не се налага
възстановяване на трудовата сила ВКС приема,че за този период не възниква правото на платен
годишен отпуск, но същия се признава за трудов стаж. Във връзка със същата е отправено
преюдициялно запитване до Съда на Европейският съюз, Люксембург, на основание чл.267 от
Договора за функциониране на Европейския съюз, отправено от Районен съд Хасково
(България) (C-762/18) и от Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд, Италия)
(C-37/19) за тълкуване нормите на чл.7 параграф 1 и чл.7 параграф 2 от Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 относно някои
аспекти на организацията на работното време (ОВ бр. L 299 от 18.11.2013 г.) и
съответствието им с националното законодателство.
С Решение по преюдициално дело № С - 762/18, обединено с дело № С -37/19 Съда
на Европейският съюз, Люксембург е постановил:1) Член 7, параграф 1 от Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои
аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска
национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а
по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на
отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за
периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това
че през този период не е полагал действително труд за работодателя;2) Член 7, параграф 2 от
Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна
практика, по силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение
— след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в
съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно
решение, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа.
В заключение, доколкото в КТ, времето през което работникът /служителят ползва
платен годишен отпуск за отглеждане на дете до 2-годишна възраст не е изрично
изключеното от времето, за което същия има право на платен годишен отпуск, както и
предвид посоченото в чл.23 Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета
от т 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време, а
именно : „ Без да се засяга правото на държавите-членки да разработват, предвид
променящите се обстоятелства, различни законови, подзаконови или договорни разпоредби
в областта на работното време при условие, че се спазват минималните изисквания,
предвидени в настоящата директива, прилагането на директивата не съставлява валидно
основание за намаляване на общото равнище на безопасност, което е осигурено на
5
работниците“, настоящия съдебен състав счита, че работодателя – ответник
незаконосъобразно позовавайки се на Решение С-12/17 от 04.10.2018г. на Съда на ЕС в
Люксембург във вр. с Директива 2003/88ЕО на Съвета от 04.11.2003г. и Директива
2010/18/ЕС на Съвета от 08.03.2010г. и практика на ВКС не е заплатил на ищеца
обезщетение за ползване на платен годишен отпуск в претендираните размери и период.
Основателността на главното искане обуславя основателност и на искането за присъждане
на мораторна и законна лихва.
Достигайки до същите правни изводи първоинстанционния съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора на основание чл.78 ал.1 от ГПК на въззиваемия следва да се
присъдят разноски за настоящото производство в размер на 480.00 лева представляващи
заплатено възнаграждение на един адвокат, съобразно приложения списък по чл.80 от ГПК
и доказателства за извършването им.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 262082/28.06.2021г. по гр.д. № 5057/2020г. на
ВРС.
ОСЪЖДА „И Е А Б“ ООД, с ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ на В. А.. А.., с
ЕГН********** сумата от 480.00/четиристотин и осемдесет/лева, представляваща сторени
по делото съдебно- деловодни разноски за въззивното производство, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6