№ 13847
гр. София, 12.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20221110158994 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от М. Д. С. срещу „Изи Финанс“
ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 796,94 лева, представляваща платена сума по нищожен Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 176671 от 12.07.2017г,, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба- 26.10.2022г., до окончателното изплащане на
сумата.
Ищецът твърди, че на 12.07.2017г. е сключен Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 176671 с ответника, по силата на който му бил предоставен кредит в размер
на 1000 лева. Сочи, че сумата била предоставена на 12.07.2017г. в брой чрез „Изипей“.
Кредитът бил погасен, като били платени суми в общ размер от 1796,94 лева. За период от
осем месеца и половина бил заплатил сума от 796,94 лева в повече от главницата по кредита.
Сочи, че всички суми над главницата били недължимо платени. Поддържа, че договорът за
кредит бил недействителен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, а именно съдържанието
на договора било изписано с шрифт по-малък от 12. При сканиране и прочитане на
документа било установено, че заглавието на договора е шрифт 11, а съдържанието на
всички клаузи с шрифт 9. Съгласно чл. 23 ЗПК следвало да се върне само чистата стойност
на кредита, но не и лихви и други разходи. Нарушена била и разпоредбата на чл. 11, ал. 2
ЗПК, която изисквала всички страници на ОУ към договора за кредит да са подписани и от
двете страни. Сочи, че ОУ не били предоставени за подпис и не се разписвал върху тях,
особено не и върху всяка страница. Твърди, че уговорките в договора за кредит за дължима
неустойка при непредоставяне на поръчител представлявали заобикаляне на закона, освен
това били недействителни съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, поради което платеното за погасяване
1
на неустойката подлежало на връщане. В случая било уговорено в чл. 3, ал. 2 от договора, че
се дължала неустойка в размер на 745,92 лева. Намира, че уговорката за неустойка
противоречала на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Сочи, че всички плащания били правени общо и
кредитът бил платен предсрочно, поради което не можели да посочат с каква част от
претенцията от 796,94 лева били погасявани лихви и разходи по кредита, и с каква част-
неустойка. Искането към съда е да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл.131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който е посочено,
че исковата молба е нередовна, тъй като липсват данни договорът да е прогласен за
недействителен, същевременно осъдителният иск не бил съчетан с такъв с предмет
прогласяване на договора за кредит за нищожен. Сочи, че предявеният иск представлява
злоупотреба с права. Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Поддържа, че
исковата молба е неоснователна, доколкото самият ищец бил представил основание за
заплащане на сумата- наличен договор за кредит. Твърди, че съдът не може служебно да се
произнесе за нищожност на договора. Искането към съда е да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.
Релевираното от ответника възражение за недопустимост на иска поради липса на
установена със сила на пресъдено нещо нищожност на договора за кредит е неоснователно.
Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие
се определят от страните и няма причина да се приеме, че нищожността следва всякога да
бъде установена със сила на пресъдено нещо, за да бъде допустим осъдителният иск за
връшане на платеното без основание. Такова изискване не се съдържа нито в разпоредбата
на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, нито в чл. 34 ЗЗД. Следва да се отбележи, че след законовото
изменение, прието със ЗИДЗЗД, обн. ДВ, бр. 12 от 1993г., двете разпоредби са придобили
идентично съдържание /в този смисъл Решение № 176 от 13.06.2012 г. на ВКС по т. д. №
1078/2010 г., I т. о., ТК/. Съобразно посочената по-горе норма от ГПК, от волята на ищеца
зависи обемът на търсената от него защита – дали желае съдът да прогласи нищожността със
сила на пресъдено нещо, за да се ползва от нея в бъдещите си взаимоотношения с ответника
по повод на договора, или счита за достатъчно съдът да установи нищожността инцидентно
в мотивите на съдебното решение единствено с оглед уважаване на претенцията му за
неоснователно обогатяване,
По така предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже извършено
плащане на исковата сума в полза на ответника на основание процесните договорни клаузи.
С оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца е да
докаже и наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже наличие на основание за получаване
на платените от ищеца искови суми, а именно валидно обвързващи страните договорни
2
клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия заем в размерите на така извършеното
плащане.
Оплакването на ответника относно разпределението на доказателствената тежест по
делото е неоснователно, тъй като при предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в тежест на
ищеца е да докаже единствено факта на имущественото разместване, докато доказването на
основанието за него е в тежест на ответника. Дори когато ищецът признава, че сумите са
дадени по силата на договорно правоотношение, което, обаче, е правно невалидно поради
изложените от ищеца пороци, доказването на валидно основание за получаване на
плащането е в тежест на ответника /Решение № 29 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1144/2010 г., IV г. о., ГК/. В случай, че ищецът е доказал факта на плащането по договор, а
ответникът отрича, че такъв договор изобщо съществува, без същевременно да доказва
наличието на друго основание за плащането, хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД отново е
осъществена.
В настоящия случай от приетия в оригинал Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 176671 от 12.07.2017г. с неоспорено авторство на подписа на ответника се
установява по категоричен начин, че между страните е налице правоотношение по договор
за кредит за главница от 1000 лева, с краен срок на плащане 05.09.2018г., при фиксиран
годишен лихвен процент от 40,15% и годишен процент на разходите от 48,44%. Посочено е,
че общата дължима сума по кредита е 1247,52 лева, а общата дължима сума при
непредставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 от договора е 1993,44 лева. Липсата на подпис
на ищеца върху договора, на която ответникът се позовава, е без правно значение, тъй като
ищецът не оспорва, а твърди, че е сключил именно този договор, който ответникът е
подписал.
От представената от ищеца разписка от 12.07.2017г. се установява, че главницата по
кредита от 1000 лева е предоставена от ответното дружество на ищеца.
От представените от ищеца разписки за плащане се установява следните плащания по
така сключения договор:
На 17.08.2017г. ищецът е превел на ответника сумата от 160 лева;
На 15.09.2017г. – сумата от 155 лева;
На 19.09.2017г. – сумата от 8,06 лева;
На 26.10.2017г. – сумата от 163 лева;
На 31.10.2017г. – сумата от 10 лева;
На 08.12.2017г. – сумата от 173 лева;
На 08.01.2018г. – сумата от 165 лева;
На 09.01.2018г. – сумата от 2,50 лева;
На 05.02.2018г. – сумата от 148 лева;
На 06.02.2018г. – сумата от 18,50 лева;
На 06.03.2018г. – сумата от 60 лева;
3
На 06.03.2018г. – сумата от 62 лева;
На 08.03.2018г. – сумата от 42 лева;
На 27.03.2018г. – сумата от 629,88 лева.
Общият размер на плащанията е 1796,94 лева. Така извършените плащания съответстват
напълно и на представената от ответника справка за постъпилите плащания по договора.
Отосно изложените в исковата молба възражения за нищожност на договора съдът
намира следното.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната
дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената
форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, като наред с нея законът урежда и специфични изисквания към
вида и размера на шрифта на който е написан - всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Съгласно императивната норма
на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит, сключен в нарушение на тези
изисквания, е нищожен.
В тази насока, от приетото експертно заключение по съдебно-техническата експертиза,
което съдът кредитира при условията на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно
изготвено се установява, че шрифтът на договора е Arial /или близък с 99,9% идентичност/ с
определено начертание и фиксирана големина от 10 пункта и заглавие от 11,8 пункта.
Следователно релевираният от ищеца довод за нищожност на договора, основан на чл. 10,
ал. 1 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК е основателен, тъй като императивното изискване шрифтът на
договора за потребителски кредит да е не по-малък от 12 пункта, не е спазено.
Основателен е и доводът на ищеца за нищожност на договора за кредит поради
заобикаляне на закона. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Според чл. 3, ал. 1 от процесния договор, потребителят се задължава в срок до три дни,
4
считано от датата на сключване на настоящия договор, да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1/ банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 7
със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия
договор или 2/ две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер над 1000 лева; да работят
по трудов договор без определен срок; да не са потребители или поръчители по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции
или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство.
В чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението да
предостави обезпечение в срока по предходната алинея, потребителят дължи на кредитора
неустойка в размер на 745,92 лева. Неустойката се заплаща от потребителя разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер
на 53,28 лева.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 2017г. означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията
на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни,
такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря
на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
5
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция.
Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на
потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на
заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като
краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на потребителя за
плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия. Следователно от
значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на
кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Напротив, в
чл. 6 от договора е предвидено, че при предсрочно погасяване на кредита, потребителят
дължи съразмерно намален спрямо датата на предсрочно погасяване на неустойката по чл.
3, ал. 2 от настоящия договор, ако такава е начислена, но не по-малко от 50% от нея.
Следователно дори в случай, че потребителят погаси изцяло предсрочно задълженията си
по договора за кредит, с което свое действие лиши кредитора изобщо от обезпечителна
нужда, неустойката не само, че остава дължима, но е уговорен и пределен размер от 50%,
под който тя не може да бъде намалена.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 74% от
размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения
размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави
възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на
въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от
възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане за неустойка, с
цел това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита, респективно в годишния
процент на разходите.
6
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,44% годишно. При
това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери
нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Както беше посочено по-горе, от представените от ищеца платежни документи се
установява, че същият е платил на ответника сума в общ размер на 1796,94 лева, а видно от
съдържанието на договора, чистата стойност на кредита е 1000 лева. Следователно ищецът е
платил без основание сумата от 796,94 лева, поради което искът с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на тази сума е доказан по основание и размер.
По възражението на ответника за изтекла погасителна давност, съдът намира следното.
Противно на изложените от ответника в писмената защита съображения, ищецът не е
оттеглял иска си в погасената по давност част, нито в която и да било част. В проведеното на
02.11.2023г. открито съдебно заседание ищецът е заявил единствено, че дори да бъде
уважено възражението за изтекла погасителна давност, то касае само част от процесното
вземане /което становище не обвързва съда/, но изявление за оттегляне или намаляване на
иска не е правено.
Както е уточнено с т. 7 от ППВС № 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., вземането за
неоснователно обогатяване в хипотезата на начална липса на основание се погасява с
общата петгодишна давност, считано от датата на плащането.
Също така, съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за
преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на
извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се
погасяват или придобиват права от частноправните субекти /каквито са страните по делото/.
Възобновяването на течението на спрените срокове е извършено с пар. 13 от ПЗР на Закона
за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020
г./, според който сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по
7
ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в
"Държавен вестник". Законът е обнародван на 13.05.2020г., поради което течението на
давностния срок е възобновено на 21.05.2020г. Следователно процесният давностен срок е
бил спрян за период от 69 дни считано от 13.03.2020г. до 20.05.2020г.
При прилагане на тези правила се установява, че към датата на подаване на исковата
молба по пощата /26.10.2022г./ е погасено по давност единствено вземането за връщане на
платеното без основание по силата на първото процесно плащане от 17.08.2017г.
Петгодишната давност за него е следвало да изтече на 17.08.2022г, а след удължаване на
давностния срок с периода от 69 дни, давността изтича на 25.10.2022г. – преди датата на
подаване на исковата молба. С това плащане е платена главница /чиста стойност на кредита/
в размер на 73,72 лева, договорна лихва в размер на 33 лева и неустойка в размер на 53,28
лева. След приспадане на платеното по чистата стойност, което не е предмет на делото,
следва изводът, че е погасено по давност вземането за връщане на платената без основание
сума от 86,28 лева /33+53,28/. Ето защо предявеният иск следва да бъде уважен до размера
от 710,66 лева, а за разликата до пълния претендиран размер от 796,94 лева, искът следва да
бъде отхвърлен като погасен по давност.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Съгласно
постановките на Решение на Съда (четвърти състав) от 16 юли 2020 година по съединени
дела C-224/19 и C-259/19, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както
и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба,
която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в
зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие
на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер,
като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да
възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен
съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Това
разрешение е възпроизведено и в Определение № 50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. №
2049/2022 г., I т. о., ТК. На още по-силно основание това разрешение се прилага в случаите, в
които се касае за нищожност на целия потребителски договор, а не само на индивидуални
клаузи от него. Ето защо ответникът няма право на разноски съобразно отхвърлената част от
вземането. Ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 50 лева, за депозит за
възнаграждение на вещо лице в размер на 250 лева и за адвокатско възнаграждение в размер
на 400 лева, платено изцяло в брой, или общо 700 лева. С оглед уважената част от иска,
следва да му бъдат присъдени разноски в размер на 624,21 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:
8
гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, да заплати на М. Д. С., с ЕГН:
**********, с адрес: гр. София, ж.к. „Младост 1А“, бл. 523, вх. 3, ет. 8, ап. 65, на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 710,66 лева, представляваща платена сума по нищожен
Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 176671 от 12.07.2017г, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 26.10.2022г., до окончателното
изплащане на сумата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 624,21 лева,
представляваща сторените по делото разноски, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
разликата над уважения размер от 710,66 лева до пълния претендиран размер от 796,94 лева.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9