РЕШЕНИЕ
№ 72
гр.Враца, 28.02. 2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ВРАЦА, трети състав, в публично заседание на 31.01.2019г., през две хиляди и деветнадесета година в състав:
АДМ. СЪДИЯ:
СЕВДАЛИНА ВАСИЛЕВА
при
секретаря ДАНИЕЛА ВАНЧИКОВА и с участието на прокурора ВЕСЕЛИН ВЪТОВ като разгледа докладваното от съдия ВАСИЛЕВА адм. дело № 594 по описа на АдмС – Враца за
2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от Административно-процесуалния
кодекс вр.чл.129 ал.7 вр.чл.156 ал.1 от ДОПК.
Образувано е след прекратяване на производството
по адм.д. №773/2018г. на АдмС Велико
Търново с Определение №385/23.10.2018г.
и изпращането му по подсъдност за разглеждане от АдмС Враца.
Първоначалното производство е образувано по жалба на „Д.Б.“ ЕООД със седалище и адрес
на управление *** против АКТ за прихващане или възстановяване/АПВ/ №П-04000618116907-004-001/09.07.2018г.,
съставен от * по приходите Д.К., с който е отказано възстановяването на суми по
Искане за прихващане или възстановяване вх.№15751/11.06.2018г., за сумата 393 636.89лв. ДДС и лихви 285489.79лв.,
изчислени към датата на подаване на искането.
Акт за прихващане и възстановяване с цитирания
по-горе номер е обжалван с жалба вх.№20008/25.07.2018г. по описа на ТД
на НАП Велико Търново, пред Директора на
Дирекция „ОДОП“ в качеството му
на орган по чл.152 ал.2 от ДОПК, който при
предоставеното му от закона правомощие се е произнесъл с Решение №188/01.10.2018г., с което е оставил
жалбата без уважение и е потвърдил издадения акт като законосъобразен.
Решението на
горестоящия орган е връчено на жалбодателя на 02.10.2018г., видно от
представеното удостоверение за извършено връчване по електронен път.
В депозираната
пред съда жалба се сочи, че
издаденият акт е незаконосъобразен, поради
противоречие с материално-правни разпоредби и с целта на закона. Заявява се,
че с РА №06/1102718/23.01.2012г., РА
№06/1202831/07.03.2013г. и РА №Р-06-1302556-091-001/05.05.2015г., влезли в сила
след приключило съдебно обжалване, прилагайки режима на самоначисляване на ДДС, органите по приходите са начислили на
дружеството /с предходно наименование „Е. Б.“ ЕООД/ общо данък в размер на 393 636.89лв.,
като същевременно не са му признали право на данъчен кредит по
самоначисляването. Твърди се, че аргументът за отказ от възстановяване на
сумата, поради обстоятелството, че въпросът за признаване на данъчен кредит е
разрешен със силата на пресъдено нещо с
постановените по обжалването на горните ревизионни актове съдебни решения,
е необоснован и не е в съответствие с установените по делата факти.
Изтъква се, че при произнасянето си административният орган не се е съобразил с
Определение от 23.11.2017г. на СЕС по
дело С-314/17, което третира идентични
отношения, възникнали в следващ период, според което определение правото на
данъчен кредит при условията на самоначисляване на ДДС следва да се признае на
задълженото лице, вследствие на което последният издаден РА е бил отменен. В случая по отношение на
извършените доставки, предмет на цитираните по-горе РА, се е получило двойно
плащане на ДДС – веднъж от доставчика и
след това от жалбодателя в качеството му на получател, въз основа на
влезлите в сила РА. Жалбодателят счита, че
постановените от СЕС съдебни актове са задължителни за съдилищата под
българска юрисдикция, особено когато се отнасят до тълкуването на вече съществуващи разпоредби. Сочи се, че
неправилно органите на приходната администрация считат, че с искането за възстановяване на сумите,
заплатени за ДДС въз основа на ревизионните актове, се търси пререшаване на
спор, разрешен с окончателен съдебен акт. Заявява се, че в случая
постановените от български съд решения не са в съответствие с правото на
ЕС и на практика възпрепятстват
възможността да се разгледат въпроси, които не са били повдигнати в рамките на
спора пред съда, поради което не следва да се извършва позоваване на тях нито
от данъчната администрация, нито от съда. Сочи се, че ответникът
незаконосъобразно е приел, че в настоящия случай производството по чл.128 от ДОПК е
недопустимо, а е следвало да се предприемат действия за корекция на допуснати
грешки при документирането и отчитането на доставките, тъй като това разбиране
е в противоречие не само с решенията на СЕС, но и с последната практика на ВАС,
които приемат, че всяко национално законодателство следва да установи вътрешни
механизми, осигуряващи принципа на данъчен неутралитет. Съображения в тази
насока се излагат и в представеното писмено становище от *И.Д., процесуален
представител на жалбодателя. Претендира се отмяна на оспорения АПВ
и постановяване на решение, с което да се признае възстановяване на
исканите суми. Направено е искане за присъждане на разноски.
Ответникът чрез
процесуалния си представител * С.Р.
в писмено становище, в съдебно заседание
и в писмени бележки оспорва жалбата и прави искане за нейното отхвърляне, като
претендира и юрисконсултско възнаграждение. Изтъква се, че постановеният АПВ, с
който се отказва възстановяване на претендираните суми, потвърден с решение от
горестоящия административен орган, е издаден от компетентен орган, при спазване
на административнопроцесуалните разпоредби и при правилно приложение на
материалния закон. Твърди се, че преди да бъде издаден АПВ, правото на претендиращия да получи търсената чрез него сума
следва да бъде признато с надлежен акт, в който да бъде посочена сумата,
подлежаща на възстановяване и
основанието за това, в т.ч. и относно дължимите лихви. Заявява се, че противно
на твърденията на жалбодателя, нито в правото на ЕС, нито в практиката на СЕС ,
се съдържат основания в подкрепа на твърдението, че по този ред могат да се
установяват суми, без да съществува предходен нарочен акт, в който същите да са
конкретизирани. Изтъква се, че соченото
определение на СЕС изяснява само материалноправни норми от общностното
право, но не сочи механизма, по който това може да бъде сторено, което е приоритет на националното законодателство.
Освен това, приспадането на данъчен кредит не може да стане служебно от органа по приходите, а следва да бъде упражнено надлежно от
данъчно задълженото лице, което не е сторено нито към датата на
предявяване на искането за
възстановяване на суми, нито към датата на приключване на съдебните прения.
Участващият в производството прокурор дава заключение, че при постановяване на
оспорения административен акт са допуснати съществени процесуални нарушения,
мотивите на органа са непълни, поради което прави искане за неговата отмяна.
Административният съд, като се запозна с доводите и съображенията
на страните, доказателствата в административната преписка и след служебна
проверка на оспорения акт съобразно вмененото му задължение по чл.168 ал.1 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбодателят е търговско дружество, първоначално
регистрирано като „Е. Б.“ ЕООД, което на
08.12.2015г. е променило името си
на „Д.“ Б. ЕООД със седалище и адрес на
управление *** площадка на „Х. Б.“ АД. Дружеството е данъчно задължено лице по
смисъла на чл.3 ал.1 от ЗДДС.
Предявил е Искане за прихващане или
възстановяване с рег.
№15751/11.06.2018г. до Директора на ТД на НАП – гр.Велико Търново, с искане да
му бъдат възстановени недължимо платени суми в размер на 679 126.68лв., от
които ДДС в размер на 393 636.89лв. и законна лихва до окончателното
възстановяване на сумата в размер на 285 489
79лв., с посочена банкова сметка ***. Във връзка с искането са изготвени
писмени обяснения, в които подробно е описано как е формирана търсената за възстановяване
сума. В периода 01.03.2009г. – 31.12.2013г.
по отношение на извършените от дружеството покупки са осъществени
ревизионни производства във връзка с начисляването и приспадането на ДДС. Установено
е, че ДДС е начисляван от доставчика
на стоките, на които дружеството е
получател, а същото при продажбата им на други контрагенти е начислявало
ДДС и същевременно е реализирало
правото си на данъчен кредит,
като е приспадало стойността на ДДС. При осъществено ревизионно производство за
данъчни периоди, обхващащи 01.03.2009г. – 31.07.2011г., са издадени РА
№06/1102718/23.01.2012г. и РА за поправка №1206804/ 06.02.2012г., с които
е установен размер на допълнителни
задължения по ЗДДС от
320 947.83лв., при обжалване по административен ред с Решение
№251/11.05.2012г. актовете са потвърдени за данъчни периоди м.03, м.04, м.05, м.06,м.09,м.11
от 2009г.; м.02,м.03,м.05,м.06,м.07,м.08,м.09, м.10, м.11, м.12 от 2010г.;от
01.02.2011г. до 11.2011г. за начисляване
на ДДС в размер на 202 724.01лв., в частта, в което е отказано приспадане на данъчен кредит от 4577.72лв. и
по отношение на определените лихви за просрочие от 27 211.74лв. В
потвърдената от горестоящия административен орган част ревизионните актове са обжалвани пред
АдмС Велико Търново, който с Решение
№175/24.04.2013г. по адм.д.
№561/2012г. е отхвърлил жалбата. Това
решение е оставено в сила с Решение №3232/03.06.2014г. на ВАС, постановено по адм.д. №8184/2013г.
При осъществено ревизионно производство за периода
01.11.2011г. до 31.07.2012г. по ЗДДС, за
извършени доставки до
дружеството-жалбодател, е издаден РА
№06/1202831/07.03.2013г. и РА за
поправка №1317081/10.06.2013г., с които е
установено задължение за довнасяне на
данък в размер на 105 538.53лв. и лихва за просрочие от 7707.78лв. Актовете
са оспорени по административен ред и са потвърдени с Решение №259/11.06.2013г. на горестоящия административен орган.
Ревизионните актове са обжалвани пред АдмС Велико Търново, който с Решение
№600/29.11.2013г. по адм.д.
№626/2013г. ги е потвърдил. Това решение
е оставено в сила с Решение №15009/12.11.2014г. по адм.д. №1117/2014г. на ВАС.
При осъществено ревизионно производство за периода
01.05.2013г. – 31.08.2013г. по ЗДДС за извършени доставки до дружеството
–жалбодател, е издаден Ревизионен акт №Р-06-1302556-091-001/05.05.2015г., с
който е установено задължение за довнасяне на данък в размер на
17 331.76лв. и лихви за просрочие от 2880.11лв. С решение №310/24.07.2015г.
горестоящият орган е потвърдил оспорения
пред него РА. Същият е обжалван пред АдмС Велико Търново и с решение
№442/12.11.2015г. по адм.д. №569/2015г.
жалбата е отхвърлена. Това решение е оставено в сила с Решение
№2592/01.03.2017г. на ВАС.
Установените в тези ревизионни производства суми за
ДДС са заплатени към бюджета с платежни
нареждания от 15.02.2012г., от 19.04.2013г. и от 21.05.2015г.
За периода м.11 и м.12.2012г. е издаден РА №Р-06-1300552-091-001/04.05.2015г.
и РА за поправка №П-04000615091361-003-001/19.05.2015г., за начисляване на ДДС
в размер на 12645.20лв. и съответните
лихви за забава. Същите са потвърдени от горестоящия орган с Решение
№309/24.07.2015г., обжалвани са пред АдмС Велико Търново и са потвърдени с
Решение №434/09.11.2015г. по адм.д. №566/2015г. С решение №10118/25.07.2018г.
решението е отменено и оспорените
ревизионни актове са отменени. По делото е направено преюдициално запитване, по
което СЕС се е произнесъл с Определение от 23.11.2017г., в което е дал
тълкуване на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата
система на данъка върху добавената стойност. В определението е прието, че
принципите на данъчен неутралитет и на ефективност на общата система на ДДС трябва да се
тълкуват в смисъл,че не допускат държава-членка
да откаже на получател по
доставка правото да приспадне платения за получената доставка ДДС, когато за
една и съща доставка ДДС е събран веднъж
от доставчика, при положение, че същият го е посочил във фактурата , която е
издал и втори път от получателя, в случай че националното законодателство не
предвижда възможност за коригиране на ДДС при наличие на ревизионен акт.
След предявяване на искането за възстановяване на
начислените суми за дължим ДДС при прилагане на принципа за самоначисляване от
получателя на доставката по цитираните
по-горе ревизионни актове, с Резолюция за извършване на проверка
№П-04000618116907-ОРП-001/22.06.2018г. на Началник сектор при ТД на НАП Велико
Търново е възложено извършването на проверка
и е определено лицето, което следва да я извърши. В резултат на
проверката е издаден АПВ, предмет на настоящето дело, с който е отказано
възстановяване на търсената сума, тъй като същата не попада в хипотезата на чл.129
ал.5 т.1 от ДОПК - не е налице влязъл в
сила административен или съдебен акт, с която да е признато правото на
заявителя да получи исканите суми за възстановяване. АПВ е връчен
на настоящия жалбодател
електронно на 09.07.2018г., видно от представеното удостоверение за извършено
връчване по електронен път. Обжалван е
до Директора на Дирекция „ОДОП“
при ТД на НАП Велико Търново с жалба рег.№20008/25.07.2018г. Същата е
разгледана и по нея органът се е произнесъл с Решение №188/01.10.2018г., с което
е потвърдил оспорения пред него АПВ. За да постанови този краен резултат,
ответникът е приел, че исканият за
възстановяване данък върху добавената стойност е свързан с приключили
ревизионни производства, които са били предмет на съдебен контрол, като с постановените
съдебни решения ревизионните актове са били потвърдени. Сочи се, че в тези
производства не са установени суми, които да са били надвзети от органите по
приходите от настоящия жалбодател и
които да подлежат на връщане, а в производството по чл.128 и чл.129 от ДОПК не
е предвидена възможност за установяване
или коригиране на такива суми,
без да има друго проведено преди това производство. В мотивите към това решение
се сочи също, че въпросът за ползване на данъчен кредит от страна на дружеството,
е решен с влезлите в сила решения, които се ползват със силата на
пресъдено нещо, същият е отказан, поради което този въпрос не може да се
пререшава в никакво последващо производство. Решението е връчено на настоящия жалбодател на 02.10.2018г., видно
от представеното удостоверение.
При така изяснената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна, че жалбата е предявена в законоустановения преклузивен
срок / решението на висшестоящия орган е получено на 02.10.2018г., а жалбата е
предявена на 15.10.2018г. по пощата, видно от клеймото върху пощенския плик/ от
надлежна страна, чиито права и законни интереси са засегнати от оспорения акт, който има характер на индивидуален административен акт съобразно разпоредбата на
чл.21 от АПК и подлежи на оспорване. По
тези съображения жалбата се явява процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
Съдът, в изпълнение на задължението си за служебна
проверка на оспорения акт на всички основания по чл.146 от АПК, вкл. и
извършване на проверка за неговата нищожност, дори да няма заявено изрично искане, намира, че актът е
издаден от оправомощен орган в рамките на неговата материална и териториална компетентност и в предвидената от закона писмена форма, поради
което не е нищожен. При издаването му е спазена предвидената
законова процедура, правилно е
приложен и материалният закон, поради
което актът като краен резултат се явява законосъобразен.
Настоящият съдебен състав приема, че с влезлите в
сила ревизионни актове, по които е начислен ДДС за ревизираните периоди,
няма произнасяне по въпроса за ползване на данъчен кредит на дружеството за същите
периоди, поради което то има право да
претендира за такъв в последващо производство и това няма да бъде пререшаване
на решен със сила на пресъдено нещо спор. В настоящето производство въпросът, който следва да бъде разрешен, е
дали тази претенция следва да се осъществи по реда на чл.128 и чл.129 от ДОПК –
чрез искане за възстановяване на недължимо заплатени суми. Съдът счита, че в
проведените ревизионни производства с
издадените ревизионни актове по
същество е извършена корекция на декларираните от ревизираното лице
резултати за съответните данъчни периоди, но това е станало само в посока увеличение на задълженията с
начисляване на данъка, без да се
приложи правото на данъчно задълженото лице на
приспадане на същия. Това начисляване е станало извън сроковете по чл.72
ал.1 от ЗДДС, при което данъчно
задълженото лице не може да осъществи приспадането на данъка чрез
подаване на декларация. Принципът на данъчен неутралитет обаче не
допуска санкция, която се изразява в отказ да се признае правото на приспадане
в случаите на късно начисляване на ДДС, поради което на същото би следвало да
се признае правото да поиска приспадане
на начисления данък по реда на чл.126 ал.3 т.2
от ЗДДС, т.е. писмено да сезира органа по приходите, който да осъществи търсената промяна на резултата. Без направено
искане по чл.126 ал.3 т.2 от ЗДДС, за което в закона не е предвиден срок,
органът по приходите не е задължен да
назначи ревизия в производството по чл.129 ал.2
от ДОПК за корекция на
задълженията за внасяне на данък и единствено в това производство да
прави установявания за първи път. Писмените
обяснения към искането за издаване на АПВ не могат да се възприемат като претенция по чл.126 ал.3 т.2 от ЗДДС, тъй
като нито от текста, нито от изрично формулираното искане може да се направи
извод в такъв смисъл. Не може да се приеме, че
заплатените данъци, чието възстановяване се претендира, са недължимо
платени, тъй като това е сторено въз основа на
влезли в сила ревизионни актове,
които и към този момент не са оборени и
се ползват със стабилитет. Ако
жалбодателят беше лице, което не
е данъчно задължено и което изобщо
няма задължение за заплащане на ДДС, тогава
би могло директно чрез искане за
възстановяване на недължимо платеното
да изисква възстановяване по реда
на чл.128 и сл. ДОПК. В случая обаче сме
изправени пред хипотеза, в която
жалбодателят като данъчно задължено лице
следва да осъществи две процедури – да начисли ДДС и едновременно с това да приспадне същия. С
ревизионните актове е осъществена първата процедура по начисляването на данъка.
Процедурата по приспадане на същия обаче
не е безусловна, следва в нарочно производство
да се извърши проверка има
ли данъчно задълженото лице право да
стори това и какъв да бъде размерът на данъчния кредит. Без проведена
предварително процедура по установяване
на размера на данъчния кредит, правилно
органът по приходите е отказал да
възстанови заплатения данък с АПВ.
По тези съображения актът се явява законосъобразен, поради което
жалбата против него следва да бъде
отхвърлена.
При този изход на спора и при своевременно направено
искане, на ответника следва да се
присъди юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.161 ал.1 изр.3 от ДОПК. Тъй
като в случая се касае до разрешаване на спор относно допустимостта на искането
за издаване на Акт за прихващане и възстановяване, без това да е обвързано с
паричното изражение на самото искане, съдът намира, че юрисконсултско
възнаграждение следва да се присъди в размер на 500лв. съгласно чл.8 ал.3 от
Наредба №1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, тъй като делото се
явява без определен материален интерес.
Водим от гореизложеното и на основание чл.172 ал.2 от АПК съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата
на „Д. Б.“
ЕООД *** против АКТ за
прихващане или възстановяване №П-04000618116907-004-001/09.07.2018г.
на Главен инспектор по приходите
в ТД на НАП Велико Търново, потвърден с РЕШЕНИЕ
№188/01.10.2018г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ гр.Велико Търново.
ОСЪЖДА „Д. Б.“
ЕООД ДА ЗАПЛАТИ на ДИРЕКЦИЯ „ ОДОП“ гр.Велико Търново сумата от 500/петстотин/ лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от уведомяване на страните, на
които на основание чл.138 АПК да се изпрати препис от същото.
АДМ.СЪДИЯ: