Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.12.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 14789 по
описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 155933 от 26.06.2017г. по гр.д. № 70189/2015г.
Софийски районен съд, 140 състав осъдил В.Н.А., ЕГН **********, да заплати на „К.“
ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата в общ размер на 2 270 лв., ведно със
законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба - 16.11.2015г.,
до окончателното плащане, представляваща непогасена главница по договори за
заем, както следва: договор за заем от 27.04.2011г. за сумата в общ размер на 1
170 лв., която сума е предадена от ищеца на ответника на два пъти - на
27.04.2011г. – 1 020 лв., и на 28.04.2011г. - 150 лв.; договор за заем от
05.06.2011г. за сумата в размер на 400 лв., и договор за заем от 03.09.2011г.
за сумата в размер на 700 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца и сумата 500 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника В.Н.А., който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Неправилно първостепенният съд не взел предвид ангажираните от ответника
доказателства, опровергаващи твърденията на ищеца. По делото се установило, че
ответникът е бил натоварен от управителя на ищцовото дружество М.Д. да внася
реализирани обороти на каса по сметка на дружеството. За целта при получаване
на дневните обороти от касиерката същият се подписвал на касови ордери за
получените суми, след което ги внасял по банковите сметки на дружеството. Това
се установило от неоспореното заключение на ССЕ. От последното се установило
също, че процесните РКО не са осчетоводени от ищеца, което доказвало
твърденията на ответника, че сумите по РКО са внесени от него по банка, или че
средствата по тези ордери никога не са му били предоставяни. За да може едно
юридическо лице да претендира дадени в заем парични средства, същите следвало
да са надлежно осчетоводени по смисъла на ЗСч. От неоспореното заключение на
СПЕ се установило, че подписите за „получател“ в РКО № 407/03.09.2011г. и РКО №
318/27.04.2011г. не са положени от ответника. Това доказвало твърденията му, че
никога не е получавал пари по тези ордери, което не било взето предвид от
районния съд при постановяване на решението. В протокола за разпит на свидетел
по ДП № 15026/2013г. по описа на 07 РУП-СДВР, на който съдът основал изводите
си, не ставало ясно кои РКО са били показани на ответника, за да даде тези
обяснения, а от друга страна в протокола никъде не били посочени номерата и
датите на процесните ордери, което да обоснове извод, че именно за същите
процесни документи става въпрос. Поради това моли съда да отмени атакуваното
решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък
по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 16.10.2018г.
Въззиваемата страна „К.“ ЕООД не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание оспорва жалбата и моли съда да потвърди
атакуваното решение като правилно. Не претендира разноски. Съображения излага в
писмена защита от 18.10.2018г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 2 270 лв., от които
1 170 лв. - по договор за заем от 27.04.2011г. /предадена от ищеца на
ответника на два пъти - на 27.04.2011 г. – 1 020 лв., и на 28.04.2011г. - 150
лв./; 400 лв. – по договор за заем от 05.06.2011г., и 700 лв. - по договор за
заем от 03.09.2011г. Претендирана е и законната лихва върху главниците от
завеждане на исковата молба в съда на 16.11.2015г. до окончателното плащане.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено,
като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно
процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за
неоснователна и по следните съображения:
Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, заемът за потребление е
договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от същия
вид, количество и качество. Заемът за потребление е реален договор – същият се
счита за сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие
едната да заеме, а другата да получи в заем, а едва когато въз основа на това
съгласие заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на заемателя. Ако
съгласието предхожда предаването, договорът възниква сукцесивно – фактическия
му състав е завършен едва с предаването.
Въззивният съд намира, че по делото се установява по
безспорен начин наличието на валидни правоотношения между страните по три
договора за паричен заем. По реда на чл. 146, ал. 2 ГПК с доклада по делото е
прието за безспорно обстоятелството, че сумите: по РКО № 318/27.04.2011г. –
1 020 лв., по РКО № 319/28.04.2011г. – 150 лв., по РКО № 323/05.06.2011г.
– 400 лв., и по РКО № 407/03.09.2011г. – 700 лв., са получени от ответника. С
отговора на исковата молба последният е твърдял, че сумите били получавани от
него в качеството му на съдружник, за да бъдат внесени по банкова сметка ***. Тези
твърдения са недоказани. Наличието на облигационни правоотношения по договор за
заем по отношение на сумата 150 лв. по РКО № 319/28.04.2011г. и сумата 400 лв.
по РКО № 323/05.06.2011г. се установява от същите РКО, в които като основание
за получаване на сумите от ответника е посочено „заем лични“. Противно на
поддържаното в жалбата, от приетото в първата инстанция заключение на ССЕ не се
установява внасяните от ответника парични суми по банкови сметки на дружеството
да включват и сумите по РКО с посочено основание „заем лични“. В този смисъл
изрично и вещото лице след анализ на преводите е посочило, че няма съвпадения
на суми и дати с тези по процесните РКО.
По отношение на сумите 1 020 лв. и 700 лв. правилно
след съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства
районният съд е приел, че е установено наличието на облигационни правоотношения
по договори за заем между страните. В правилно приложение на процесуалните
правила СРС е ценил извънсъдебното признание на ответника в протокола за разпит
по ДП № 15026/2013г. по описа на 07 РУП-СДВР. Неоснователни в тази връзка са
доводите на въззивника, че от протокола не ставало ясно за кои РКО са дадени
показанията. Видно от изисканите от СРП РКО, съдържащи се в досъдебното
производство, и четирите процесни РКО са били предмет на наказателното производство,
а отговорите на ответника в протокола за разпит касаят всички РКО с основание
„личен заем“, т.е. и процесните.
Несъстоятелен е и доводът в жалбата, че за да може едно
юридическо лице да претендира дадени в заем парични средства, същите следвало
да са надлежно осчетоводени. Неосчетоводяването на РКО представлява нарушение
на ЗСч, но по никакъв начин не може да обоснове извод, че сумите по тях не са
били дадени в заем.
По тези съображения въззивният съд намира, че предявените
искове са основателни и правилно са уважени от първоинстанционния съд. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
Въззивният съд констатира, че в първоинстанционното
решение е допусната очевидна фактическа грешка при изписване на единния
граждански номер на ответника – посочен е ********** вместо правилния **********. Поради това решението ще следва да бъде потвърдено при посочване
на тази грешка, а след връщане на делото
на СРС следва да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК.
При този изход, разноски на въззивника не се следват, а от въззиваемия не
се претендират, поради което съдът не се произнася по разноските.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 155933 от 26.06.2017г., постановено по гр.д. №
70189/2015г. на Софийски районен съд, 140 състав, с което В.Н.А., ЕГН **********
/при допусната очевидна фактическа грешка – посочен ЕГН **********
вместо правилния **********/, е
осъден да заплати на „К.“ ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата в общ размер на 2 270 лв.,
ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба -
16.11.2015г., до окончателното плащане, представляваща непогасена главница по
договори за заем, както следва: договор за заем от 27.04.2011г. за сумата в общ
размер на 1 170 лв., която сума е предадена от ищеца на ответника на два пъти -
на 27.04.2011г. – 1 020 лв., и на 28.04.2011г. - 150 лв.; договор за заем от
05.06.2011г. за сумата в размер на 400 лв., и договор за заем от 03.09.2011г.
за сумата в размер на 700 лв., вкл. в частта за разноските.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.