Р Е Ш Е Н И Е
№ 1571
гр. Пловдив, 30.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав в открито съдебно заседание на втори
декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Петя Цонкова,
като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева въззивно гражданско
дело № 1562 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №
6793/07.05.2019 г. по описа на РС-
Асеновград от адв. Т.Н. - особен представител на Е.Ш.Я. против Решение № 156 от 11.04.2019 г., постановено по
гр. дело № 84 по описа за 2018 г. на РС-Асеновград, III
– ти гр. състав, с което е признато за установено
вземането на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД по
отношение на Е.Ш.Я. по Заповед за изпълнение № 1379 от 24.10.2017г.,
издадена по ч.гр.д. 2346/2017 г. по описа на РС-Асеновград в размер на 365,99
лв. - главница, представляваща цена за достъп до електроразпределителната мрежа
до обектите на потребителя и доставена електрическа енергия за периода
23.12.2014 г. - 22.07.2017 г., ведно с
обезщетение за забава в размер на 41,89 лв. за периода 26.02.2015 г. до
19.10.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 20.10.2017г.
С обжалваното решение Е.Ш.Я.
е осъден да заплати на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД разноски
по заповедното производство в размер на 175 лв. и разноски по
първоинстанционното производство в размер на 995 лв.
В жалбата се излагат съображения за немотивираност и незаконосъобразност на атакуваното решение. По същество, аргументират се две групи възражения. На първо място, оспорва се представителната власт на ищеца по делото, с което се поддържа становище за недопустимост на обжалвания акт. На второ място, акцентира се върху доказателствената стойност на приетата по делото Присъда № 22/ 11.03.2014 г., постановена по НОХД № 675/2013 г. на Пловдивски окръжен съд. На следващо място, посочва се, че предходната съдебна инстанция не е обсъдила в мотивите си направеното от особения представител възражение за прекомерност на присъденото юрисконсултско възнаграждение.
Формулирано е искане решението да бъде
отменено в частта, в която съдът е признал за установено по отношение на ищеца,
че ответникът му дължи сумата от 363.77 лв., да бъде отменено и в частта, в
която е признато за установено, че му
дължи сумата за разликата над сумата 2.22 лв. до пълния размер на предявения
иск от 365.99 лв., както и начислената законна лихва от 41.89 лв. като недопустимо,
поради липса на представителна власт на ищеца. Иска се отмяна на обжалваното
решение и в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати разноските в
заповедното производство като неправилно, както и отмяна в частта, в която е
осъден да заплати разноските в производството по гр. дело № 84/2018 г. по описа
на РС-Асеновград в размер на 995 лв. Формулирано е искане за изменение на
решението в частта за присъденото юрисконсултско възнаграждение, като бъде
намалено същото до минимално предвиденото съгласно наредбата по чл. 37 от
Закона за правната помощ.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от процесуалния представител на въззиваемата страна, в който се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба, като се моли обжалваното решение да бъде потвърдено в неговата цялост. Иска се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
В съдебно заседание
пред въззивния съд, особеният представител на жалбоподателя поддържа изложените
във въззивната жалба аргументи, включително искането си за отмяна на решението
и в частта за разноските.
Настоящият въззивен състав след като прецени събраните
по делото доказателства, становищата на страните и наведените от тях
възражения, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона
срок от лице, имащо право на жалба срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол,
поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е
неоснователна по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо.
Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по
правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото
не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, както и
не се твърди конкретно нарушение на процесуалните правила, обосноваващо служебно
събиране на доказателства.
На първо място, съдът намира за неоснователни доводите, изложени във въззивната жалба за недопустимост на атакуваното решение поради липсата на процесуална активна легитимация на ищеца - „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, доколкото същия в качеството си на електроснабдително дружество не бил упълномощен от електроразпределителното такова - „Електроразпределение Юг“ ЕАД /с бивше наименование „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД/ да предяви иска. В случая, следва да се подчертае, че не е необходимо нарочно упълномощаване от страна на електроразпределителното дружество, доколкото видно от разпоредбата на чл. 98а от Закона за енергетиката „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД има качеството на краен снабдител, който продава електрическа енергия на клиентите си при публично известни общи условия. А според легалната дефиниция краен снабдител е енергийно предприятие, снабдяващо с електрическа енергия обекти на битови и небитови крайни клиенти, присъединени към електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение, в съответната лицензионна територия, когато тези клиенти не са избрали друг доставчик /арг. чл. 28а, б „а“ от ДР на ЗЕ/.
На следващо място разпоредбата на чл. 104а от Закона за енергетика предвижда, че крайните клиенти използват електропреносната или съответната електроразпределителна мрежа, към която са присъединени, при публично известни общи условия, като съгласно текста на чл. 28, ал. 1 от Правилника за търговия с електрическа енергия, клиентите заплащат цената на мрежовите услуги за достъп на крайния снабдител, като последният съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба има задължението да събира и заплаща на оператора на електроразпределителната мрежа сумите за пренос, достъп, други мрежови услуги за съответния ценови период за цялото фактурирано от крайния снабдител количество електрическа енергия. Тълкуването на посочените разпоредби във взаимовръзка обуславя извод за наличието на законово основание ищцовото дружество да бъде третирано като активно легитимирано /упълномощено по закон/ да предяви процесните искове, доколкото същото се явява краен снабдител на когото законът е възложил да събира и заплаща на електроразпределителното дружество сумите, дължими за предоставени мрежови услуги. В този смисъл неоснователни, необосновани са възраженията на особения представител на жалбоподателя, че ищцовото дружество е предявило пред съда чужди права.
Както вече беше посочено, съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, както и не се твърди конкретно нарушение на процесуалните правила, обосноваващо служебно събиране на доказателства.
С въззивната жалба
не се оспорват приетите от първата инстанция от фактическа страна
обстоятелства, нито се оспорва доказателствения анализ, извършен от районния
съд на приетите по делото съдебнотехническа и съдебносчетоводна експертизи.
В хода на въззивното производство, беше приобщено като писмено доказателство заверен препис на Присъда № 22/11.03.2014 г., постановена по НОХД № 675/2013 г. на ОС- Пловдив. Същата е приета с оглед разглеждане на констатацията на районния съд, че отвеникът Е.Ш.Я., действащ чрез особения си представител не е доказал възражението, направено с отговора на исковата молба, че е собственик само на ¾ идеални части от процесните имоти, представляващи обект с ИТН **** находящ се в град **** /****/; обект ИТН ****, находящ се в град **** /****/ и обект ИТН ****, находящ се в град **** /****/, поради което не следва да дължи цялата претендирана сума.
Видно от приложения по делото като писмено доказателство Нотариален акт за доброволна делба на недвижими имоти № 59, том II, рег. № 3576, дело № **** ответникът е придобил правото на собственост върху описаните недвижими имоти.
От приетата по делото присъда, вписана в Имотния регистър при АВ – Пловдив с вх. рег. № 855, акт № ****, се установява, че ОС – Пловдив е признал за виновен ответника – жалбоподател в настоящото производство, в извършването на посочените в същата престъпления като му е наложил, наред с наказанието „лишаване от свобода“ и имуществено наказание –„конфискация“ на 1/ 4 идеална част от имуществото му, включително и на трите процесни имота.
Според особения
представител на жалбоподателя, тъй като последния е собственик на 3 /4 идеални
части от правото на собственост върху обектите, в случай, че се установи
наличието на парично задължение към ищцовото дружество, то размерът на същото
следва да се съобрази съответно с притежаваната от ответника идеална част от
правото на собственост, а именно ¾ от претендираната сума.
Настоящият състав счита, че така направеното възражение е неоснователно. В случая е безспорно, че ответникът притежава право на собственост върху процесните имоти, макар и не в пълен обем, поради което се явява клиент на електрическа енергия, съответно клиент - ползвател на мрежата, физическо лице, снабдявано с електрическа енергия през електроразпределителната мрежа от крайния снабдител – арг. чл. 5 от общите положения на ОУ на договорите за пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение Юг“ ЕАД /с бивше наименование „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД/. Според чл. 11 т. 1 от цитираните ОУ електроразпределителното дружество се задължава до границата на собственост на електрическите съоръжения да извършва пренос на електрическа енергия и да предоставя мрежови услуги при условия на равнопоставеност на потребителите на крайния снабдител. Разпоредбата на чл. 8, т.1 предвижда задължение за клиента да приеме ОУ с присъединяването към разпределителната мрежа на „Електроразпределение Юг“ ЕАД или с ползването на електрическата мрежа, а според т.2 да заплаща дължимите суми за пренос на електрическата енергия през електроразпределителната мрежа в обявените срокове и по начина, определени в тези ОУ. Конкретизирано е, че заплащането на дължимите суми за пренос от Клиента се извършва към крайния снабдител „ЕВН България Електроснабдяване“ АД.
Следователно задължението за заплащане стойността на консумираната електрическа енергия и мрежови услуги се основава на договорно правоотношение при общи условия между електроснабдителното, съответно електроразпределителното предприятие и клиента, които общи условия влизат в сила без да е необходимо изричното им писмено приемане от клиента. В този смисъл задължено за заплащане стойността на електрическа енергия и предоставени мрежови услуги лице, като притежаващо качеството на клиент, е това, с което е сключен договора, тъй като се касае за произтичащо от договор задължение. Отношенията между това лице и другия съсобственик на процесните имоти– в настоящия случай- Държавата подлежат на уреждане помежду им, но не касаят електроснабдителното, съответно електроразпределителното предприятие, доколкото последните, както вече беше посочено, черпят правата си въз основа на договорно правоотношение. В тази връзка следва да се подчертае, че въпреки възникналата съсобственост, партидата при ищеца е открита единствено на името на ответника, което обстоятелство се установява от заключението на ССчЕ на база проверените при ищцовото дружество документи. По смисъла на Тълкувателно решение № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, договорната обвързаност подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида при електроснабдителното дружество. При това положение следва да се приеме, че договорно обвързан с ищеца относно заплащането на доставената за съсобствените имоти електроенергия и предоставени мрежови услуги е единствено ответникът, поради което дължи пълната ѝ стойност, а отношенията между ответника и другия съсобственик /Държавата/ подлежат на уреждане помежду им съгласно притежаваните от тях квоти.
По отношение на релевираното с въззивната жалба оплакване, че първостепенният съд не е обсъдил, респективно не е уважил направеното от особения представител на ответника възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение и направеното в тази връзка искане за изменение на атакуваното решение в частта за разноските чрез намаляване на същото до минимално предвидения размер съгласно Наредбата по чл. 37 от ЗПрП съдът намира същото за неоснователно. Съображенията в тази насока са следните:
На първо място, следва да се подчертае, че намаляване на разноските по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е допустимо единствено за заплатено от страната възнаграждение за адвокат. В настоящия случай не е налице посочената хипотеза - заплатено адвокатско възнаграждение, а се касае за възнаграждение, дължимо за извършената от юрисконсулт защита, чийто размер се определя от съда.
На следващо място, претендираното и съответно присъдено в полза на ищцовото дружество юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева се явява адекватно съобразно правилата за определяне на същото, визирани в разпоредбите на чл. 37 ал. 1 от ЗПрП и чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. В хода на първоинстанционното производство са проведени общо четири съдебни заседания, като в три от тях ищцовото дружество е било представлявано от юрисконсулт, който е осъществявал дейност по процесуално представителство, събирани са писмени доказателства, включително е направено искане и са назначени съдебно – техническа и съдебно- счетоводна експертизи, като в тази връзка са проведени изслушване и разпит на вещите лица в открито съдебно заседание. В този смисъл, макар и делото да не разкрива завишена фактическа сложност, то същото се характеризира с известна правна такава, тъй като в производството пред предходната инстанция се е наложило извършването на не малка по обем активност по събиране на доказателствен материал с оглед направените от ответната страна оспорвания.
По така изложените от въззивния съд съображения, макар и при частично съвпадащи мотиви с тези на първостепенния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК следва да се уважи искането на въззиваемата страна за присъждане на разноски за настоящата инстанция. Съдът, като прецени материалния интерес, вида и количеството на извършената дейност, фактическата и правна сложност на делото, на основание чл. 37, ал. 1 от ЗПрП и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., които жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество, като за разликата до пълния претендиран размер от 300 лева искането следва да бъде оставено без уважение като неоснователно.
Платеното от въззиваемата страна възнаграждение на особения представител в размер на 300 лв. следва да бъде възмездено от жалбоподателя, съгласно разясненията в т. 6 от ТР № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, но тъй като въззиваемата страна не е направила искане за заплащането му нито с отговора на въззивната жалба, нито в проведените две съдебни заседания се е явил представител, който да направи искане в тази насока, включително не е приложен списък по чл. 80 от ГПК, в който да фигурира претенция за присъждане на тези разноски, то жалбоподателят не следва да бъде осъждан да ги заплаща.
Съгласно разясненията на т. 7 от ТР № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, жалбоподателят дължи и заплащането на държавна такса за въззивно обжалване в размер на 50 лева.
Водим от горното и
на основание чл.271, ал.1, пр.1 ГПК, въззивният съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 156 от 11.04.2019 г., постановено по гр. дело № 84 по описа за 2018 г. на РС-Асеновград, III – ти гр. състав
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 8 ГПК Е.Ш.Я. ЕГН **********, да заплати на ЕВН България Електроснабдяване ЕАД, ЕИК ****, сумата от 100 лева разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Е.Ш.Я. ЕГН **********, да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд – Пловдив, сумата от 50 лева, представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: