№ 3337
гр. София, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100509789 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20068528 от 16.03.2021 г., постановено по гр. д. № 28206/2019 г. на
Софийски районен съд, 77 състав, е осъдено Държавно предприятие „Р. О.“ с ЕИК:*******
да заплати на Т. И. В. с ЕГН:********** сумата от 4 202.41 лв., представляваща лихва за
забава плащането на главница от 8 856 лв. - обезщетение по чл. 344, ал.1, т.3, вр. с чл. 225,
ал. 1 КТ за периода 26.06.2014 г.-27.02.2019 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 КТ -
направените по делото разноски в размер на 499.81 лв., съразмерно на уважената част от
исковете.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство -
Държавно предприятие „Р. О.“. Изложените доводи във въззивната жалба са за
недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и
допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа се, че неправилно районният съд
е приел, че искът е допустим, тъй като за процесния период, за който се касае исковата
претенция, има влязло в сила съдебно решение от 18.01.2019 г. по гр. д. №34858/2014 г. по
описа на Софийски районен съд, 81 състав. Изтъква се, че искането на Т. И. В. за допълване
на това решение по реда на чл. 250 ГПК относно дължимата лихва за забава е била
отхвърлено като просрочено, поради което възможността за образуване на отделно исково за
тази акцесорна претенция е преклудирана. Моли се да се уважи въззивната жалба, като
решението на районен съд бъде отменено, а предявеният иск да бъде оставен без
разглеждане или изцяло отхвърлен. Прави се и искане за присъждане на сторените пред
двете инстанции разноски.
Ответникът по въззивната жалба - Т. И. В., действащ чрез процесуалния си
представител, я оспорва с писмена молба от 09.11.2022 г. и в проведеното открито съдебно
заседание по делото. Твърди се, че обжалваното решение е правилно и следва да се
потвърди. Претендира се присъждане на сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
1
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на
ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни
материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че между страните са
безспорни обстоятелствата, че с решение по гр.д. № 34858/2014г. на СРС на ищеца е
присъдено обезщетение в размер на 8 856 лв. за оставане без работа поради незаконно
уволнение. Безспорно е и се установява от представената по делото искова молба с вх.
№9607/26.06.2014г., че тя е предявена на 26.06.2014г., като с нея е поискано и присъждането
на законна лихва, но съдът не се е произнесъл по това искане и са изчерпани възможностите
за това. Въпреки, че претенцията за лихва за забава е била предявена за разглеждане по гр.д.
№ 34858/2014г. на СРС, тя не е обхваната от силата на пресъдено нещо на решението,
поради липсата на произнасяне по нея и поради преклудираната възможност да се
претендира допълване на решението по чл. 250 ГПК. Безспорно между страните е и се
установява от представените доказателства също така, че присъденото със съдебното
решение обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 8 856 лв. е платено от ответника на
27.02.2019г. Това обезщетение е дължимо по силата на постановеното и влязло в сила
съдебно решение, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до
окончателното изплащане, т.е. следва да се счете, че ответникът е в забава, считано от датата
на предявяване на иска до плащането.
Изложените правни аргументи от районния съд в мотивите на обжалваното решение
са законосъобразни, обосновани са, при правилно прилагане на закона и след анализ на
събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита, че
постановеното решение е правилно и следва да се потвърди.
За по-голяма ясно следва да бъде посочено, че съгласно чл. 86 ЗЗД при неизпълнение
на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня
на забавата. Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато денят на изпълнението на задължението не е
определен, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В
разглеждания случай исковата молба по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ следва да се счита
покана за плащане по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, поради което от тази дата ответникът
дължи и обезщетение за забава. Обосновано районният съд е изчислил размерът за
дължимата мораторна лихва за периода 26.06.2014 г.-27.02.2019 г., а именно 4 202.41 лв., за
който размер процесната искова претенция е уважена.
Напълно неоснователно е обективираното във въззивната жалба възражение, че
възможността за образуване на отделно исково за тази акцесорна претенция с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е преклудирана, след като е пропуснат срокът за допълване на
решението по чл. 250, ал.1 ГПК. Следва категорично да се подчертае, че липсва законова
пречка иск по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава плащането на парично задължение да
бъде предявен самостоятелно. Самостоятелен иск по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава
2
плащането на парично задължение е допустим, доколкото макар и акцесорен, този иск има
самостоятелен характер. Обусловеността на акцесорните, допълнителни парични
задължения от съществуването на главно задължение, от което те са производни /като
вземания за обезщетение за забава, неустойки/ е ирелевантна за възможността те да бъдат
предмет на самостоятелна искова защита, тъй като са отделни /макар и зависими, но само в
смисъл на основателност на твърдението за съществуването им/ притезания. В случая се
установява, че с влязлото сила решение по гр.д. № 34858/2014г. на СРС няма произнасяне
относно претендираната законна лихва, считано от предявяване на исковата молба до
плащането /което всъщност е процесния период/, поради което няма формирана СПН по
отношение на това притезание.
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По разноските за въззивната инстанция:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК, на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 720 лева. Неоснователно е възражението на прекомерност на този размер по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Този размер от 720 лева е минималният съгласно действащата
редакция към 08.11.2022 г. на чл. 7, ал. 2 , т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, ето защо не подлежи на намаляване
поради прекомерност.
Воден от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20068528 от 16.03.2021 г., постановено по гр. д. №
28206/2019 г. на Софийски районен съд, 77 състав.
ОСЪЖДА Държавно предприятие „Р. О.“ с ЕИК:******* да заплати на Т. И. В. с
ЕГН:********** сумата от 720 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3