№ 161
гр. Дряново, 29.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на пети декември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100298 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив основава
исковата си претенция на обстоятелството, че на 05.07.2022г. сключила договор за
потребителски кредит с ответното дружество. Посочва, че съгласно договора следвало
да върне сумата в общ размер на 86540 лв., при сума за получаване 700 лв., ГПР 49,89
%, ГЛП 41,16% и срок на кредита 12 месеца. Съгласно § 5 от договора в случай, че
ищцата в срок от 3 дни от подписване на договора за кредит не представи едно от
изброените в § 4 от договора обезпечения, дължи неустойка в размер на 618,36 лв,
разсрочена на 12 месечни вноски, всяка в размер на 51,53 лв. Счита, че клаузата на §5
от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 618,35 лв. била
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите
нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало,
че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било
налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран
или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл
била практика на ВКС (решение № 4/2009г. по търг. дело № 395/2008г., решение №
1270/2009г. по гр. дело № 5093/2007г., определение № 877 по търг. дело № 662/2012г. и
др). Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски
1
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната
страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ,
чрез която бил прокаран този принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД
също намирали приложение – чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната
практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни
принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри
нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
В допълнение клаузата за неустойка, предвидена в § 5 от договор за
потребителски кредит от 05.07.2022г, била нищожна като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата която се
претендирали чрез нея в размер на 618,36 лева били в размер, почти равен на сумата на
отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на
добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със
заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа на
добросъвестност и справедливост. Така уговорената клауза в §5 от Договор за
потребителски кредит от 05.07.2022г, била нищожна като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй
като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение
26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект,
клаузата на §5 от Договор за потребителски кредит от 05.07.2022г, според която се
дължала неустойка в размер на 618,36 лева при неосигуряване в 3-дневен срок от
датата на сключване на договора на обезпечения, се намирала в пряко противоречие с
преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки
прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
2
самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която
излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г.
на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите
нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1
от ЗПК. С процесната клауза на §5 от Договор за потребителски кредит от 05.07.2022г,
в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т. 32 от извлечение от
протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си
била добавка към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорените клаузи била да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В
същия смисъл било решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
324/2018 г. Последователна била практиката, че неустойка която била уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, била нищожна,
поради противоречие с добрите нрави: решение № 107 от 25.06.2010г., на ВКС по търг.
дело № 818/2009г., II т. о, решение № 511 от 17.04.2018г. на Окръжен съд Пловдив по
в. гр. дело № 324/2018г.
На следващо място, счита че клаузата на §5 от договора за потребителски кредит
от 05.07.2022г, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 618,36 лева била
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени
индивидуално. Счита, че клаузата на §5 от Договор за потребителски кредит от
05.07.2022г, не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Видно от самия договор по безспорен начин се установявало, че клаузата на §5 от
същия била част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и
кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към
момента на сключване на договора. В този смисъл била Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо
разпоредбата на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото отпуснатият
кредит на ищцата, като физическо лице, представлявал финансова услуга по смисъла
на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, ищцата имала качеството на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, т.е. приложима била
разпоредбата на чл. 113 от ГПК. В този смисъл определение № 105/ 12.01.2017 г. на ОС
3
- Варна по В. ч. т. д. № 1594/ 2016 г., определение № 242/ 23.10. 2015 г. на ОС -
Търговище по В. ч. т. д. № 127/2015 г., определение от 20.05. 2010 г. на ОС -
Търговище по В. ч. гр. д. № 144/2010 г., определение № 166/ 07.07. 2015 г. на ОС -
Търговище по В. ч. т. д. № 81/2015 г., определение № 123/ 01.06. 2015 г. на ОС -
Търговище по В. ч. т. д. № 71/2015 г. и много други. Въз основа на гореизложеното
моли съда да обяви за нищожна клаузата на §5 от Договор за потребителски кредит от
05.07.2022г„ предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 618,36 лева, на
основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради
това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.
Претендира разноски.
В дадения от съда срок и по реда на чл. 131 от ГПК не е депозиран отговор от
ответното дружество. Същите, редовно призовани, не се явяват и не вземат становище
по делото.
В молба, депозирана преди съдебно заседание на 05.12.2022г., процесуалният
представител на ищцата адв. М. от АК - Пловдив е направил искане на основание чл.
238, ал. 1 от ГПК съдът да постанови неприсъствено решение.
Съдът намира, че са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено
решение по следните съображения:
Предявеният иск е процесуално допустим. Ответникът не е представил в срок
отговор на исковата молба и редовно призован, не се явява в първото заседание по
делото. Не е направено искане производството да се разгледа в негово отсъствие.
На страните са указани последиците от неспазване сроковете за размяна на
книжа и от неявяването им в съдебно заседание. В частност със съобщение, връчено
на15.09.2022г. на служител на ответника, са указани последиците от неподаване на
отговор на исковата молба и неявяване в съдебно заседание. Предявеният иск е
вероятно основателен, тъй като е подкрепен с писмени доказателства.
Предвид изложеното съдът намира, че са налице всички предвидени в закона
предпоставки за постановяване на неприсъствено решение и молбата в този смисъл от
страна на ищеца следва да бъде уважена. Съгласно чл. 239, ал.2 от ГПК решението не
се мотивира по същество, а се основава на наличието на предпоставките за
постановяване на неприсъствено решение.
При този изход на делото следва да бъдат присъдени на ищцата направените
разноски в размер на 50 лв. – заплатена държавна такса.
Направено е искане от процесуалния представител на ищцата адв. М. за
присъждане на възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ. В чл. 38, ал. 1, т.
2 от Закона за адвокатурата е уредена възможността адвокатът да оказва безплатна
адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица, а съгласно ал. 2 съдът
4
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.
36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. В случая искът на ищцата е уважен
изцяло. За процесуално представителство на ищеца адвокат М. има право на разноски
в размер на 400 лв. съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, което следва да му бъде
заплатено от ответника.
Воден от горното и на основание чл. 237, ал. 1 и 2 от ГПК съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по предявения от
В. С. Р., ЕГН **********, гр. *** иск против „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от А.Д.С.
клаузата на § 5 от Договор за потребителски кредит от 05.07.2022г., сключен между
страните, предвиждаща плащане на неустойка в размер на 618,36 лв. поради
противоречие с добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. ***, представлявано от А.Д.С. ДА ЗАПЛАТИ на В. С. Р.,
ЕГН **********, гр. *** СУМАТА 50 (петдесет) лв. – разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. ***, представлявано от А.Д.С. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М.
В. М. от АК – Пловдив, с адрес на кантората гр. ***, ап. Б СУМАТА 400
(четиристотин) лв. – възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ.
На основание чл. 239, ал. 4 от ГПК неприсъственото решение не подлежи на
обжалване.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
5