О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. Свиленград, 10.09.2020 г.
РС
Свиленград, граждански състав, в закрито заседание на десети септември две
хиляди и двадесета година, в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
като
разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 93 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба от „Клас“ ООД срещу И.Х.П., с която са
предявени обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК и чл. 90, ал. 1 ЗКИР за признаване за установено в отношенията между
страните, че сключеният между тях договор за аренда от 04.02.2016 г. не е
прекратен с уведомление за едностранно прекратяване от 08.07.2019 г., както че
и вписването на прекратяването му в СВ при РС Свиленград представлява
несъществуващо обстоятелство.
В
обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че между страните бил
сключен договор за аренда на земеделска земя от 04.02.2016 г. за срок от 5
стопански години. На 08.07.2019 г. по персоналната партида на ответницата било
вписано уведомление за едностранно прекратяване на договора за аренда. Изложени
са съображения, че извършеното вписване засягало произтичащите от договора за
аренда права на ищеца и било пречка той да се легитимира като арендатор. Тъй
като прекратяването се регистрирало и в съответната общинска служба по
земеделие, това било от значение да бъдат признати правата на дружеството да
получава полагащите се субсидии за обработка на съответните земи. По съществото
на спора се твърди, че уведомлението за едностранно прекратяване не било
породило правен ефект, поради което било извършено вписване на несъществуващо
обстоятелство.
В срока по чл.
131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата, в който се
излагат съображения за недопустимост и неоснователност на предявените искове.
Съдът, като
съобрази доводите на страните, намира следното:
Не съществува
спор в съдебната практика и правната доктрина, че с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК
може да се установи съществуването или несъществуването на едно право или на
едно правоотношение, заплашено от нарушаване. Именно защото ищецът има интерес
да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи с влязло в
законна сила решение, че между тях съществува или не определена правна връзка,
т. е. да установи съществуването или несъществуването на едно правоотношение,
той има правен интерес от предявяване на установителен иск, с решението по
който тази несигурност в правото ще бъде отстранена. От правната същност на
правоотношението следва, че предмет на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК
могат да бъдат всякакви граждански правоотношения, възникнали по силата на
фактически състави, регулирани от отделните клонове на гражданското право. Що
се касае до правния интерес като абсолютна положителна предпоставка на
установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, то практиката на ВКС и правната
доктрина са последователни, че този интерес винаги е налице, когато поведението
на противната страна прави правното положение на ищеца несигурно. Единствено при
открита за ищеца възможност да се предяви осъдителен иск, правният интерес в
хипотезата на чл. 124, ал. 1 ГПК от предявяване на установителен иск отсъства.
Затова и правният интерес от търсената с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК защита се преценява
винаги конкретно (така Решение № 35 от 01.09.2015 г. по т. д. № 407/2014 г. на
ВКС, II т. о.). Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 4,
изр. 2 ГПК иск за установяване съществуването или несъществуването на други
факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон. По тези
съображения и доколкото действително от съдържанието на исковата молба не става
ясно дали ищецът цели да установи съществуването на арендно правоотношение
между страните или отрицателния факт, че договорът за аренда не е прекратен
съдът е оставил исковата молба без движение. В предвидения срок ищецът изрично
е формулирал петитум за признаване, че договорът за аренда не е прекратен. Няма
спор в правната теория, че прекратяването (развалянето) на договора
представлява правна последица от упражняването на преобразуващото право по чл.
87, ал. 1 ЗЗД. От това следва, че претенцията за установяване, че договорът за
аренда не е прекратен представлява по своята правна същност иск за установяване
несъществуването на факт. Ето защо, съдът приема, че принципно е допустим
установителен иск за признаване, че между страните съществува договорно
правоотношение, но не и за отричане факта на прекратяването му, тъй като законът
не е предвидил защитата в този случай да се осъществява чрез иск за
съществуване/респ. несъществуване на факт. По тези съображения съдът намира, че
предявеният в този смисъл отрицателен установителен иск се явява недопустим.
Както беше
посочено по-горе, наличието на правен интерес е положителна процесуална
предпоставка за допустимост на установителните искове, а правната последица от
уважаването на иска за несъществуване на вписано обстоятелство или акт е
заличаване на вписването. Правен интерес за предявяване на този иск е налице,
ако с вписването на прекратяването на арендния договор, осъществено с
нотариалната покана за едностранно разваляне на арендния договор, са засегнати
права на ищеца или той не може да реализира свои предоставени от закона права
поради допуснатото вписване на несъществуващо обстоятелство (така Определение №
154 от 20.03.2015 г. по ч. т. д. № 119/2015 г. на ВКС, II т. о.). В случая ищецът обосновава правния си интерес
от търсената защита, като твърди, че извършеното вписване създава несигурност в
правната му сфера, поради което той не може да се легитимира като арендатор и
да получава субсидии за обработваните земи. След оставяне на исковата молба без
движение ищецът е посочил, че било възможно впоследствие да възникнат спорове
относно изпълнението на договора. Вписването има оповестителна и защитна
функция. В резултат на уважаването на иска по чл. 90, ал. 1 ЗКИР ще бъде
заличено вписването, като ищецът ще има възможност да реализира произтичащите
от договора за аренда права. Основното право, което придобива арендаторът по
силата на договора за аренда, е да ползва предоставената му земеделска земя. В
разглежданата хипотеза обаче срокът на договора изтича на 30.09.2020 г., като не
са налице данни да е инициирана процедура по чл. 18 ЗАЗ за продължаване срока
на действието му. От това следва, че след 30.09.2020 г. ищецът няма да може да
ползва арендованите имоти дори искът по чл. 90, ал. 1 ЗКИР да бъде уважен. В
тази връзка следва да се изясни, че правният интерес от инициирането на определено
производство е винаги конкретен, поради което не може да се приеме, че такъв би
могъл да се обоснове с хипотетичната възможност да възникнат спорове по повод
изпълнението на договора. Друг е въпросът, че видно от извършената служебна
справка на интернет страницата на Държавен фонд „Земеделие” ищецът е заявил
процесните земеделски земи, предмет на договора за аренда, за подпомагане. Т.
е. това негово изявление пред държавен орган следва да се третира като
признание, че е продължил да ползва земите съобразно разпоредбата на чл. 1 от
договора. Не са налице данни тези земи да са заявени за подпомагане и от друго
лице, поради което не е доказано, че извършеното в СВ уведомление за
прекратяване е препятствало ищеца да упражни правата си по договора за аренда през
стопанската 2019/2020 г. Предвид гореизложеното, съдът приема, че с извършеното
вписване не са засегнати правата му, произтичащи от договора за аренда през
тази стопанска година, която се явява и последна. Тук е мястото да се изясни,
че процедурата по отпускане на субсидии няма пряко отношение към настоящия
правен спор, доколкото тя се развива пред друг държавен орган, като въпросът
дали тези плащания са извършени правомерно или не е в неговата компетентност. В
настоящата хипотеза искът би бил допустим, при условие че действието на
договора продължаваше и през следващата стопанска години. По този начин
действително би се създала несигурност в правната сфера на ищеца, доколкото при
извършено вписване, че договорът е прекратен, арендодателят може да поиска да
му предаде имотите. Предвид всичко изложено съдът намира, че при евентуално
възникване на облигационни спорове между страните, те могат да бъдат разрешени
единствено чрез предявяване на осъдителен иск за обезщетяване на вредите от
неизпълнението (чл. 82 и сл. ЗЗД), като в това производство ще се преценява
изправността на страните, както и надлежното упражняване на правото на
разваляне на договора по реда на чл. 87 ЗЗД. Като съобрази изложеното, съдът
счита, че с изтичане срока на договора за ищеца няма да е налице интерес от
търсената защита, което обстоятелство следва да се съобрази на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. От това следва, че със заличаването на вписването няма да се
„възстановят“ правата на ищеца по арендния договор, тъй като същият ще бъде прекратен
на друго основание. Ето защо, съдът счита, че с предявения иск ищецът не може
да защити своето право.
Предвид
недопустимостта на предявените установителни искове, съдът намира, че на
основание чл. 130 ГПК исковата молба следва да бъде върната, а производството
по делото – прекратено.
Така мотивиран и
на основание чл. 130 ГПК, РС Свиленград
О П Р
Е Д Е Л И:
ВРЪЩА искова молба с вх. рег. № 2626/18.02.2020
г., подадена от „Клас“ ООД, ЕИК: *********, срещу И.Х.П., ЕГН: **********.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 93/2020 г.
по описа на РС Свиленград.
Определението
подлежи на обжалване с частна жалба пред ОС Хасково в едноседмичен срок от
връчването му.
Районен
съдия: