Р Е
Ш Е Н
И Е
№
2444 16.07.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII
граждански състав, в публично заседание на двадесет и девети юни две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка
Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 19481 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация по чл. 422 ГПК, във връзка с чл.415, ал.
1, т. 1 ГПК, чл. 430 от ТЗ, вр. с чл. 147
ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” №
19, представлявана от и. д. В.М.С., ЕГН: ********** и Д.Н.Н., ЕГН: **********,
чрез пълномощника си юрк. Т., е предявил против М.Х.Г., ЕГН **********, с
адрес: ***, искове за признаване на установено, че ответникът, в качеството му
на п. по Договор за кредит за текущо потребление и п.ство от 04.11.2015г., дължи на ищеца присъдената със заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК №
981/01.08.2017 г. по ч.гр.д. № 1641/2017 по описа на РС Асеновград сума от
14901,63 лева, от които 13140,08 лева – главница, 1 539, 94 лева –
договорна лихва за периода от 18.09.2016г. до 24.07.2017г., 101,61 лева –
обезщетение за забава за периода от 25.09.2016г. до 24.07.2017г., 120 лева –
заемни такси.
В исковата молба се твърди, че на
04.11.2015г. бил сключен Договор кредит за текущо потребление и п.ство между
Банка ДСК ЕАД, от една страна като кредитор и В.И.И. и Т.Д.П. като
кредитополучатели за сумата от 14 000 лева. Договорът за кредит бил обезпечен с
п.ството на ответника съгласно договор за п.ство от дата 04.11.2015 г.
Уговорена била възнаградителна лихва за ползваната и непогасена сума на кредита
в размер на 8,2% годишно, формирана от стойността на 6 месечния SOFIBOR +
преференциална надбавка в размер на 7,214 % при изпълнение на условията по
Програма ДСК Престиж плюс. Погасяването следвало да се извършва на месечни
вноски с падеж 18-то число на месеца. Подписани били и Общи условия към цитирания
Договор, в чл. 19.1 от които е уговорена дължимостта на санкционна надбавка към
възнаградителната лихва в размер на 10% върху падежиралата и неиздължена на
падеж главница. В чл. 20 и следващите от Общите условия били уговорени
условията кредиторът да обяви вземането си за предсрочно изискуемо.
Сочи се, че на 11.11.2015 г. сумата по кредита била
изцяло усвоена по разплащателна сметка на В.И.И.. Последната платена вноска по
кредита била на 24.11.2016 год. в размер на 180 лева като към тази дата били
просрочени 3 месечни вноски. На
04.06.2017 год. кредитът станал предсрочно изискуем, като били начислени 120
лева разходи за изискуем кредит/заемни такси. На 26.09.2016 г, поради забава в
погасяване на задълженията по Договора, на основание чл. 20.1.1 от Общите
условия, кредиторът е изпратил уведомление на кредитополучателя, че обявява
кредита за изцяло и предсрочно изискуем. Уведомлението било връчено на длъжника
В.И.И. на 26.09.2016 год. лично. На п.я М.Х.Г. уведомлението било връчено на
17.05.2017 г. чрез нотариална покана по реда на чл. 47 от ГПК. На Т.Д.П. била
изпратена нотариална покана, оформена като връчена на 02.03.2017 год. с peг. № ***
от 07.03.2017 год.
Сочи се, че на 04.07.2017 г. кредитът
бил осчетоводен като изцяло и предсрочно изискуем и започнато начисляване на
дължими договорни и санкционни лихви върху пълния размер на усвоената и
непогасена главница.
Твърди се, че впоследствие банката подала заявление за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК срещу длъжниците.
Заявлението било уважено и по ч.гр.д. №1641/2017 г, по описа на Асеновградски
районен съд, срещу двамата съдлъжници и п.я е издаден изпълнителен лист за
следните суми: 13 140,08 лева- главница, сумата от 1 539,94 лева редовна
/договорна/ лихва за периода 18.09.2016г до 24.07.2017г, санкционна лихва за
период 25.09.2016 до 24.07.2017 в размер 101.61 лева, 120 лева такса
„Оперативно обслужване на кредити в случайте, когато същите стават изискуеми“
по Приложение към Договора, законна лихва върху главницата от датата на
подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение -26.07.2017 г.
Ответникът М.Х.Г. подал възражение срещу издадената заповед, което обуславяло
правния интерес от предявяването на настоящия установителен иск. В условията на
евентуалност ищецът е предявил осъдителен иск за същите суми. Моли се за
уважаването на иска, претендират се и разноските по делото.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва иска по основание и размер. Посочва,
че кредитополучателят по процесния договор за кредит за текущо потребление от
04.11.2015г. бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с получено на
26.09.2016г. уведомление. Позовава се на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, като посочва,
че срокът за ангажиране на отговорността на п.я започва да тече от момента на
обявяване на предсрочната изискуемост на кредитополучателя. Твърди че
обявяването на предсрочната изискуемост на п.я било без правно действие, тъй
като п.ят се считал за редовно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с
уведомяването на кредитополучателя. Съобщава, че заповедното производство било
образувано след изтичане преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Освен това
възразява за недействителност на договора за кредит на осн. чл. 22, вр. чл. 11,
ал. 1, т 10 от ЗПК – тъй като в договора не била посочена общата сума, дължима
от потребителя. Липсвало и посочване какви суми се включват в договорения ГПР,
по какъв начин е формиран и какви разходи са включени в него. Договорът бил
недействителен и на основание чл. 22 , вр. чл. 11, ал. 1 т. 12 ЗПК, тъй като в
него липсвала информация за правото на потребителя при погасяване на главницата
по срочен договор за кредит да получи извлечение под сметка под формата на
погасителен план за плащанията. Възразява и за недействителност на договора на
осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, тъй като в него липсвало вписване на
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
който това право може да бъде упражнено и други условия. По изложените
съображения моли за отхвърляне на иска.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и с оглед изявленията на страните, от фактическа и правна страна,
намира следното :
Видно от приложеното ч.гр.д.
№1641/2017 г. по описа на Асеновградски районен съд, в полза ищцовата банка
„Банка ДСК” ЕАД против В.И.И., Т.Д.П. и п.я М.Г. - ответник са издадени Заповед
№ 981 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК
от 01.08.2017 г. и изпълнителен лист от 01.08.2017 г. следните суми: 13 140,08
лева- главница, сумата от 1 539,94 лева редовна /договорна/ лихва за периода
18.09.2016г до 24.07.2017г, санкционна лихва за период 25.09.2016 до 24.07.2017
г. в размер 101.61 лева, 120 лева заемни такси управление, законна лихва върху
главницата от датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение -26.07.2017 г. Ответникът М.Х.Г. е подал възражение срещу издадената
заповед. В предоставения на ищеца от съда едномесечен срок за това е подадена
настоящата искова молба.
Ето защо и,
установителните искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са
предявени в срок в резултат от своевременно депозирано възражение от един от
длъжниците в заповедно производство, имащо за предмет същите вземания.
За
успешното провеждане на исковете, при условията на пълно и главно доказване,
ищецът следва да установи следните правопораждащи факти, а именно основанието,
от което произтича претенцията му – наличието на валидно правоотношение по договор за текущо потребление от 04.11.2015 г., по който
на кредитополучателите е предоставена в заем определена парична сума, но те,
както и неговия п. – ответника, не са изпълнили задълженията си по погасяване
на кредита в уговорените срокове и при условията на договора, че е предявил
претенцията си срещу п.я в шестмесечния срок от настъпване на падежа на
вземанията. Наред с това, следва да
докаже и конкретните размери на дълга за главница и за лихва.
От
приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Банка ДСК” ЕАД като кредитор
и трети за спора лица – В.И.И.
и Т.Д.П., като кредитополучатели
е сключен договор за кредит за текущо потребление от 04,11,2015 г., по
силата на който банката е предоставила на В.И.И. сумата от 14 000
лева, с краен падеж: 04,11,2025 г., която сума е изцяло усвоена от посочените
по-горе лица. Страните по кредита са се съгласили погасяването на кредита да
бъде извършено в уговорения срок, съгласно приложения към Договора погасителен
план за 120 погасителни месечни анюитентни вноски, с падеж 18-то число на
месеца и размер от 173,34 лева. Вноските включват главница, лихви и такси.
Съгласно
чл. 7 от договора, уговореният годишен лихвен процент по кредита към датата на
сключване на договора, възлиза на 8,2% годишно, формирана от стойността на 6
месечния SOFIBOR + преференциална надбавка в размер на 7,214 % при изпълнение
на условията по Програма ДСК Престиж плюс. В чл. 9 е уговорен годишен процент
на разходи по кредита – 9,14%, който може да бъде променян при предпоставките
посочени в ОУ/общите условия/.
На същата дата, на която е сключен кредита- 04,11,2015
г. е сключен и договор за п.ство между ищеца и ответника.
По
силата на така възниквалото договорно правоотношение ищецът е изпълнил
задължението си да предостави на един от кредитополучателите
сумата от 14000 лева, като за последните и ответника в качеството му на
солидарен длъжник е възникнало синалагматично им задължение да върнат така
предоставената сума в определения в договора срок и вноски.
По
смисъла на чл. 60 ал. 2 от Закона за кредитните институции банката може да
поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение, когато кредитът бъде обявен
за предсрочно изискуем, поради неплащане на определен брой месечни вноски. В
настоящия случай в общите условия към процесния договор за кредит и п.ство в
т.19.2 страните са постигнали съгласие, че
при допусната забава в плащанията на главницатаи/или лихвата над 90
дни целият остатък от кредита става
предсрочно изискуем. При всички положения уговорената предсрочна изискуемост на
задължението обаче не настъпва автоматично само с факта на неплащане на
договорения брой последователни вноски с настъпил падеж, а още и с упражняване
правомощието на банката да направи кредита предсрочно изискуем. В този смисъл
освен обективният факт на неплащането, е необходимо и кредиторът да упражни
правото си да обяви кредита за изискуем преди крайния му падеж. Според по т. 18
от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС
предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора или с други думи до длъжника трябва да е стигнало
волеизявлението на банката да направи кредита предсрочно изискуем. В настоящия
случай съдът намира, че са налице и двете предпоставки за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем. На първо място първо място видно от приетата по делото
ССЕ, забавата по кредита към 18,08,2016 г. е 98 дни, т.е. налице е забава над
90 дни. Поради това съдът намира, че се е осъществил първия елемент от
динамичния фактически състав, който води до изискуемост на целия кредит. От
приложените към делото уведомления, с които баката уведомява кредитополучателите
и п.я, че упражнява правото си направи целия кредит предсрочно изискуем/л.12-17
от гр. д. №1524/19 г. на АРС/, изпратени с нотариални покани и уведомление
лично връчено се установява, че ищцовото дружество надлежно е уведомило
длъжниците за настъпилата изискуемост. Най- късно полученото уведомление е от
07,03,2017 г. от Т. П. и от 17,05,2017 г. за ответника –п.. От 07,03,2017 г. е
станал предсрочно изискуем целия кредит.
Ето защо съдът намира, че кредиторът е упражнило своето субективно потестативно
право да направи целия кредит предсрочно изискуем считано от 07,03,2017 г., като именно тогава е и началният момент на шестмесечния срок по чл.147,
ал.1 от ЗЗД, поради което съдът намира, че не е изтекъл посочения в правната
норма на чл. 147, ал. 1 ЗЗД срок, тъй като заявлението е подадено на 26.07.2017
г. Съобразно
разпоредбите на чл.138, 140, 141 от ЗЗД п.ят е солидарно задължен с главния
длъжник- кредитополучател, като отговаря за изпълнението на неговото
задължение, а п.ството се простира върху всички последици от неизпълнението на
главното задължение, включително и разноските по събирането на вземането.
Относно сключения договор за кредит за текущо потребление от 04,11,2015 г., съдът намира да важат разпоредбите
на Закона за потребителския кредит. В чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане.
Съгласно
чл. 22 от ЗПК
освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото процесния кредит не е
предоставен под формата на овърдрафт/.
Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за
вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит,
по което длъжникът има качеството на "потребител", от което следва,
че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на
ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в
конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на
Европейския съюз. В това отношение Законът за защита на потребителите реципира
редица норми от европейското законодателство и в частност от Директива
93/13 за неравноправните клаузи в потребителските договори
и Директива 98/27/ЕО на ЕП и Съвета за исковете за защита на
потребителите.
Клаузите на общите условия са неравноправни, ако предвиждат
обективна отговорност и санкциониране на потребителя без вина. За да бъде
нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да
бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни
сами по себе си, извън основанията по чл. 143 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна съответната
договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки: клаузата да бъде
неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В разпоредбата
на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които
може да се установи неравноправният характер на съответните договорни клаузи:
1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза, чрез която се
злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения
и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/ клауза, която води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т.
19 ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравновесие между правата на доставчика и потребителя,
като поставя изпълнението на задълженията на доставчика в зависимост от
условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т. 3/ и налага на
потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или доставчикът не
изпълни своите задължения /т. 14/.
Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената
сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на
разходите, годишния лихвен процент по кредита, представен е погасителен план, в
който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. Общите условия са неразделна част от договора и всяка
страница са подписана от ответника и кредитополучателите, като поставените
подписи не са оспорени. В договора и погасителния план се съдържат условия за
издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя,
периодичността и датите на погасителните вноски и общия размер на тези плащания
и общата стойност на кредита. Към договора и общите условия е представен и
погасителен план, подписан от кредитополучателите и представляващ неразделна
част от договора за заем /л. 29-32 от гр.д. № 1524/19 г. на АСР /.
Липсват
нарушения и на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. ГПР е посочен ясно в сключения договор
за заем и е в размер на 9,14 %. Годишният процент на разходите не е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
- основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /виж Постановление № 426 от 18 декември 2014
г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/.
ГПР
представлява „печалбата“ на кредитора, под
формата на „договорна лихва“ и „другите разходи“, пряко свързани с
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент
на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като
се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Съгласно т. 9.1 от ОУ размерът на ГПР е определен в погасителния план, който е
неразделна част от договора и включва в себе си: лихви, такси, които клиентът
дължи на банката и др. съгласно приложение –извлечение от Тарифата на банката.
Представен е и погасителния план, подписан от кредитополучателите, в който
изрично са посочени общият сбор на лихвите – 6446,59 лева и общият сбор на
месечните вноски – 20884,59 лева; бил е определен и конкретен размер за всяка
една месечна погасителна вноска по отделни пера /лихви, такси и главница/.
Механизмът за пресмятане на ГПР е по формула, съдържаща се в приложение № 1 към
ЗПК, като няма законово изискване механизмът да бъде посочен и в договора за
паричен заем. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на
годишния процент на разходите (ГПР) следва да се посочат допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин, следва да се
тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в
ГПР, а не простото повтаряне на всички изброени в т. 3, б. б. „а“ – „м“ от
приложение № 1 на ЗПК допускания.
В
конкретния случай в т. 9.1- 9.3 от ОУ към договора за кредит е посочено какво
представлява ГПК, как се формира и какво се включва в него.
Предвидено
е правото на заемателя във всеки един момент при поискване и безвъзмездно да
поиска извлечение под формата на извлечение по сметка и на погасителен план,
предвиждащи извършените и предстоящи плащания /т. 14,2 от ОУ/, т. е. спазен е и
чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният
процент на разходите, начинът на усвояване, условията за издължаване на кредита
от потребителя, елементите на общата стойност на кредита. В т. 11.1 от ОУ е
предвидено правото на кредитоискателя да погаси по всяко време предсрочно целия
или част от кредита, вкл. и в гратисния период, като първо се погасява
начислената към съответната дата лихва, а остатъкът се отнася към намаляване на
главницата.
В т. 26, 27,28,29 и 30 от ОУ е
предвидено правото на отказ от договора за потребителски кредит, срока и
начина, по които това право може да бъде упражнено. Поради това съдът намира за
неоснователно възражението на ответника за нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор за
потребителски кредит е действителен.
От
заключението на в. л. Л.К. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, прието
като обективно и компетентно дадено, се установява, че на 04,11,2015 г.
кредитът в размер на 14000 лева е усвоен изцяло по банкова сметка ***. Към
датата на подаване на зявлението по чл. 410 ГПК – 22,11,2018 г. дължимите суми
по процесния кредит са : 13140,08 лева – главница, 1 539, 94 лева –
договорна лихва за периода от 18.09.2016г. до 24.07.2017г., 101,61 лева – обезщетение
за забава за периода от 25.09.2016г. до 24.07.2017г., 120 лева – заемни
такси.
С договора за п.ство п.ят се задължава
спрямо кредитора да отговаря при неизпълнение от длъжника. По отношение на
кредитора той отговаря за чуждо задължение и затова, ако плати, той има регрес
срещу длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на
плащането. Длъжникът и п.ят отговарят солидарно пред кредитора, поради което
той може да претендира изпълнение от всеки от тях и едновременно от двамата, но
няма право да получи повече от дължимото. Когато кредиторът предяви вземането
си срещу длъжника, правното положение на п.я с нищо не се засяга. Когато
кредиторът предяви вземането си срещу поръчителя, поръчителят трябва да уведоми
длъжника, за да узнае възраженията му, инак той рискува да плати недължимо или
в повече; а и длъжникът, ако не знае за извършеното плащане от п.я, може да
продължи да изпълнява на кредитора. Поради това кредиторът може да предяви
вземането си срещу п.я, без да е длъжен да го предявява срещу длъжника.
На следващо място, както вече беше
посочено по-горе, неоснователно е възражението за недължимост на исковите суми
от ответника, поради непредявяването на иска от страна на Банката в
преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД.
Съгласно постоянната практика на ВКС,
обективирана в решение № 92/16.06.2009г. по т. д. № 467/2008г. на ТК, II т. о.,
решение № 58/15.04.2009г. по т. д. № 584/2008 г. на ТК, II т. о. и решение №
40/17.06.2015г. по т. д. № 601/2014г. на ТК, I т. о., отговорността на п.я по
договор за кредит, обезпечен с п.ство, се погасява, ако към момента на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е изтекъл 6-месечният срок
по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чийто начален момент е настъпването на изискуемостта на
кредита – 07,03,2017 г. Именно тогава е и началният
момент на шестмесечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД, поради което съдът намира,
че не е изтекъл посочения в правната норма на чл. 147, ал. 1 ЗЗД срок, тъй като
заявлението е подадено на 26.07.2017 г. Съобразно
разпоредбите на чл.138, 140, 141 от ЗЗД п.ят е солидарно задължен с главния
длъжник- кредитополучател, като отговаря за изпълнението на неговото
задължение, а п.ството се простира върху всички последици от неизпълнението на
главното задължение, включително и разноските по събирането на вземането.
Относно размера на
исковата претенция, съдът намира следното:
Непогасената главница по процесния
договор е 13140,08 лв.
Ответникът, в чиято тежест бе, не противопостави доказателства за
погасяване на вземането на ищеца, чрез плащането му.
Подобни твърдения и доказателства не са ангажирани от ответника.
Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на
задълженията са за ответника, поради което искът за главница е основателен в
пълния си размер от 13140,08 лв.
Законна лихва се дължи от подаване на
заявлението в съда.
Относно размера на
акцесорната исковата претенция, съдът намира следното:
По дефиниция от чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ договорът
за банков кредит е възмезден – срещу задължението на банката да отпусне парична
сума за определена цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се
задължава не само да ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в
договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита. Лихвата (чл. 430, ал. 2 ТЗ) е своеобразна цена, която
заемополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на
предоставените от нея парични средства. Предвид правната природа на лихвата по чл. 430, ал. 2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето
в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя
(кредитополучателя) размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води
до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на
заемополучателя.
Уговорката за лихва е
израз на възмездния характер на договора за банков кредит.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, прието по делото, се установява, че дължимите
по кредита акцесорни задължения са 1 539, 94 лева – договорна лихва за
периода от 18.09.2016г. до 24.07.2017г., 101,61 лева – обезщетение за забава за
периода от 25.09.2016г. до 24.07.2017г. и 120 лева – заемни такси периода от 22,11,2015 г. до 21,11,2018 г.
Ето защо и предявените
акцесорни искове следва да се уважат изцяло като доказани по основания и
размер.
По отношение на разноските:
Съгласно разпоредбата на чл.
78, ал. 1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника
съразмерно с уважената част от иска. Исковете на ищеца са уважени изцяло.
Предвид това и разпоредбите на чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъдят направените от него съдебни разноски в хода на производството, а
именно – държавна такса – 298,03 лв. и депозит за вещо лице в размер на 120
лева. Освен това на същия му се дължи юрисконсултско възнаграждение.
Понастоящем е в сила изменената разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК, според която в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като
размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната
помощ. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната
помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1, предвижда възнаграждение за исковото –
от 100 до 300 лева. Съгласно чл. 25, ал. 2 от Наредбата, за защита по дела с
материален интерес, продължила повече от три съдебни заседания, или когато
материалният интерес е над 10 000 лева, възнаграждението може да бъде
увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер по ал. 1. Съгласно
чл.1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от
вида и количеството на извършената работа. Съдът като съобрази фактическата и
правна сложност на делото намира, че в полза на ищцовото дружество, следва да
се определи и присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.
Следва да бъдат присъдени изцяло и
направените по ч. гр. дело № 1641/17
г. по описа на АРС разноски, които са в общ размер от 348,03 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че със
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 981/ 01.08.2017 г., издадена по
частно гр. дело № 1641/ 2017 г. на РС- Асеновград, М.Х.Г., ЕГН **********, с
адрес: ***, ДЪЛЖИ на Банка
ДСК” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул.
„Московска” № 19, представлявана от и. д. В.С. и Д.Н. следните суми: 13140,08
лева – главница, 1 539, 94 лева – договорна лихва за периода от
18.09.2016г. до 24.07.2017г., 101,61 лева – обезщетение за забава за периода от
25.09.2016г. до 24.07.2017г., 120 лева – заемни такси,
ведно със законната лихва върху главницата, начиная
от 26.07.2017 г.
до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА М.Х.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от и. д. и. д. В.С.
и Д.Н., направените по делото разноски в размер на 618,03 лева, както и направените по частно
гр. дело № 1641/ 2017 г. на РС- Асеновград, разноски в общ размер на 348,03 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ