Р е Ш Е
Н И Е
№
гр. Плевен, 24.04.2019 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Плевенски окръжен
съд, ІІІ - ти състав, гражданска колегия
в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА
ДИМИТРОВА
при
секретаря кона дочева
в
присъствието на Прокурора
като
разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 116 по описа за 2019 г., на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1721/09.11.2018 г.
по гр. д. № 3665/2018 г. Плевенският районен съд е признал за установено на основание чл. 422 ал. 1 от ГПК вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД
по отношение на Ц.И.Ц. с посочени ЕГН и
адрес ***, че дължи на кредитора „******” ЕАД,
ЕИК ****, гр. София, представлявано от О.Б.Ш.следните парични суми: сумата 2,29 лв., представляваща
стойността на предоставени далекосъобщителни услуги по фактура №
**********/01.02.2016г., ведно със законната лихва от 13.03.2018 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение № 1188/14.03.2018г. по ч.гр.д. № 1822/2018
по описа на РС-Плевен; сумата 5,21 лв.,
представляваща стойността на предоставени далекосъобщителни услуги по фактура №
7239926***/25.04.2016 г., ведно със законната лихва от 13.03.2018 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение № 1188/14.03.2018г. по ч.гр.д. № 1822/2018
по описа на РС-Плевен; сумата 5,91 лв.,
представляваща стойността на предоставени далекосъобщителни услуги по фактура №
7239926***/25.04.2016 г., ведно със законната лихва от 13.03.2018 г. за която
сума е издадена заповед за изпълнение № 1188/14.03.2018г. по ч.гр.д. № 1822/2018
по описа на РС-Плевен; сумата 5,90 лева,
представляваща стойността на предоставени далекосъобщителни услуги по фактура №
7241267***/25.05.2016 г., ведно със законната лихва от 13.03.2018 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение № 1188/14.03.2018г. по ч.гр.д. № 1822/2018
по описа на РС-Плевен.
Със същото решение Плевенският
районен съд е отхвърлил като неоснователни и
недоказани следните предявените от „******”
ЕАД, ЕИК ****, гр. София против Ц.И.Ц. искове: иск с правно основание чл. 422
вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване вземането на ищеца
към ответника за сумата от 2,14 лв., представляваща неустойка, начислена
по фактура № 7239214***/01.02.2016 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение № 1188/14.03.2018 г. по ч.гр.д.№1822/2018 по описа на РС-Плевен; иск
с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване вземането на ищеца към
ответника за сумата от 813,76 лв., представляваща неустойка, начислена
по фактура № 7239926***/25.04.2016г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение № 1188/14.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1822/2018 г. по описа на РС-Плевен;
иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за установяване
съществуване вземането на ищеца към ответника за сумата от 85,76 лв., представляваща
неустойка, начислена по фактура № 7243957***/25.07.2016 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение № 1188/14.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1822/2018 по
описа на РС-Плевен.
Със същото решение Плевенският
районен съд е осъдил на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК Ц.И.Ц. да заплати на „******” ЕАД, ЕИК ****, гр.
София следните
парични суми: сумата от 8,07 лв. за
направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 1822/2018 г. по
описа на ПРС, сумата от 19,61 лв. за направени разноски по делото в
исковото производство за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение и депозит за ВЛ.
Недоволно
от така постановеното решение в частта, в която са отхвърлени предявените
искове с правно
основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД е останало въззивното дружество „******“ ЕАД, гр. София, което чрез пълномощника
си адвокат И.В. го обжалва пред
въззивния съд в тази му част. В жалбата се твърди, че решението на районния съд
е неправилно, незаконосъобразно и необосновано се излагат доводи в тази насока.
Според въззивника неправилно ПРС е приел, че и трите номера, ползвани от
ответника са пренесени при друг оператор на 14.04.2016 г., поради което
мобилният оператор не е имал основание за начисляване на неустойка. Твърди се,
че предпочетен номер **** е
единственият номер, пренесен в мрежата на друг оператор, като допълнителното
споразумение, сключено между страните за срок от 19.11.2015 г. до 19.11.2017 г.
е прекратено на 14.04.2016 г. едностранно от потребителя преди изтичане на
срока му, което е основание за начисляване на неустойка по р. ІV т. 4 от това
споразумение, както и съгласно чл. 106 от Общите условия /ОУ/ на дружеството,
приети на 10.09.2010 г.. Твърди се, че съгласно цитираните договорни разпоредби
потребителят е задължен да заплати на дружеството всички задължения, свързани с
пренесените номера, възникнали след подаване на заявлението за пренасянето до
прекратяване на договора, като заплащането следва да се извърши след издаване
на последната фактура. Поддържа се, че пренасянето на номера не освобождава
абоната от заплащане на задълженията, свързани с предсрочно прекратяване на
договора между страните. Поддържа се, че ОУ са приети от потребителя чрез
подписване на р. ІІІ т. 6 от допълнителното споразумение между страните от
11.05.2012 г., както и чрез подписване на декларация – съгласие от 19.11.2015
г.. Твърди се, че документите предхождат влязлата в сила от 25.07.2014 г.
разпоредба на чл. 147а от ЗЗП, породили са действие и на основание на техните клаузи
е издадена последната фактура от 25.04.2016 г., в която са отразени както
абонаментната такса и използваните услуги за предходния отчетен период до
24.04.2016 г., така и начислената неустойка в размер на 813,76 лв.. По
отношение на вторият предпочетен номер *****
въззивникът твърди, че договорът между страните е прекратен от дружеството
поради това, че ответникът не е заплатил задълженията си произтичащи от този и
другите предпочетени номера по фактурата от 25.04.2016 г. в размер на 5,91 лв.
за абонаментна такса, както и по фактурата от 25.05.2016 г. за абонаментна
такса в същия размер за отчетен период 25.04.2016 г. – 25.05.2016 г.. Твърди
се, че договорът между страните по отношение на този номер е прекратен
едностранно от мобилния оператор след отправяне на писмена покана за доброволно
изпълнение с 10 – дневен срок за изпълнение. Твърди се, че след като не е
нестъпило доброволно изпълнение договорът е прекратен и е настъпило условието
на чл. 19б б. „в“ от р. ІV т. 4 от ОУ, съгласно която разпоредба е начислена
неустойка и за този номер в размер на 85,76 лв. с фактура от 25.07.2016 г.. По
отношение на третият предпочетен номер ****
се посочва, че последната издадена фактура от 01.02.2016 г. касае начислената
абонаментна такса за използваните услуги за м. І 2016 г. и тъй като договорът е
прекратен от потребителя на 08.01.2016 г. преди крайната му дата – 15.01.2016
г. дружеството е начислило неустойка в размер на 2,14 лв.. Излагат се подробни
доводи за действителността на клаузите на споразуменията и ОУ свързани с
неустойките, като според въззивника месечните такси са само мерило за
изчисляване на размера им, а не изискване на насрещна престация за определени
услуги. Според въззивника не са налице условията на чл. 143 т. 5 от ЗЗП, както
и не е налице противоречие на договорената неустойка с добрите нрави, тъй като
същата е съобразена с действителните вреди на мобилния оператор от предсрочното
прекратяване на договора, ищецът се е лишил от месечни такси в посочения размер
и същите съставляват вреди от неизпълнението на задълженията на потребителя.
Позовава се на съдебна практика на ВКС и СЕС касаеща преценката на съда за
нищожност на наустойката поради накърняване на добрите нрави и поради неравноправния
характер на клаузата. Според въззивника
по отношение на номера **** и **** договорите между страните са
прекратени едностранно по инициатива на потребителя, преди изтичане на уговорения
срок, а по отношение на предпочетен номер ****
договорът е прекратен от мобилния оператор поради неизпълнение на задължението
на потребителя да заплаща в срок абонаментните такси по посочените две фактури
от 25.04.2016 г. и от 25.05.2016, всяка от които е в размер на 5,91 лв., поради
което вземанията му за неустойки съществуват на основание договорените между
страните неустоечни клаузи. Иска се от въззивния съд да отмени решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част, да уважи предявените искове за
установяване на парични вземания по фактурите, представляващи неустойки, както
и да присъди в полза на въззивното дружество направените по делото разноски. С
въззивната жалба се представя подробен списък на разноските по чл. 80 от ГПК,
пълномощни и договор за правна помощ.
В срока
за отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия Ц.И.Ц., в който се оспорва изцяло
основателността на въззивната жалба. Развиват се подробни доводи за нищожност
на претендираните вземания за неустойки като се преповтарят и мотивите на
атакуваното решение, което според въззиваемият е правилно и законосъобразно.
Поддържа се, че въззиваемият има качеството на потребител по смисъла на § 13 т.
1 от ДР на ЗЗП, както и че са налице условията на чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.
Поддържа се, че именно по тази причина пред АС – София е образувано посоченото
адм. Дело № 6627/2013 г. и др. от КЗП за нелоялна търговска практика на
доставчиците на услуги, като КЗП е приела, че договарянето на неустойка в
размер на оставащите месечни абонаментни такси до края на срока на договара е
нарушение на чл. 68г ал. 1 от ЗЗП. Алтернативно, в случай, че въззивният съд
приеме, че клаузите на договорите за неустойка са действителни, въззиваемият
моли съда да намали неустойката по всеки от договорите като прекомерна при
условията на чл. 92 ал. 2 от ЗЗД. Посочва се, че през м. І 2018 г. по
съображенията изложени по - горе и по повод образувано гр.д. № 15539/2014 г. пред
СГС по колективен иск от КЗП за неравноправни клаузи въззивното дружество е
променило ОУ и размера на договорените неустойки. В заключение се иска от съда
да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част. Прави се и възражение за
прекомерност на заплатеното от въззивното дружество адвокатско възнаграждение.
Решението
на ПРС като необжалвано е влязло в законна сила в осъдителната му част, в която
са уважени предявените от „******”
ЕАД, гр. София против Ц.И.Ц.
искове с правно основание чл. 422 от ГПК и са присъдени разноски в полза на
ищеца.
Окръжният
съд, като обсъди оплакванията,
изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази
изискванията на закона, намира за
установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259
от ГПК, допустима е и следва да бъде разгледана по същество.
Производството по делото пред
Плевенския районен съд е образувано по предявени искове с правно основание чл.
422 ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземането на „******“ ЕАД, гр. София към длъжника Ц.И.Ц., за които е издадена заповед по
чл. 410 ГПК № 1188/14.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1822/2018 г. по описа на РС –
Плевен, а именно: сумата 920,97 лв., представляваща неизпълнено задължение по: договор за мобилни услуги с
предпочетен номер ****, допълнително споразумение към
договор за мобилни услуги с предпочетен
номер **** и допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер ****, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на подаване на заявлението - 13.03.2018 г. до окончателното й заплащане.
В исковата молба, уточнена с
молба с вх. № 23195/13.09.2018 г. ищецът
„******“ ЕАД, гр. София твърди,
че вземанията му за неустойки към ответника произтичат от следните неплатени
фактури: Фактура № **********/01.02.2016 г., отразяваща задължение по договор за мобилни услуги с предпочетен номер ****,
прекратен предсрочно от потребителя на 08.01.2016 г. при краен срок на договора
15.01.2016 г., с която фактура е начислена дължимата абонаментна такса до
прекратяване на договора, както и неустойка в размер на 2,14 лв., равна на
месечната абонаментна такса по договора до изтичане на срока му. Фактура № 7239926***/24.04.2016
г., отразяваща задължение по договор за
мобилни услуги с предпочетен номер ****, прекратен предсрочно от
потребителя на 24.04.2016 г. чрез подаване на заявление за пренасянето му при
друг мобилен оператор при краен срок на договора 19.11.2017 г., с която фактура
е начислена дължимата абонаментна такса до прекратяване на договора, както и
неустойка в размер на 813,76 лв., равна на месечната абонаментна такса по
договора до изтичане на срока му, дължима съгласно р. ІV т. 4 от допълнителното
споразумение към договора от 19.11.2015 г. и чл. 106 от ОУ. Фактура № 7243957***/25.07.2016
г., отразяваща задължение по договор за
мобилни услуги с предпочетен номер ****, прекратен с писмено
предизвестие от мобилния оператор до потребителя, след като последният не е
заплатил задълженията си по двете фактури - Фактура № 7239926***/24.04.2016 г.
и Фактура № **********/25.05.2016 г. в размер на две месечни абонаментни такси
в размер на 5,91 лв.. Според ищеца последната неустойка е в размер на сумата от
85,76 лв. и равна на месечната абонаментна такса по договора за този
предпочетен номер до изтичане на срока му, дължима съгласно чл. 19б от ОУ..
По делото в първата инстанция
е депозиран писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК от ответника Ц.Ц.,
в който признава за пренасяне на номерата при друг мобилен оператор на
14.04.2016 г. и се прави възражение за нижощност на клаузите на договорите за
неустойки поради противоречието им с добрите нрави, алтернативно поради
неравноправния характер на клаузите. Алтернативно се прави възражение и за
прекомерност на начислената неустойка и се иска намаляването й при условията на
чл. 92 ал. 2 от ЗЗД.
За да отхвърли предявените
искове за признаване съществуване на вземанията за неустойки, Плевенският
районен съд е приел, че предвидените в
договорите клаузи за неустойка противоречат на добрите нрави и са неравноправни
на основание чл. 143 т. 5 ЗЗП, както и че от събраните по делото доказателства
не се установява осъществяването на елементите от фактическия състав, пораждащ
правото на неустойка в полза на "******"
ЕАД, гр. София, респективно - наличието на основания за начисляване на посочените
във фактурите суми за неустойки.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта в обжалваната му част, като останалите въпроси той е ограничен
от посоченото в жалбата.
Спорно по делото във
въззивната инстанция с оглед изложеното във въззивната жалба е извършена ли е
правилна преценка на събраните в първата инстанция доказателства при формиране
на извода за недействителност на клаузите за неустойка на посочените от ПРС
основания и за липсата на предпоставки
за начисляване на неустойка.
От представените в първата
инстанция писмени доказателства безспорно се установява, че между страните са
възникнали облигационни отношения по силата на договор за мобилни услуги от
04.02.2010 г. по отношение на номер ****,
който договор е изменян със сключени между страните допълнителни споразумения,
последното от които е подписано от страните на 19.11.2015 г. и по силата му
договорът между страните е продължен за срок от две години до 19.11.2017 г. при
условията посочени в споразумението. Установява се от р. ІV т. 4 от
допълнителното споразумение, че страните са постигнали съгласие в случай на
прекратяване на ползване на услугите, предоставени от оператора на потребителя
с посочения в договора мобилен /фиксиран номер през срока посочен в чл. 2 от
този раздел, по вина или инициатива на потребителя, че последният дължи
неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план
месечни вноски за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок. Установява
се, че при сключване на допълнителното споразумение на 19.11.2015 г.
въззиваемият е получил екземпляр от ОУ на дружеството, с които се съгласява.
От представените в първата
инстанция писмени доказателства безспорно се установява също, че между страните
са възникнали облигационни отношения по силата на договор за мобилни услуги от
30.12.2013 г. и по силата на отношение на номер **** за срок от две години, в срока на действието на който страните
са изменили условията по същия със споразумение, наименовано сертификат,
подписано на 15.01.2014 г., по силата на което срокът на договора е продължен
до 15.01.2016 г. при условията посочени в споразумението. Установява се от чл.
2.3 от това споразумение /сертификат/, че страните са постигнали съгласие в
случай на неспазване на срока по чл. 2.1 от страна на потребителя в това число
при прекратяване на договора по вина или инициатива на последния, че дължи
неустойка в размер на сумата от стандартните за съответната програма месечни
абонаменти за всеки номер, по отношение на които е налице неизпълнение
поотделно, дължими до края на срока по чл. 2.1, както и стандартните месечни
абонаменти на допълнителните пакети, активирани за тези номера. Съгласно
клаузата, ако неизпълнението е налице по отношение на мобилен номер за пренос
на данни неустойката е в размер на 200 лв.. Установява се, че ОУ на мобилния
оператор са неразделна част от договора и са приложими за неуредените от т.нар.
сертификат въпроси.
От представените в първата
инстанция писмени доказателства безспорно се установява също, че между страните
са възникнали облигационни отношения по силата на договор за мобилни услуги от
15.04.2014 г. и по отношение на номер ****,
който договор е изменен с допълнително споразумение от 19.11.2015 г., по силата
на което договорът между страните е продължен за срок от две години до
19.11.2017 г. при условията посочени в споразумението. Установява се от р. ІV т.
4 от допълнителното споразумение, че съдържанието му е идентично с това на р.
ІV т. 4 от допълнителното споразумение по отношение на номер ****, поради което не следва да бъде
преповтаряно. Установява се, че при сключване на допълнителното споразумение на
19.11.2015 г. въззиваемият е получил екземпляр от ОУ на дружеството, с които се
съгласява.
От представените по делото в
първата инстанция ОУ за взаимоотношенията между дружеството и потребителите на
мобилни услуги се установава, че съгласно чл. 19б б. „в“ мобилният оператор има
право едностранно да прекрати сключен договор, ако потребителят не плати
дължими суми след изтичане на сроковете за плащане по индивидуалния договор.
Установява се от чл. 106 на ОУ, че пренасянето на номер от мрежата на оператора
в мрежата на друго предприятие не освобождава абоната от задължението му да
заплати всички текущи задължения към оператора, в това число дължими суми,
свързани с предсрочно прекратяване на срочни договори.
Установява се от представената
в първата инстанция фактура № 7239214***, издадена на 01.02.2016 г. по
отношение на номер ****, че със
същата е начислена освен абонаментна такса и неустойка за предсрочно
прекратяване на договора в размер на 2,14 лв. за отчетен период до 31.01.2016
г. със срок на плащане 16.02.2016 г..
Установява се, че в първата
инстанция по отношение номер **** са
представени две фактури за задължения на въззиваемия. От фактура № 7239926***, издадена на 25.04.2016 г. се установява, че със
същата е начислена освен абонаментна такса и неустойка за предсрочно
прекратяване на договори за услуги в размер на 813,76 лв. за отчетен период до
24.04.2016 г. със срок на плащане 10.05.2016 г.. ОТ фактура № **********, издадена на 25.05.2016 г. се установява, че със
същата е начислено задължение от предходен период в размер на 826,98 лв., както
и месечна такса в размер на 5,90 лв. с ДДС за отчетен период до 24.05.2016 г.
със срок на плащане 09.06.2016 г..
Установява се от представената
в първата инстанция фактура № **********, издадена на 25.07.2016 г., че в нея
не е посочено за кои мобилни номера на въззиваемия се отнася, както и че със
същата е начислено задължение от предходен период в размер на 830,78 лв., както
и неустойка в размер на 85,76 лв. със срок на плащане 09.06.2016 г..
Установява се от представената
по делото в първата инстанция представена покана за доброволно плащане от
въззивното дружество до въззиваемия от 26.06.2016 г., че със същата се
претендира плащане на сумата от 835,21 лв., преставляваща сума от 830,78 лв. и
4,43 лв. за предоставени услуги и неустойка в размер на 85,76 лв. или общата
сума от 920,97 лв.. По делото липсват доказателства поканата да е връчена на въззиваемия.
От заключението на приетата в
първата инстанция икономическа експертиза, изготвено от вещото лице Т. И. се
установява, че сумите по четирите фактури, посочени по-горе в общ размер на
920,97 лв. не са платени, като от тях неплатените абонаментни такси са в размер
на 19,31 лв., а разликата са неустойките, начислени съобразно абонаментния план
до края на всеки от договорите.
При съобразяване на така
установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд приема, че по
делото липсват доказателства, тежестта за което е върху въззивното дружество,
за прекратяване на договорите за мобилни услуги, сключени между страните по
отношение на мобилни номера **** и **** преди изтичане на срока на
договора за всеки от тях по вина или по инициатива на потребителя на услугата.
Липсват писмени доказателства въззиваемият да е прекратил договора по отношение
на мобилен номер **** преди изтичане
на срока на договора на 15.01.2016 г., като в тази насока признанието на същия,
че на 14.04.2016 г. е пренесъл всички номера в друг оператор не би могло да
доведе до извод за едностранно предсрочно прекратяване на договора между
страните. Липсват писмени доказателства въззиваемото дружество да е прекратило
договора по отношение на мобилен номер **** преди изтичане на срока на договора на 19.11.2017
г., като липсват доказателства за упражнено право на дружеството за
прекратяване на договора съгласно разпоредбите на ОУ. Признанието на
въззиваемия, че на 14.04.2016 г. е пренесъл всички номера в друг оператор не
кореспондира с останалите събрани по делото доказателства и обстоятелството, че
номерът е ползван два месеца по-късно при същият мобилен оператор, за което са
начислявани абонаментни такси.
Въззивният съд приема, че
единствено по отношение на мобилен номер ****
може да приеме за установено по делото, че същият е пренесен от въззиваемия при
друг оператор, респ. че са настъпили условията на р. ІV т. 4 от допълнителното
споразумение, сключено между страните на 19.11.2015 г., доколкото по този начин
договорът между страните е прекратен едностранно от въззиваемия в качеството на
потребител на мобилна услуга. По делото липсва представена фактура, от която да
се установява каква конкретна неустойка е начислена на основание договорената
неустоечна клауза по отношение на конкретния мобилен номер. Сочената от въззиваемото
дружество фактура от 25.04.2016 г. касае мобилен номер **** както изрично е посочено в нея и от съдържанието й не се
установява, че вписването на задължение на потребителя в размер на 813,76 лв.
като неустойка за предсрочно прекратяване на договори касае договора по
отношение на мобилен номер ****. Видно от съдържанието на поканата
за доброволно изпълнение до въззиваемия, за която липсват доказателства да му е
връчена, че в същата сумата от 830,78 лв. е вписана като стойност на
предоставена услуга без да е посочено за кой мобилен номер, а в отделна графа е
посочена неустойка в размер на 85,76 лв., която по делото се претендира за
прекратяване на договора за мобилен номер ****.
Дори да се приеме, че неустойката в размер на 813,76 лв. е начислена на
основание р. ІV т. 4 от допълнителното споразумение, сключено между страните на
19.11.2015 г. по отношение на мобилен номер ****, което не е безспорно доказано по делото, въззивният съд
приема, че по делото не е установено съществуване на вземане на въззивното
дружество към въззиваемия в посочения размер и поради нищожност на неустоечната
клауза, както правилно е приел първоинстанционния съд. С оглед разясненията по
т. 3 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд приема, че от значение за преценката дали
неустоечната клауза противоречи на добрите нрави е критерият съотношение между
размера й и очакваните от неизпълнението, респ. прекратяване на договора вреди,
а не действително претърпените от кредитора вреди, като нищожността на сделката
или нейна отделна клауза следва да се преценява към момента на сключване на
договора. Въззивният съд съобрази, че срокът, предварително уговорен от
страните по договора за предоставяне на мобилни услуги обезпечава интереса и на
двете страни, както и че с оглед свободата на договаряне страните могат да
включат в договора неустоечна клауза при едностранното му прекратяване преди
изтичане на срока, но също така съобрази особеносттите на договора за предоставяне
на мобилни услуги и характера на насрещните престации, при които срещу
предоставена услуга от мобилният оператор потребителят дължи възнаграждение за
извършването й съгласно предварително уговорения обем на услугата. Уговарянето
на неустойка в размер на дължимите до края на договора за предоставяне на
процесния вид услуга абонаментни такси, независимо от момента на разваляне/прекратяване
на същия се явява уговорена в противоречие с добрите нрави, тъй като кредиторът
без да извършва разходи за предоставяне на услугата получава имуществена облага
в предварително определен размер, какъвто би получил и ако договорът не е
развален/прекратен, което води до неоснователно му обогатяване и нарушава
принципа на справедливост. Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за
вредите от неизпълнението на договорни задължения, но само в рамките на
присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
като преследваната в случая цел на неустойката – неоснователно обогатяване на
мобилния оператор безспорно е извън присъщите ѝ функции, което води до противоречието
на клаузата за неустойка с добрите нрави, респ. до нейната нищожност. В този смисъл са решение №
110/21.07.2016 г. по т.д. № 1226/2015 г., І т.о. на ВСК и цитираните в
атакувания съдебен акт решения на ВКС. При тези изводи въззивният съд приема за правилни
изводите на първоинстанцинния съд, че конкретно уговорената в договора между
страните клауза за неустойка е в противоречие с добрите нрави. С оглед нищожността на неустоечната клауза като
уговорена в противоречие с добрите нрави не следва да се обсъждат останалите
основания за нейната недействителност и следва да се приеме, че при условията
на чл. 26 ал. 4 вр. ал. 1 т. 3 от ЗЗД същата не е породила валидно правно
действие по отношение на страните по договора, респ. за въззиваемият не е
възникнало задължение да заплати сумата от 813,76 лв. или която и да е друга
сума на това основание.
Като съобрази гореизложеното,
въззивният съд приема, че исковете с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК по
отношение на съществуването на вземанията на въззивното дружество за неустойки
поради прекратяване на сключените между страните три договора за предоставяне
на мобилни услуги по инициатива или по вина на въззиваемия в качеството на
потребител на мобилни услуги се явяват недоказани по основание и следва да
бъдат отхвърлени със законните от това правни последици.
С оглед отхвърлянето на въззивната
жалба, в полза на въззивното дружество не се дължат разноски. Въззиваемият не е
поискал присъждане и не е представил доказателства за извършване на разноски,
поради което разноски в негова полза също не следва да бъдат присъждани.
Водим от горното, Окръжният съд
Р е ш и:
потвърждава решение № 1721/09.11.2018 г.
по гр. д. № 3665/2018 г. на Плевенския районен съд в обжалваната част, в която са отхвърлени предявените
от „******” ЕАД, ЕИК ****, гр. София против Ц.И.Ц. иск с правно основание чл.
422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване вземането на
ищеца към ответника за сумата от 2,14 лв., представляваща неустойка,
начислена по фактура № 7239214***/01.02.2016 г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение № 1188/14.03.2018 г. по ч.гр.д.№1822/2018 по описа на
РС-Плевен; иск с правно основание чл. 422
вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване вземането на
ищеца към ответника за сумата от 813,76 лв., представляваща неустойка,
начислена по фактура № 7239926***/25.04.2016г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение № 1188/14.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1822/2018 г. по описа
на РС-Плевен; иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за
установяване съществуване вземането на ищеца към ответника за сумата от
85,76 лв., представляваща неустойка, начислена по фактура № 7243957***/25.07.2016
г., за която сума е издадена заповед за изпълнение № 1188/14.03.2018 г. по
ч.гр.д. № 1822/2018 по описа на РС-Плевен.
решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280 ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: