РЕШЕНИЕ
№…
гр. Плевен, 09.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в
публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря КОНА ДОЧЕВА и в присъствието
на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 907 по описа за 2020 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С
решение
№ 260203/23.09.2020 г. по гр.д.№ 2335/2020 г.
по описа на ПлРС е производството
по предявения иск с правно основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. да бъде осъден ответника Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ да заплати на ищеца Г.В.В.
обезщетение в размер на 5 120
лева поради оттегляне на иска.Признато е за установено
на основание чл.71, ал.1, т.1
ЗЗДискр. по отношение на Г.В.В.,***, осъден с наказание
"доживотен затвор без замяна", че за периода от 28.12.2018 г. до 01.03.2019 г. Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършила нарушение на чл.4 ал.2
ЗЗДискр., във връзка с чл.197 ал.2 вр.ал.1, вр. чл.76 ал.3, чл.164 , чл.86 ал.1
т.1 ЗИНЗС вр. чл.79 ал.5 ППЗИНЗС, изразяваща чрез неравно третиране по лично
положение, като изтърпяващ наказание „Лишаване от свобода“ – престой на открито
по един час вместо по два часа; липса на условия за физическа активност и
ползване на телефон в карето за престой на открито в зоната за повишена
сигурност, неосигуряване на конфиденциалност при телефонните разговори, като е отхвърлен предявеният
иск за дискриминация на основание убеждения.Оставен е без уважение като неоснователен предявеният от Г.В.В.,***,
против Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ да бъде осъден ответника да
се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения.
Депозирана
е въззивна жалба от Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез
пълномощник, против решение № 260203/23.09.2020 г. по гр.д.№ 2335/2020 г. по
описа на ПлРС, което се обжалва в осъдителната му част.Излагат се съображения,
че същото е неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие с
материалните и процесуалните норми и е необосновано.Прави се искане да се
отмени решение № 260203/23.09.2020 г. по гр.д.№ 2335/2020 г. по описа на ПлРС в
осъдителната му част.
Депозирана е въззивна жалба и от Г.В.В., чрез назначения
особен представител, срещу№ 260203/23.09.2020 г. по гр.д.№ 2335/2020 г. по
описа на ПлРС, което се обжалва в частта му, в която съдът е оставил без
уважение като неоснователен предявеният от него иск против ГД”ИН” да бъде
осъден ответникът да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшни нарушения, което
решение в тази неуважена част обжалва като неправилно.Прави се искане да се
отмени решението в обжалваната му част и да се постанови друго, с което да се
уважи предявения иск.
Въззивните жалби са процесуално допустими, а по същество
неоснователни.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и
допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.Според ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Настоящата инстанция намира решението и за
правилно, поради което по силата на чл.272 ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд.Във връзка с доводите
във въззивните жалби съдът приема
следното.
Депозирана е въззивна жалба от ГД”ИН”, чрез
пълномощник, срещу решението на първоинстанционния съд в частта му, в която е
признато за установено на основание чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. по отношение
на Г.В.В.,***, осъден с наказание "доживотен затвор без замяна", че
за периода от 28.12.2018 г. до 01.03.2019 г.
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършила нарушение на
чл.4 ал.2 ЗЗДискр., във връзка с чл.197 ал.2 вр.ал.1, вр. чл.76 ал.3, чл.164 ,
чл.86 ал.1 т.1 ЗИНЗС вр. чл.79 ал.5 ППЗИНЗС, изразяваща чрез неравно третиране
по лично положение, като изтърпяващ наказание „Лишаване от свобода“ – престой
на открито по един час вместо по два часа; липса на условия за физическа
активност и ползване на телефон в карето за престой на открито в зоната за повишена
сигурност, неосигуряване на конфиденциалност при телефонните разговори
На първо място във въззивната жалба,
депозирана от ГД”ИН”, чрез пълномощник, се сочи, че първоинстанционният съд
неправило е възприел, че в случая е налице пряка дискриминация и се отнася до
по-неблагоприятно третиране на някого на основата на защитен признак на друго
лице, поставено при сравними сходни обстоятелства и оттам, че забраната е
абсолютна.Тук л.св.Г.В. не е третиран по-неблагоприятно в сравнение с друго
лице, защото в Затвора гр.Плевен не е имало такова лице.Затова и в случая е следвало да възприеме
положението на ищеца като злепоставяне, което е оправдано при доказване на
съответните предпоставки, които а били налице.Позовава се и на заповед № 5320/20.12.2020
г. на главния директор на ГД”ИН”, която е влязла в сила.
С посочената от въззивника заповед е разпоредено на основание чл.62, ал.1, т.4 от ЗИНЗС да
бъде преместен въззиваемият Г.В., който изтърпява наказание „доживотен затвор
без право на замяна”, със специален режим, от затвора гр.Ловеч в затвора
гр.Плевен.Като основание за това е посочено писмо, съдържащо оперативни данни
от структурите на МВР, с правно основание за класифициране чл.28, ал.1 и ал.3 и
ал.2, т.3 от ЗЗКИ като е посочено, че същото е официален свидетелстващ документ
по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК и съставлява доказателство за удостоверените в
него факти и обстоятелства, а именно за събраната оперативна информация.
Във въззивната жалба се сочи, че
коментирането на тези оперативни данни в настоящето производство би довело
отново до хипотезата да се разглежда законосъобразността на горепосочената
заповед от 20.12.2018 г., с която Г.В. ***.
Горепосочената заповед е влязъл в сила
индивидуален административен акт, по който е допуснато предварително изпълнение
и тя е била изпълнена.
В настоящето производство преценката е дали
тези оперативни данни, отразени в писмо, което не е приложено по делото, дават
основание за неравно третиране на Г.В. през периода от 28.12.2018 г. -
01.03.2019 г. в затвора гр.Плевен, изразяващо се в това, че престоят му на
открито бил един час на малък разкалян терен и на който няма телефони и уреди
за спорт и е бил изолиран от групата, както и че ползва телефон само в късия
коридор на етажа, където винаги по време на разговорите му присъства
надзирател.Отговорът следва да е отрицателен, тъй като писмото е послужило само
като основание за преместването му от един затвор в друг, т.е. за издаването на
горепосочената заповед от 20.12.2018 г.
Неоснователно се сочи във въззивната жалба,
че оттам така нареченото злепоставяне е
напълно оправдано и устното разпореждане на началника на затвора гр.Плевен за
организирането на ползването на престой на открито по време, различно от това
на останалите лишени от свобода (без значение
дали са от 5-та група или всички други в затвора) по отношение на Г.В. не следва да се възприема
въобще, че лишеният от свобода е лишен
от следващите му се по закон право на престой на открито и на разговори по
телефона.
Не се споделят и доводите на въззивника, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че следва по-неблагоприятното третиране на
ищеца да се преценява в сравнение с останалите лишени от свобода.ЗИНЗС и ППЗИНЗС
въвеждат различен начин в условията при изтърпяване на наказанията „лишаване от свобода” и
„доживотен затвор”, както и различни режими при изтърпяване на съответните
наказания.А и в случая са били и допълнителни обстоятелства налице, за да бъде
третиран и по различен начин от групата, в която е бил настанен.
В тази
насока от доказателствата по делото се установява, че съгласно чл.35 от ППЗИНЗС
след пристигането си в затвора гр.Плевен въззиваемият е приет на
разпределителна комисия и разпределен в V затворническа група със заповед от
30.12.2018 г., състояща се от лишени от свобода, изтърпяващи
присъди „Доживотен затвор” и „Доживотен затвор без замяна”.
В глава
ХV от ЗИНЗС чл.197-199, както и в Глава VІІІ -чл.213-220 от ППЗИНЗС, е
регламентирано изпълнението на наказанията доживотен затвор и доживотен затвор
без замяна.
Лишените от свобода в затвора гр.Плевен, изтърпяващи
горепосочените две наказания, на основание чл.197, ал.1 ЗИНЗС са настанени в
зона за повишена сигурност (ЗПС), разположена на третия етаж в жилищния корпус на
затвора, именувана като V затворническа група.
За тази категория лишени от свобода се прилагат
национални стандарти за третиране, утвърдени от главния директор на ГДИН.
Според чл.86 ЗИНЗС лишените от свобода имат право на
престой на открито не по-малко от един час на ден.Систематичното място на чл.71
от ППЗИНЗС, който съдържа разпоредби относно престоя на открито, и чл.79 от
ППЗИНЗС, който съдържа разпоредби относно провеждането на телефонни разговори,
характерът и съдържанието на които не подлежат на контрол от администрацията на
затвора, е в раздел І на Глава ІІ „Права и задължения на лишените от свобода”.
Съществува и Инструкция от 20.11.2018 г. относно особеностите на пост № 15 в ЗПС /спални
помещения с настанени лишени от свобода, осъдени на доживотен затвор.В нея е
посочено, че престой на открито и спортни занимания се провежда на определено
за целта място в района на пост №4, над затревеното футболно игрище, място на
престой на открито на етажите, т.е. голямо каре.Във времето за престой на
открито те пазаруват по един от магазина на затвора в присъствието на
надзирател.
В графика за разпределение на времето на лишените от
свобода с доживотни присъди в ЗПС на 307 спално помещение е видно, че престоя
на открито е от 10 до 12 часа, като провеждат престоя на открито всички лишени от свобода заедно, на мястото за
престой на открито за целия жилищен корпус в района на пост №4, над затревеното
футболно игрище.
Въз основа на гореизложеното следва да се приеме, че
не са налице обстоятелства, които да налагат третиране на въззиваемия Г.В. по
различен начин от групата, в която е бил
настанен, където са били около 8-9 човека, като следва да се приеме, че всички
осъдени на наказание „доживотен затвор” са в сходно положение.
Дали горепосоченото писмо, съдържащо оперативни
данни, може да наложи нещо различно по
отношение на престоя на открито и начина на провеждане на телефонните разговори
от Г.В. може да се прецени само ако то е представено от страната, която носи
доказателствената тежест - въззивника, но то не е приложено по делото.
На следващо място във въззивната жалба се сочи, че не може да се приеме, че л.св.М.С. и другите л.св. от V група са в
сходно положение, тъй като не е приведен от друг затвор поради постъпили
оперативни данни, които са класифицирана информация и които да налагат различен
от този на всички останали лишени от свобода режим на извеждане, конвоиране и
действия по изпълнение на така наложеното наказание.
Правилно е прието от първоинстанционния съд, че лицата
от V група са в сходно положение.Както се посочи, лицата от V група изтърпяват
наказание „доживотен затвор”-те са 8 или 9 души в затвора
гр.Плевен.Обстоятелството, че Г.В. е приведен от друг затвор поради постъпили оперативни данни, които са
класифицирана информация, неприложено по делото, не налагат различен от този на
всички останали лишени от свобода режим на извеждане, конвоиране и действия по
изпълнение на така наложеното наказание.
Не се споделя от въззивната инстанция доводът на
въззивника, че неправилно първоинстанционният съд е приел за доказано, че л.св.Г.В.
е провеждал престой на открито само на малкото каре, тъй като свидетелят С. е
посочил, че за да пазаруваш от лавка в затвора трябва да си на голямото каре.
От показанията на свидетеля С. се
установява, че само той е на строг, а В. и останалите са на специален режим.За
периода от 28.12.2018 г. до края на 25.04.2019 г. той не е излизал с тях на
престой, излизал е сам.Те са имали възможност 2 часа всеки ден да пребивават на
голямото каре.Него са го изкарвали по различно време, след тях или преди
тях.Няколко пъти са го виждали да обикаля на малкото каре.Пазарувал е, ако са
го изкарвали в един даден момент.
Следва да се приеме, че обстоятелството, че е
пазарувал, не означава, че престоят на открито е провеждан по изискуемия горепосочен начин.
Неоснователен е доводът на въззивника, че в справките
на затвора е посочено, че се ползват всички предвидени за престой на открито
терени.Както се посочи по-горе, за лицата, изтърпяващи наказание „доживотен
затвор”, към която група принадлежи и Г.В., е определено само голямото каре.
На следващо място във възивната жалба се сочи, че твърденията,
че на едното място няма навес и спортни уреди, а на другото има, е напълно
ирелевантно за настоящето производство, защото състоянието на различните места
за престой на открито са еднакво устроени за всички лишени от свобода, а от
свидетелските показания става ясно, че лишеният от свобода е бил сам по време
на престой на открито или пък на малкото каре.
Изложените доводи не се поделят от
настоящата инстанция.Всеки ден, в периода от 28.12.2018 г. до 01.03.2019 г.,
престоят на л.св.Г.В. като лице, на което е наложено наказание „доживотен
затвор без право на замяна” е следвало да се осъществява само на голямото
каре.Там, според показанията на свидетелите, има два телефона, които могат да
бъдат ползвани, лавка, уреди за спорт, а на другите няма.Пребиваването от
въззиваемия на голямото каре в посочения времеви диапазон, би съдействало за
поддържане на здравето, психическия баланс и физическата му активност, както и
да съдейства за обезпечаване на минимум от социални активности и контакти, каквито са и задачите на утвърдените национални
стандарти за третиране на лишените от свобода, осъдени на доживотен затвор, към
която група спада и въззиваемият Г.В., приложени по делото.
Във въззивната жалба е посочено, че
законът не задължава администрацията на затвора да изгради навес или други
съоръжения по избор на ищеца или друг лишен от свобода.Ищецът не е посочил от
коя нормативна уредба произтича задължението на ответника да построи навес
върху второто място, определено за престой на открито.Налице е позоваване и на
чл.71, ал.1 и ал.7 от ППЗИНЗС.
Такива фактически обстоятелства и искане
за изграждане на навес или други съоръжения върху второто място за престой на
открито ищецът няма в исковата молба.
Разпоредбата на чл.71, ал.1 от ППЗИНЗС е
отменена, а според ал.7 при неблагоприятни атмосферни условия и вредни за
здравето на лишените от свобода и служителите условия престоят на открито може
да бъде отменен от медицински специалист, от дежурния главен надзирател или
дежурния командир на отделение, като в тези случаи времето за престой на
открито при възможност се компенсира през следващите дни.
В тези случаи обаче престоят на открито
на въззиваемия е следвало да се осъществява по гореописани начин само на голямото каре.
Въззивникът се
позовава на показанията на свидетеля И.Г., че по време на периода на жалбата на
В. *** са извършвани строително-ремонтни дейности и Г.В. не е бил единственият
лишен от свобода, който е провеждал
престой на открито на малкото каре ( виж
решение № 172/18.12.2019 г. на АС Габрово по адм.д.№ 169/2019 г.).
От показанията на свидетеля И.Г. се
установява, че по време на процесния период не е имало ремонт в затвора.
Ако е имало такъв ремонт, който не е
доказан от въззивника, то е следвало да бъде определено друго място за
провеждане на престоя на открито от лицата от ЗПС, а и то показанията на
свидетеля С. не се установява да е провеждан такъв от тях, освен на голямото
каре.
Също така във въззивната жалба се сочи,
че по време на ползване на правото на телефонен разговор при телефон на пост 15
лишените от свобода биват третирани по еднакъв начин, като не може да бъде
въобще предмет на спора дали е налице незаконосъобразно поведение (по отношение на присъствието на служител на
администрацията в близост до телефона), защото
това е изискване на закона, а оттам и в изготвени и прилагани инструкции.
Не се споделя от въззивния
съд изложеното от въззивника поради следното.
Съгласно т.21 от Инструкцията настанените
в ЗПС на пост № 15 л.св. за провеждане на телефонни разговори ползват телефонен
апарат в коридора на ЗПС.Във времето, когато л.св. са извън ЗПС-на мястото за
престой те ползват телефонните апарати, монтирани там.
Такива два телефонни апарата има на
голямото каре.
Според свидетеля С. от 28.12.2018 г. до
края на 25.04.2019 г. въззиваемият не е излизал с тях на престой.
Следва да се приеме, че той не е могъл да
ползва телефонните апарати, монтирани там.
Според свидетеля С. те са провеждали
разговори в долния коридор, там не стоят надзиратели.В. ходи на късия коридор,
където е поста и старшината.За този период той се е обаждал от монтирания на
късия коридор телефон.
Ето
защо настоящата инстанция счита, че въззиваемият Г.В. е третиран различно по
отношение на мястото и начина на провеждане на телефонни разговори спрямо
другите лица с наложено наказание „доживотен затвор”.
На последно място във въззивната жалба е
посочено, че тук не е било различно третиране на основа на признак по чл.4,
ал.1 от ЗЗДискр. без обективно и разумно оправдание.
В процесния случай, при „сравними сходни
обстоятелства” Г.В. се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание
„доживотен затвор” в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за
преценката дали е налице спрямо него пряка дискриминация по смисъла на чл.4,
ал.2 от ЗЗДискр.Налице е и втората предпоставка за наличие на дискриминация, а
именно различното третиране да е основано на признак, посочен в чл.4, ал.1 от
ЗЗДискр.Този признак е „лично положение”( определение № 826/27.11.2020 г. на ВКС по гр.д.№
2331/2020 г., ІІІ г.о.).
Въз основа на гореизложеното съдът счита,
че въззивната жалба е неоснователна,
поради което следва да бъде потвърдено обжалваното решение в тази му част.
Депозирана е въззивна жалба и от Г.В..
Във въззивната жалба е посочено, че
първоинстанционният съд е оставил без уважение като неоснователен предявеният
от него иск против ГД”ИН” да бъде осъден ответника да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни
нарушения, което решение в тази неуважена част обжалва като неправилно.
Посочено е, че признаването на
установеното и описано дискриминационно отношение спрямо него като изтърпяващ
наказание в Затвора гр.Плевен само по себе си не дава гаранции, че в бъдеще
това отношение на администрацията не би се повторило.
Първоинстанционният
съд е приел, че нарушенията са преустановени, поради което правилно е отхвърлил
предявеният иск ( определение № 758/10.11.2020 г. на ВКС по
гр.д.№ 1132/2020 г., ІІІ г.о.).
Въз основа на
гореизложеното съдът приема, че не са налице основания за отмяна на решението и
в тази му обжалвана част, поради което следва да бъде потвърдено в същата.
Водим
от горното, Плевенски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 260203/23.09.2020 г. по гр.д.№ 2335/2020 г. по описа на Плевенски
районен съд в обжалваните му части, в
които е признато за установено на основание чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. по
отношение на Г.В.В. с ЕГН **********,***,
осъден с наказание "доживотен затвор без замяна", че за периода от
28.12.2018 г. до 01.03.2019 г.
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършила нарушение на
чл.4 ал.2 ЗЗДискр., във връзка с чл.197 ал.2 вр.ал.1, вр. чл.76 ал.3, чл.164 ,
чл.86 ал.1 т.1 ЗИНЗС вр. чл.79 ал.5 ППЗИНЗС, изразяваща чрез неравно третиране
по лично положение, като изтърпяващ наказание „Лишаване от свобода“ – престой
на открито по един час вместо по два часа; липса на условия за физическа
активност и ползване на телефон в карето за престой на открито в зоната за
повишена сигурност, неосигуряване на конфиденциалност при телефонните разговори; в обжалваната му част, в която
е оставен без уважение като
неоснователен предявения от Г.В.В. с ЕГН **********,***, против Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ иск да бъде осъден ответника да се въздържа в
бъдеще от по-нататъшни нарушения.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ
в едномесечен срок от получаване на съобщението от страните чрез връчване на
препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: