РЕШЕНИЕ
№
гр.София, 01.07.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ,
VIII въззивен състав в публично съдебно заседание на тридесет и първи май две
хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА КОСТАДИНОВА
ИРИНА СТОЕВА
при
участието на секретаря Татяна Шуманова и в присъствието на
прокурора Снежана Станчева, като
разгледа докладваното от председателя ВНОХД
№ 1322/2021г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК:
Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от защитника
на подсъдимия М.А. – адв. И. срещу присъда на СРС, НО, 11 с-в от 04.03.2021г.
по НОХД 14247/2020г., с която подс. А. е
признат за виновен в извършване на престъпление по чл.212, ал.1 вр. чл.26, ал.1
от НК, като при условията на чл.58а, ал.1 от НК е осъден на „лишаване от
свобода“ за срок от шестнадесет месеца, чието изпълнение е отложено за срок от
три години.
С обжалваната присъда подсъдимият на основание чл.45 от ЗДД
е осъден да заплати на „А1“ ЕАД, ЕИК ******** сумата от 3749,96 лв. –
обезщетение за претърпение имуществени вреди от инкриминираното деяние.
На основание чл.189, ал.3 подс. А. е осъден да заплати по
сметка на СДВР сумата от 389.85 лв. – деловодни разноски, а по сметка на СРС – сумата
от 150 лева – държавна такса за разглеждане на гражданския иск.
В жалбата и
допълнителното изложение към нея се твърди, че постановената присъда е
неправилна, тъй като са допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила. Излагат се съображения за неправилно приложение на закона поради
неприлагането на разпоредбата на чл.55 от НК, като се навеждат доводи, че наложеното
на подсъдимия наказание е явно несправедливо. По отношение на приетия за
съвместно разглеждане граждански иск се твърди, че същият е недопустим и
неоснователен. Предлага се съдът да
намали наказанието на „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, като го
индивидуализира по правилата на чл.55 от НК, както и да отхвърли гражданския
иск.
В проведеното по
реда на чл.327 от НПК закрито съдебно заседание на 14.04.2021г. въззивният съд е приел, че за
правилното решаване на делото не се налага разпит на подсъдимия, свидетели и
вещи лица, но е преценил, че е налице нужда от събиране на писмени
доказателства, а именно – справка за съдимост на подсъдимото лице.
В хода по
същество защитата на подсъдимия – адв. И. – намира първоинстанционната присъда
за неправилна и незаконосъобразна, като се придържа към изложените в жалбата и
допълнението към нея съображения. Акцентира на неправилна индивидуализация на
наказанието от страна на СРС, който според защитата не е отчел редица
смекчаващи отговорността обстоятелства– изразено съжаление, поведението на
подсъдимия след деянието, невъзпрепятстване на наказателното производство,
чистото му съдебно минало, както и продължителността на наказателното
производство. По отношение на уважения граждански иск излага съображения, че
същият е недопустим, неоснователен и недоказан по размер. Моли съдът да намали
наложеното на подзащитния му наказание на шест месеца „лишаване от свобода“,
чието изтърпяване да бъде отложено за срок от три години, а гражданският иск - отхвърлен.
Представителят
на гражданския ищец оспорва подадената жалба, като счита постановената присъда
за правилна и законосъобразна. Счита, че правилно СРС не е приложил
разпоредбата на чл.55 от НК, като по отношение продължителността на делото
изтъква, че същата се дължи на факта, че обвиняемият не е могъл да бъде открит
за дълъг период от време.
Представителят
на ощетеното юридическо лице – юрисконсулт З.намира обжалваната присъда за
правилна и законосъобразна, като се присъединява към изложеното становище от
представителя на СГП. Моли съдът да
потвърди и уважения граждански иск.
В правото си на
лична защита подсъдимият А. заявява, че поддържа казаното от защитника му, а в
правото си на последна дума моли наказанието му да бъде намалено и изразява
съжаление за случилото се.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, самопризнаниeтo
на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК, както и в пределите на проверката по
чл.314 от НПК, намира за установено следното:
Първоинстанционното производство е проведено
по реда на глава двадесет и седма от НПК. С оглед заявлението на подсъдимия А. по реда на чл.371, т.2 от НПК и
становището на неговия защитник с искане да се приложи посочената по-горе диференцирана
процедура първоинстанционният съд е провел съкратено съдебно следствие. Предвид естеството на процедурата в нейната
разновидност в случай на самопризнание по чл.371,т.2 от НПК и съгласно указанията,
дадени в ТР № 1 от 06.04.2009 г. на ОСНК на ВКС, въззивният съд следва да
провери дали са били налице основанията за провеждане на съкратено съдебно
следствие и на следващо място дали действително самопризнанието на подсъдимия А.
е подкрепено от събраните в хода на досъдебното производство доказателства.
Това е така, тъй като районният съд се произнася по този въпрос с определението
по чл.372, ал.4 НПК, което обаче не подлежи на съдебен контрол отделно от
присъдата. Ето защо правната оценка на
фактите и предпоставките за индивидуализацията на наказанието се решават от
въззивния съд едва ако констатира законосъобразно решаване на въпросите, по
които съдът се е произнесъл с това определение.
В случая от протокол, удостоверяващ
проведеното пред първата инстанция съдебно заседание, се установява, че са били
спазени законовите изисквания за провеждане на съкратено съдебно следствие по
чл. 371, т. 2 НПК. На подсъдимия са били разяснени правата му по чл. 371 НПК,
както и последиците от направеното самопризнание, като в производството е
участвал и защитник. След разясняване на правата на подсъдимия същият е признал
всички факти, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е
съгласил да не се събират доказателства за същите. Районният съд е приел, че самопризнанието на
подсъдимия се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства и
с протоколно определение по реда на чл. 372, ал. 4 от НПК е обявил, че няма да
събира доказателства за признатите факти, които са изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт, като ще ползва самопризнанието на подсъдимия при
постановяване на своя съдебен акт.
Съобразявайки разпоредбата на чл.
372, ал. 4 от НПК, съдът е приел за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния
акт и правилно в мотивите към присъдата е ограничил констатациите си в рамките
на фактите, които са обхванати от самопризнанието по чл. 371, т.2 НПК.
При собствена преценка за
съответствие между самопризнанията на подсъдимия и действителното съдържание на
събрания доказателствен материал въззивният съдебен състав намира за установени
следните факти:
Подсъдимият М.Е.А., с ЕГН **********, е роден на *** ***,
български гражданин, неосъждан.
Подсъдимият М.Е.А. решил да набави за себе си имотна
облага, като сключил договор от името на К.Д.А.с „Мобилтел“ ЕАД (със сегашно наименование „А.Б.“
ЕАД), с които привидно да задължи св. А. да изплати стойността на два броя
телефонни апарата и един таблет. За целта той се снабдил с пълномощно, привидно
издадено от К.Д.А., на което бил
придаден вид, че същата го упълномощава да я представлява пред всички мобилни
оператори и техните клонове във връзка с всички въпроси по абонамент за
предоставяне на услуга за мобилна комуникация, включително да променя тарифата,
да включва и изключва допълнителни услуги, да спира и възобновява абонаменти,
да извършва от нейно име всички останали възможни действия, да закупува GSM апарати на лизинг. Пълномощното
било с отбелязана върху него нотариална заверка от нотариус М.С.В., peг. № 209 на нотариалната камара, вписано в нотариалните
регистри с peг. № 7186
от 02.09.2017 г. (л.56, ДП).
На 13.11.2017 г. подс. А. отишъл в офис на мобилен оператор
„Мобилтел“ ЕАД (сегашно наименование „А 1“ ЕАД), находящ се в гр. София, ж. к. **************,
където пред служител на оператора – св. А.Б.Б., представил пълномощното като
упълномощено лице и представляващ К.Д.А.и получил при подписването на договор за
мобилни услуги № *********/13.11.17 г. един брой Iphone 8 64 gb, на стойност с ДДС - 1 799,99 лв.
На 14.11.2017 г. подс. А. отишъл в офис на мобилен оператор
„Мобилтел“ ЕАД (сегашно наименование „А1“ ЕАД), находящ се в гр. София, ж. к. **************,
където пред служител на оператора - св. А.Б.Б., представил пълномощното като
упълномощено лице и представляващ К.Д.А.и получил при подписването на договор за мобилни
услуги № ********* / 14.11.2017 г. един брой телефонен апарат Samsung Galaxy s-8 Started kID , на стойност c ДДС - 1729,99 лв.
На 17.01.2018 г. подс. А. отишъл в офис на мобилен оператор „Мобилтел“ ЕАД (сегашно наименование „А1“ ЕАД), находящ
се в гр. София, на бул. „Мадрид“ № **, където пред служител на оператора - св. И.И.В.,
представил пълномощното като упълномощено лице и представляващ К.Д.А.и получил
при подписването на договор за мобилни услуги № *********/ 17.01.2018 г. един
брой таблет Lenovo tab 7 3G- на
стойност с ДДС- 219,98 лв.
Въззивният съд напълно се съгласява с фактите, както и с интерпретацията на
доказателствата в мотивите на първоинстанционната присъда. Следва да се
отбележи, че поначало тези въпроси не са спорни и между страните.
От заключението на изготвената СТЕ е установено,
че: подписът в графа „упълномощител“ в
цветно копие на пълномощно от името на К.Д.А.с упълномощено лице: М.Е.А. с
нотариална заверка под peг. №
7186/02.09.17 г. от нотариус № 209 М.В.с посочен район на действие РС - София,
не е копие на подпис, положен от К.Д.А., а от друго лице, което е влагало старание
да наподоби подписа ѝ, поради което този подпис се явява имитиран; ръкописният
текст в графите на отпечатъка на правоъгълен щемпел на нотариус № 209 М.В.с
посочен район на действие РС – София е написан в оригинал от М.Е.А.; изследването
допуска, че подписът в графа „нотариус“ на отпечатъка от правоъгълен щемпел в
същото пълномощно, вероятно е копие на подпис, положен в оригинал от М.Е.А..
От заключението
на изготвената оценителна експертиза се установява, че пазарната стойност на
инкриминираните вещи към момента на извършване на деянието е в размер на
3749.96 лева.
Правилен е обоснован е изводът на първия съд, че така
описаната фактическа обстановка, включена в самопризнанието на подсъдимия, се
установява по несъмнен начин от събраните в хода на делото доказателства и
доказателствени средства, с едно единствено изключение. Подсъдимият е признал
факта да е ползвал пълномощно с посочена в него нотариална заверка от нотариус
при районен съд – Севлиево. По тези факти е осъден и от първата съдебна
инстанция. Всички доказателства обаче – включително и инкриминираното
пълномощно (л.56, том 2 от ДП), както и заключението на ТЕ (л.14-л.17, том 3
ДП) дават основание за извод, че нотариалната заверка върху инкриминираното
пълномощно съдържа отбелязване за нотариална заверка от нотариус с район на
действие в гр. София. В този смисъл е налице съществено противоречие между част
от признатите факти и действителното съдържание на доказателствения материал,
поради което първоинстанционната присъда следва да се отмени в частта, в която подсъдимият
е осъден за ползването на документ с отбелязване за извършена нотариална заверка от
нотариус с район на действие – гр. Севлиево. В останалата част признатите от
подсъдимия факти напълно съответстват на събраните по делото гласни доказателствени средства: показанията
на свидетелите А. Б., И.В., К.А., Я.З.; на съдържанието на писмените доказателства: документи за продажба; сключени с „А.Б.“
ЕАД договори, пълномощно, справка от Нотариална камара; справка от мобилен
оператор; трудов договор и длъжностна характеристика; приемо-предавателни
протоколи; справка за съдимост на подс. А.. Те съответстват и на фактите, които се установяват от заключенията
на съдебно-графическа експертиза и съдебно-оценителната експертиза.
Посочената фактическа обстановка е
безспорна между страните, като изброените доказателствени източници са безпротиворечиви
във всяка една своя част, поради което и правилно първоинстанционният съд не ги
е подложил на отделно обсъждане. Приел
е, че същите установяват безпротиворечиво обстоятелствата относно фактическата
обстановка и се подкрепят от направените от подсъдимия признания на фактите, изложени
в обстоятелствената част на обвинителния акт относно неговата съпричастност към
извършеното деяние, датата, времето и механизма на причиняване на имотна вреда,
поради което настоящата инстанция намира, че по-подробното обсъждане на
събрания по делото доказателствен материал е ненужно - арг. от чл. 305, ал. 3,
изр.2 от НПК вр. чл. 373, ал. 3 от НПК.
Следва само да се акцентира върху факта, че заключението на техническата
експертиза относно съпричастност на подсъдимия към изготвянето на ръкописния
текст в графите на отпечатъка на
правоъгълен щемпел на нотариус № 209 М.В.с район на действие РС – София
на представеното пред служителите на МТЕЛ (А 1) пълномощно кореспондира напълно
и с приложени по делото писмени доказателства за статута на нотариус В. към
датата, отбелязана като дата на нотариалното удостоверяване. От писмените
доказателства е установено, че нотариус М.В.е бил вписан в регистъра на
Нотариалната камара на РБ под № 209, но с район на действие – гр. Севлиево,
като е заличен от регистъра поради пенсиониране на 22.08.2012г. – л.29, том 1 ДП. От съдържащо се удостоверение,
предоставено от Нотариалната камара на Република България е видно, че този
нотариус не е бил с район на действие в София, както е посочено в
инкриминирания документ, а в РС - Севлиево и въобще не е упражнявал дейност към
момента на заверката – 02.09.2017г. Това е така, тъй като посоченото
удостоверение съдържа данни за датата на заличаването на нотариус В. от регистъра на нотариалната камара, считано
от 22.08.2012г.
От заключението на изготвената
съдебно - оценителна експертиза се установява левовата равностойност на
инкриминираните вещи, което съдът кредитира изцяло като пълно, обосновано и обективно. Правилно СРС е приел
за добросъвестно изготвени заключенията на съдебно –почерковата и съдебно-графическата
експертиза. Въззивният съд също счита, че те отговарят изчерпателно на всички
поставени въпроси. Така приетите от съда експертни становища изцяло кореспондират
със свидетелските показания на св. А. досежно липсата на валидно упълномощаване
от нейна страна на подсъдимия, досежно липсата на съпричастност от нейна страна
при подписване на договори с „А.Б.“ ЕАД или при издаването на пълномощно за
сключването на такива договори от друго лице. Несъмнено е установен фактът, че
св. А. не е знаела за сключените договори, както и че не е получавала от
подсъдимия електронните устройства,
описани в тях. На следващо място показанията на двамата служители, заемащи
длъжност в ощетеното юридическо лице – свидетелите В. и Б. са обективни,
подробни и представляват достоверно отражение на реално стеклите се събития, а
именно – посещението от страна на подсъдимия А. в два от магазините на
дружеството в различни дни, представянето от него на пълномощно от името на св.
А., подписването на процесните договори за услуги и съпътстващото получване на
различни по вид електронни устройства. В тази им част показанията им се намират
в унисон както с изнесената от св. А. и св. З.информация, така и с наличните
писмени доказателства и експертни заключения.
Възприемайки
описаната в обвинителния акт фактология, изявлението на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК и след като е постановил
определение по чл. 372, ал.4 НПК, районният съд е признал подс. А. за виновен в
това, че в периода от 13.11.2017г. до 17.01.2018г. в гр.София, в офиси на
мобилен оператор „Мобилтел“ ЕАД (сегашно наименование А.Б.“ ЕАД), в условията
на продължавано престъпление, с три отделни деяния, които осъществяват състава
на едно и също престъпление, извършени са през непродължителни периоди от време,
при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите
се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите чрез
използване на неистински документ – пълномощно, като упълномощено лице и представляващ
съпругата си К.А. с нотариално заверено от нотариусМ.В., РС – Севлиево, съд.рег
209, представено пред служителите на „Мобилтел“ ЕАД получил при подписването на
договори за мобилни услуги без правно
основание чужди движими вещи – 2 бр. телефонни апарата и 1 бр. таблет –
престъпление по чл.212, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК.
В изпълнение
на задължението си за цялостна служебна проверка на обжалвания акт, въззивният
съд изразява частичното си несъгласие с част от изводите по фактите, както и
несъгласие с правните изводи на контролираната инстанция и по - конкрено с
позицията му, че фактите по обвинителния акт, които подсъдимият е признал,
могат да бъдат подведени под състава на документната измама поради следните
съображения:
Относно
несъответствието по фактите съдът намира за установено следното. То засяга само
и единствено съдържанието на инкриминираното отбелязване на нотариална заверка
от нотариус върху инкриминираното пълномощно. Първият съд е осъдил подсъдимия за това, че се е ползвал от
документ, който съдържа отбелязване за нотариална заверка от нотариус с район
на действие гр. Севлиево. В действителност доказателствата са напълно
еднопосочни, че нотариалната заверка върху инкриминирания документ е с
отбелязване да е извършена от нотариус с
район на действие в гр. София, за което на подсъдимия не е повдигнато и
предявено съответно обвинение. Така подсъдимият е осъден за факт, който не се
извлича от доказателствата, събрани в
досъдебното производство. Доколкото обаче детайлната индивидуализация на
инкриминирания документ може да се извлече и от други данни, свързани с
регистрационния номер на заверката, името на нотариуса и номера на вписване в
нотариалните регистри, за които е налице пълно съответствие, допуснатото от СРС
нарушение е отстранимо чрез отмяна на присъдата в частта, в която
инкриминираният документ е индивидуализиран с отбелязване за района на действие
на нотариусМ.В..
Относно
правната оценка на безспорно установените факти от значение е следното.
За
обективната съставомерност на документната измама е необходимо по несъмнен
начин да се установи изпълнителното
деяние на престъпното посегателство, изразяващо се в използване на документ с
невярно съдържание, на неистински или преправен по смисъла на чл.93, т.6 от НК.
Следва да се установи, че подсъдимият е получил въз основа на такъв документ
имущество без налично правно основание, с намерение противозаконно да се
присвои. В случаите на чл. 212, ал.1 НК процесният документ служи като средство
за въвеждане или поддържане на заблуждение у длъжностно или друго лице, което
упражнява фактическа власт върху имуществото, за да осъществи действия на
фактическо или юридическо разпореждане с него и същевременно доказва привидно
основание за прехвърлянето му. Съгласно константната съдебна практика в
резултат на заблудата оправомощеният субект извършва разпоредителен акт
(предаване или плащане), с който чуждото движимо или недвижимо имущество
преминава в държане на ползващия документа без правно основание /неистински,
преправен или такъв с невярно съдържание/ с произтичащите от това последици -
настъпване на щета за държавата, кооперацията, обществената организация или
друго юридическо лице.
Фактите, приети за установени от контролирания съд, отнесени към обективните
признаци на престъплението по чл. 212, ал. 1 от НК, не могат да запълнят
неговия фактически състав. Безспорно вярно е, че документната измама по чл. 212
от НК винаги предполага използването на порочен документ (с невярно съдържание,
неистински или преправен). От друга страна, за осъществяването на състава по
чл. 212, ал. 1 от НК не е достатъчно да се констатира, че деецът се ползва от документ,
който е съставен престъпно. Необходимо е да се разкрие функцията на документа,
използван като средство при осъществяване на документната измама - да създаде
привидно правно основание за разпореждане с имущество от страна на лицето, което
разполага с фактическа власт върху
предмета на посегателство. Иначе казано, когато един документ не изпълнява тази
функция в механизма на престъплението, то не става дума за документна измама, а
за такава по основния състав на измамата по чл. 209 НК или квалифицираните
ѝ състави, съответно – за реална съвкупност между това престъпление и
документно престъпление.
В настоящия случай инкриминираният документ действително съдържа
белезите на неистински по смисъла на чл.93, ал.1, т.6 НК, доколкото му
е придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на друго лице – на
св. А. и нотариус В.. За да изпълни той ролята на средство за осъществяване на
престъпление по чл. 212, ал. 1 от НК обаче е необходимо не само чрез него да е
въведено в заблуждение лице, което именно поради удостоверителната стойност на документа
да реши да извърши имущественото разпореждане, но и правното основание за
разпореждането да се извлича от самия документ. Съдебната практика приема, че не
е достатъчно този документ да въведе в заблуждение лицето, в чиято фактическа
власт е имуществото, а е необходимо този документ едновременно с това да съставлява
и основание за плащане, каквото процесното инкриминирано пълномощно не е.
Изложеното
пред скоби относно признаците на състава на престъпление по чл.212, ал.1 от НК и
отнесено към повдигнатото към подсъдимия обвинение и установените по делото
факти води до извода, че деянието не
осъществява състава на документната
измама. Инкриминираното пълномощно безспорно е било
използвано от подсъдимия, който го е представил пред служители на „А.Б.“ ЕАД, а
именно – свидетелите Б. и В., вследствие на което последните са били заблудени
относно действителната воля на св. А. да влезе в договорни взаимооношения с
ощетеното юридическо лице, съответно да закупи процесните електронни устройства
и се е стигнало и до подписването на отделните договори, а оттам – и до
получаването от страна на подсъдимия на движими вещи, с което на търговското
дружество е била причинена имотна вреда. Придобиването на различните електронни
устройства (2 бр. мобилни телефони и 1 бр. таблет) от подсъдимия обаче е
осъществено на основание сключените от подсъдимия и служителите на ощетеното юридическо
лице договори, за които подсъдимият е знаел предварително, че нито той, нито
св. А. ще осъществят насрещна престация. Така при знанието на подсъдимия, че
св. А. няма никакво намерение да се задължи по тях подсъдимият е действал с първоначален умисъл сключените от него
договори да не се изпълняват нито от него лично, като мним представител на св. А.,
нито от трето лице. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита,
че подсъдимият е участвал като страна по сключените договори с измамлива цел по
смисъла на чл. 209, ал.1 НК.
Не се споделя изводът на първия съд, както и
правната оценка на фактите, изложена в обвинителния акт в частта, че
подсъдимият получил инкриминираните вещи без правно основание по смисъла на
чл.212, ал.1 НК. При
липса на представителна власт лицето, което извършва правни действия от чуждо
име, действа като мним представител (falsus procurator). В настоящия случай в лицето на подсъдимия е
възникнала тази правна фигура, тъй като във връзка с престъпното документиране
на процесното пълномощно поначало
за подсъдимия не е възникнала представителна
власт, с която извършени от него действия да породят последици в правната сфера
на св. А.. Правните действия,
извършени от чуждо име без представителна власт или при превишаване на нейния
обем, не пораждат правни последици за мнимо представлявания. За св. А. обаче, като мнимо представлявана, е
възникнало правото да потвърди извършените от подсъдимия действия (по аргумент
от чл. 42, ал. 2 ЗЗД). Следователно правните действия, извършени от
подсъдимия без представителна власт към
момента на сключване на процесните договори с мобилния оператор, са се намирали в положение на висяща недействителност,
като длъжностните лица, представляващи
ощетеното юридическо лице нито са били наясно с възникнала фигура на falsus procurator,
нито са били наясно дали мнимо
представляваният ще ги потвърди. Правното основание за извършените от тях
разпоредителни действия е сключеният договор за продажба. От друга страна, за
подсъдимия е било изначално ясно, че извършените от него правни действия няма
да бъдат потвърдени от мнимо представлявания, т.е. от св. А.. Отделно от това,
от обективна страна тя ги е оспорила, когато срещу нея са били предявени
претенции за изпълнение на сключените от подсъдимия договори. Ето защо следва
да намери приложение общият принцип, че правните действия, извършени от чуждо
име без представителна власт, не пораждат правни последици за мнимо
представлявания и за третото лице. От друга страна правните действия без
представителна власт могат да породят правни последици между мнимия
представител и третото лице само ако тези лица постигнат изрично съгласие в
този смисъл, но и за това липсват фактически твърдения и съответни
доказателства по делото. Така с отказа на св. А. да упражни субективното си
потестативно право да потвърди
действията на подсъдимия и да се задължи по договорното правоотношение по
процесните договори, е станало обективно невъзможно да се санира тяхната висяща
недействителност, респективно – настъпила е обективна невъзможност юридическото
лице да търси изпълнение по тези договори именно от св. А.. Правните действия,
извършени от подсъдимия, а именно от чуждо име без представителна власт, не са
породили правни последици и между него и ощетеното юридическо лице, тъй като волята на страните е била правното
действие да породи правни последици за мнимо представлявания. Липсват каквито и
да е доказателства и въобще твърдения в обвинителния акт подсъдимият да е изразил
изрично съгласие сключените от него договори да произведат правни последици в
неговата лична правна сфера. Отделно
от това, той е знаел към момента на сключване на договорите, че отношенията му
със св. А. са силно влошени и поради факта, че междувременно се изнесъл от
нейното жилище, без да поддържа отношения с нея, очевидно не е имал никакво
намерение и да ѝ предаде процесните електронни устройства или да я
уведоми за сключените договори. Съдът приема, че не са оспорени твърденията на
св. А., че поради влошените ѝ отношения с подсъдимия той се изнесъл от жилището ѝ през януари
2018г. Така, съпоставката на дадените от св. А. показания с писмените
доказателства показва, че процесните
договори са били сключени от подсъдимия
именно в периода от края на 2017г.
– началото на 2018г. Следователно, подсъдимият ги е сключил с ясното съзнание, че св. А. е
мнимо представлявана от него и тя няма никакво намерение да се задължи по тях. Така
съвкупната оценка на дадените от св. А. показания и писмените доказателства
дава основание за извод, че подсъдимият е знаел още при сключването на
договорите, че няма никаква перспектива неговите действия да бъдат потвърдени,
нито той самият е имал намерение да се задължи към ощетеното юридическо лице. С оглед всичко изложено въззивният съд
приема, че представеното от подс. А.
пълномощно значително е улеснило процеса по възбуждане на заблуждение и лицата,
имащи право да се разпоредят с инкриминираното имущество, но не може да се
приеме, че в това пълномощно като инкриминиран документ във връзка с правната
квалификация по чл.212, ал.1 НК се съдържа правното основание за
разпоредителните действия, извършени от съответните длъжностни лица. В този
смисъл липсва съществен елемент от обективния състав на престъплението по чл.
212, ал.1 НК, при което обикновено документът има някаква отчетна стойност (разписки,
касова бележка и др. под. – т. напр. Решение № 62 от 19.03.1985 г. по Н. Д. № 41/1985 г.,
I Н. О. на ВС, Решение № 139 от 17.04.1996 г. по Н. Д. № 738/1995 г., I Н. О.
на ВС). Когато обаче деецът се ползва от документ с невярно съдържание,
неистински или преправен документ, за да въведе в заблуждение лицето, което
извършва разпоредителни действия с имущество, че има намерение да задължи себе
си или друго лице при изпълнение на насрещна престация по договор, деянието
осъществява признаците на общия случай на измама по чл.209, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК.
Ето защо
настоящият съдебен състав намира, че престъплението следва да се преквалифицира
съобразно приложимия материален закон. Цялостното възприемане на фактите от
обвинителния акт и съответно на приетата
на първоинстанционния съд фактическа обстановка не отменя задължението на
настоящия съд, като решаващ орган да
направи собствени изводи за приложимия материален закон. Това е така, тъй като
самопризнанието по чл. 371, т.2 НПК е самопризнание за фактите, а не за
приложимото право.
По
изложените съображения въззивният съд приема, че подсъдимият неправилно е бил
признат за виновен в извършване на документна измама по чл.212, ал.1 вр. чл.26,
ал.1 от НК. Подсъдимият А. е реализирал обективните съставомерни
признаци на указаното престъпно деяние, като последователно във времето (на
13.11.2017г, на 14.11.2017г. и 17.01.2017г.) е възбудил заблуждение у Б., а
след това и у В., че действително е оправомощен от св. А. да я представлява
пред този мобилен оператор и да сключва
от нейно име договори и въобще, че разполага с представителна власт да задължи
посоченото в пълномощното лице, като сключи от негово име договори за мобилни
услуги. Подсъдимият, от своя страна, не е имал никакво намерение лично да се
задължи по сключените договори, да уведоми за тях св. А., нито е имал намерение
да ѝ предаде получените от него електронни устройства. Така в резултат на
действията на подсъдимия, довели до създаване
на неправилната представа у служителите на „А.Б.“ ЕАД, че той е оправомощен да
извърши действия, които да произведат последици в правната сфера на упълномощителя, е
осъществено инкриминираното имуществено разпореждане с движими вещи (2 бр.
мобилни телефони и 1 бр. таблет) на обща стойност 3749,96 лева. Това имущество
от обективна страна е влязло в патримониума на подсъдимия и с това той е
причинил имотна вреда за дружеството.
Правилно
районният съд е отчел наличието на продължавана престъпна дейност от страна на
подс. А., изпълваща изискванията на чл.26, ал.1 от НК.
От
субективна страна - подсъдимият А. е
действал при условията на пряк умисъл, като е знаел, че създава неверни
представи у свидетелите Б. и В. за действителното положение на ситуацията, за
да получи имущество чрез сключване на договори, за които е знаел, че няма да
произведат последици нито в правната сфера на св. А., нито в неговата лична
правна сфера. С други думи, подсъдимият е знаел, че никой няма валидно да се
задължи по тях, което от друго страна обосновава първоначален умисъл на
подсъдимия съответните договори да не се изпълняват. Съдебната практика трайно
приема, че в този случай се касае за измама по смисъла на чл.209, ал.1 НК.
Подсъдимият е съзнавал, че именно вследствие от тези негови действия
свидетелите Б. и В. като служители на дружеството (търговски консултанти, имащи
право да предлагат и продават продукти и услуги на дружеството, да активират
услуги и да извършват други действия съгласно длъжностните им характеристики)
са се разпоредили с имущество и по този начин на дружеството, за което те
работят, се причинява имотна вреда. Подсъдимият е осъзнавал общественоопасния
характер на деянието, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици
от него и е искал тяхното настъпване. Деянието е извършено при наличието на
специфичната за този вид престъпление специална користна цел, а именно -
подсъдимият А. е целял да набави за себе
си имотна облага, съзнавайки факта на настъпилата в патримониума на измаменото
юридическо лице имотна вреда, причинена от създадената от него заблуда.
Без
съмнение, подсъдимият е съпричастен и към извършването на документно
престъпление, доколкото освен неистинско в диспозитивната си част, пълномощното
е неистинско и в удостоверителната си част, която се отнася до нотариалната
заверка. Действителният автор на
частното волеизявление не е посоченият в документа – св. А., а авторът на
нотариалната заверка също не е посоченото в документа лице - нотариус В.. От
наличната справка от Нотариалната камара е видно, че нотариус М.В.е бил вписан
в регистъра на Нотариалната камара на РБ под номер 209 с район на действие
Севлиево, като е заличен от регистъра поради пенсиониране на 22.08.2012г. В
печата на нотариалната заверка, положена в инкриминираното пълномощно, е вписано, че нотариусът е бил с район на
действие гр. София и е упражнявал дейност към момента на заверката, а именно –
02.09.2017г. Съдът обаче не може да санкционира това поведение на подсъдимия,
тъй като наказателното производство поначало се е развило срещу него за едно
престъпление – това по чл. 212, ал.1 НК и е недопустимо съдът да влоши неговото
положение, като освен за престъплението измама го осъди за още две престъпления
– това по чл. 316 вр. с чл. 309, ал.1 НК, при което обект на престъпно
документиране е подписът на св. А., както и за това по чл. 316 вр. с чл. 308,
ал.2 вр. с ал.1 НК, при което обект на престъпно документиране е нотариалната
заверка върху инкриминираното пълномощно. Отделно от това, осъждането за две
или повече престъпления, които се намират в отношение на съвкупност, винаги
дава възможност за приложението на правен институт, свързан с увеличаване на
наказанието, какъвто е този по чл. 24 НК. Ето защо и при този самостоятелен
аргумент се изключва възможността подсъдимият да бъде осъден за първи път в производството пред въззивния
съд и за извършено от него документно престъпление, без да му е било предявено
съответно надлежно обвинение за това. Така поради липса на обвинение в тази насока
и забраната да се влошава положението на подсъдимия, въззивният съд е
оправомощен единствено да коригира неправилното приложение на материалния закон
с оглед правната характеристика на извършените от подсъдимия измамливи
действия, като преквалифицира деянието на подсъдимия от по-тежко наказуемия
състав по чл.212, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1 НК в по-леко наказуемо престъпление
– това по чл. 209, ал.1 вр. с чл. 26, ал.1 НК.
Основанието за приложение на по-леко
наказуемо престъпление – това по чл.
209, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК, в настоящия случай не води до основание
за редукция на санкцията, наложена от първостепенния съд.
Фактът на съпричастност на подсъдимия към престъпления, свързани с престъпно
документиране обаче следва да се преценява като съществено отегчаващо
отговорността обстоятелство.
За
престъплението по чл.209, ал.1 от НК е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от една до шест години. Определеното от СРС
наказание лишаване от свобода, окончателно индивидуализирано след редукцията с
1/3 по чл.58а, ал.1 НК с продължителност от
шестнадесет месеца, в настоящия случай надвишава незначително долната
граница на наказанието от една година, предвидена за престъплението по чл.209,
ал.1 НК, под която е принципно допустимо да се
определи наказание в случаите на чл. 55 НК. В настоящия случай обаче с
оглед установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства допълнителното
смекчаване на наказателната отговорност при наличието на значителен брой
отегчаващи отговорността обстоятелства, ще бъде неоправдано с оглед тяхното
значение при оценката на обществената опасност на деянието и дееца.
При
индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия А. настоящият
съдебен състав се солидаризира с размера
на наказанието, определен от районния съд. Правилно контролираната инстанция е съобразила наличието на смекчаващи
отговорността обстоятелства, а именно чистото съдебно минало на подсъдимия,
както и липса на данни за неприключили наказателни производства. Настоящият
съдебен състав третира през призмата на отегчаващи отговорността обстоятелства освен
броя на деянията, така и изключително краткия времеви период между тяхното
извършване, както и сравнително високият размер на нанесената вреда. На
следващо място не без значение е фактът, че подсъдимият е използвал личните
данни на св. А. (с която към инкриминирания период е имал сключен граждански
брак, макар и да е бил в процес на развод), която освен майка на дъщеря му, е и
лице, чиито лични данни са попаднали у подсъдимия благодарение на близките им
отношения. В светлината на отегчаващо отговорността обстоятелство въззивният
съд третира и фактът, че подс. А. е използвал документ (пълномощно), който
значително е улеснил въвеждането в заблуждение на служителите на ощетеното юридическо
лице, а оттам – и придобиването на вещи, свързано с последвало увеличаване на патримониума
на подсъдимия без правно основание за това. Наличието на неистинско пълномощно
е създало верига от събития, които са способствали за по-лесното облагодетелстване
на подсъдимия и е улеснило настъпването на съставомерния общественоопасен
резултат.
Не могат да бъдат споделени доводите
на защитата относно продължителността на наказателното производство, което да
се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, макар че
първоинстанционния съд го е отчел като такова. Разумният срок според ЕСПЧ и ВКС
е една от гаранциите, осигуряващи правото на справедлив съдебен процес и
адекватен и своевременен достъп до правосъдие. При неговото отчитане се взема
предвид поведението на страните (до каква степен те самите са станали причина
със собственото си поведение за забавяне на делото), както и фактическата и
правна сложност на разглежданото дело. От образуване на досъдебното производство до
внасянето на обвинителния акт в СРС е изминал период от около две години, като
компетентните органи са действали ритмично и с необходимата процесуална
активност. Забавянето на досъдебното произдоство не може да бъде вменено на държавните
органи, доколкото се дължи на обективни причини, стоящи отвъд тяхната
процесуална активност, а именно – невъзможността подсъдимият А. да бъде открит,
съответно уведомен за започналото срещу него наказателно производство.
Водим от горните
съображения, настоящият съдебен състав се солидаризира с преценката на контролирания
съд, че наказанието следва да се индивидуализира съгласно разпоредбата на чл.
58а, ал.1 от НК, а не при условията на
чл. 58а, ал.4 вр. с чл. 55 НК. Никое от
констатираните смекчаващи отговорността обстоятелства не е изключително по
характера си, нито в количествено отношение те са многобройни по смисъла,
вложен в разпоредбата на чл.55 от НК. Лишено от основание е и оплакването на защитника, че
съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 от НК, вместо тази
на чл.55 от НК. В Решение № 2/2015 г. по Тълкувателно дело № 2/2015 г. ВКС е
отбелязал, че при провеждане на съкратено съдебно следствие, нормата на чл.58а
от НК не изключва приложението чл. 55 НК. Няма спор, че то е допустимо, но тогава, когато съдът констатира
многобройни или изключително смекчаващо отговорността обстоятелства и когато и
най-лекото предвидено в закона наказание се оказва несъразмерно тежко. Проверяваният
съд изцяло се е съобразил със закона в този смисъл, като е отказал да определи
наказанието при условията на чл.55 от НК, тъй като нито отчетените от него
смекчаващи отговорността обстоятелства могат да бъдат преценени като изключителни
по своя характер, нито се явяват
многобройни, нито може да бъде игнорирано значението на отегчаващите
отговорността обстоятелства. Даже напротив, с оглед констатациите на настоящия
съдебен състав е налице превес на
отегчаващите такива, с оглед на което искането на защитата за намаляване
размера на редуцираното по чл.58а от НК наказание от шестнадесет на шест месеца
„лишаване от свобода“ е неоснователно.
По отношение на изразеното съжаление
от страна на подсъдимия А. и лансираната от защитата насока същото да бъде
третирано като смекчаващо отговорността обстоятелство въззивният съд се
солидализира с изложените от СРС съображения. Признанието на фактите по чл.371,
т.2 НПК вече е взето предвид от законодателя и не води до допълнително
смекчаване на наказателната отговорност, освен ако самият подсъдим не е
допринесъл за разкриване на престъплението още в досъдебното производство. В
настоящия случай обаче липсват каквито и да е доказателства в тази насока.
Правилно първостепенният съд е
приложил и института на отлагане изтърпяването на наложеното наказание, намерил
регламентация в разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Въззивният съдебен състав,
подобно на първоинстанционния, приема, че в конкретния случай са налице освен формалните
предпоставки, така и изводът, че за поправянето и превъзпитанието на
подсъдимото лице не се налага същото да бъде изолирано от обществото чрез
постановяване на ефективно изтърпяване на така определеното наказание
"лишаване от свобода" и не е необходимо оказване на въздействие от
по-интензивен тип. Отлагане изпълнението на наказанието за срок от три години в
необходимата степен би осъществило адекватно и достатъчно
възпитателно-поправително действие върху подсъдимия А. и не се налага откъсването му от обичайната
социална среда.
С оглед така изложените съображения
въззивният съд намира възражението на защитата за явна несправедливост на
наложеното на подсъдимия наказание за неоснователно. Съгласно константната
практика на ВКС явната несправедливост на наказанието се определя от наличното
несъответствие между степента на обществена опасност на извършеното и
определеното по вид и размер наказание, което в настоящия случай не е налице.
Съставът на СГС, подобно на първостепенния
съд, счете, че са доказани общите предпоставки на деликтната отговорност по чл.
45 от ЗЗД - вреда, противоправно поведение, причинна връзка (увреждането на
защитените от закона обществени отношения е в пряка причинна връзка с деянието
на подсъдимото лице) и вина, която, както беше изяснено по-горе, е във формата
на пряк умисъл. Налице са основания за ангажиране гражданската отговорност на
подсъдимия А., доколкото гражданският ищец ‚А.Б.“ ЕАД, ЕИК: ********, е
претърпял имуществени вреди от извършеното престъпно деяние, явяващо се
деликтно основание за присъждане на размера на тези вреди като негова последица.
Възприетата от настоящия съд правна квалификация на деянието за по-леко
наказуемо престъпление също не дава основание за отхвърлянето на гражданския
иск, тъй като измамата по чл. 209, ал.1 НК също е резултатно престъпление и
причиняването на имотна вреда е съставомерен елемент от обективния състав на
това престъпление. Отделно от това, съдът дължи самостоятелна преценка за
наличието или липсата на основания да бъде ангажирана деликтната отговорност на
подсъдимия, след като в наказателното производство вече е приет за съвместно
разглеждане граждански иск.
По отношение на размера на приетия и
уважен граждански иск, въззивната инстанция счита, че законосъобразно
предявеният от ощетеното юридическо лице
иск е бил уважен изцяло, тъй като предявеният размер съответства на размера на
причинената и невъзстановена вреда в
пари, а именно – 3749.96лв. Видно от заключението на изготвената в хода на досъдебното
производство оценителна експертиза пазарната стойност на предадените електронни
устройства на подсъдимия (2 бр. мобилни апарати и 1бр. таблет) към датата на
извършване на деянието е в размер на 3749,96лв., то обосновано първоинстанционният
съд е осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец така посочената сума. С
оглед така изложените съображения въззвиният съд счита релевираната липса на
конкретизация на претендираното обезщетение за вреди за неоснователно. Размерът
на присъденото обезщетение представлява общата левова стойност на трите
електронни устройства, чиято цена е поотделно посочена както в представената от
„А.Б.‘ ЕАД документация, така и в изготвеното експертно становище.
Касателно изразеното недоволство от
страна на защитата, че предявеният граждански иск се явява и недопустим,
настоящият съдебен състав подобно на контролирания, го намира за несъстоятелно
и несъобразено с буквата и духа на закона, както и с материалите по делото.
Видно от приложеното пълномощно юрисконсулт З.е надлежно упълномощен от страна
на членове на управителния съвет на ощетеното юридическо лице и се явява
процесуално легитимиран да предяви граждански иск в започналия наказателен
процес. Представителната власт на юрисконсулт З.е установена по категоричен
начин, като правилно районния съд се е позовал и на разпоредбата на чл.23, ал.6
от ЗТРРЮЛНЦ, съгласно която „ако е посочен идентификационен
код, съдът, държавните органи, органите на местното самоуправление и местната
администрация и лицата, на които е възложено упражняването на публична функция,
организации, предоставящи обществени услуги, включително банките, нямат право
да изискват доказването на обстоятелства, вписани в търговския регистър и в
регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, и представянето на актове,
обявени в търговския регистър“.
Правилно с оглед
изхода на делото на основание чл. 189, ал. 3 от НПК с присъдата си районният
съд е възложил направените по делото разноски в тежест на подсъдимия А..
При извършената на основание чл. 314 от НПК цялостна
служебна проверка на правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция
намира контролирания съдебен акт за правилен и обоснован частично относно изводите по фактите и
съдържанието на събрания доказателствен материал. Налице са основания за
изменение на обжалваната присъда в частта относно обема на фактите, като
постановената присъда се отмени за тези от тях, които не се извеждат от
събрания доказателствен материал, като не засягат съставомерни признаци на
състава. Първоинстанционната присъда следва да се измени и в частта относно приложимия
наказателен закон.
Така мотивиран и на основание чл.
337, ал. 1, т. 2, пр.3 вр. чл. 334, т. 3
и чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 НПК, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ присъда от 04.03.2021г. по НОХД № 14247/2020
г. по описа на СРС, НО, 11 състав, като я отменя
в частта,
в която инкриминираният документ – пълномощно е индивидуализирано с отбелязване
на района на действие на нотариус М.В.– „районен
съд Севлиево“, в частта относно
обвинението при осъществяване на продължавана престъпна
дейност, както и при осъществяване на отделните деяния, включени в
продължаваното престъпление - на 13.11.2017г., 14.11.2017г. и 17.01.2018г. подсъдимият
М.Е.А., с ЕГН ********** да е получил при
подписването на договор за мобилни услуги чужди движими вещи без правно
основание,
като вместо това
ПОСТАНОВЯВА
ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подсъдимия М.Е.А., с
ЕГН: ********** престъпление от такова по чл.212,
ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК в престъпление по чл.209,
ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК за това, че в периода от 13.11.2017г. до
17.01.2018г. подсъдимият при условията
на продължавано престъпление, както и при осъществяване на отделните деяния,
включени в това престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага възбудил
заблуждение у служителите
на „МОБИЛТЕЛ“ ЕАД /сегашно наименование А-1 ЕАД/ - А.Б.Б. - търговски
консултант (за първите две деяния) и И.И.В.-
търговски консултант (за третото деяние), с което причинил имотна вреда на„А1“
ЕАД, ЕИК ******** общо в размер на 3 749,96 лева– за цялата продължавана
престъпна дейност, а при осъществяване на отделните деяния причинил имотна
вреда на „А1“ ЕАД, ЕИК ******** - 1799,99 лева (при първото деяние), 1729,99
лева (при второто деяние) и 219,98 лева
(при третото деяние).
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: