РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 28.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и двадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 16565 по
описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 223800 от 24.09.2019 г.,
постановено по гр.д. № 62441 по описа за 2016 г. на СРС, I ГО, 44-ти състав,
първоинстанционният съд е признал за установено, че ищецът А.С.З. не дължи на
ответника – „Т.С.” ЕАД, сумата в размер на 918,67 лева, представляваща
претендирана цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден недвижим имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „******, с аб. № 058774, за периода от м.01.2008
г. до м.12.2008 г., като на основание чл. 78 от ГПК „Т.С.” ЕАД е осъдена да
заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лева– деловодни разноски, и на
основание чл. 38, ал. 2, вр. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. -на пълномощника на
ищеца, сумата от 300,00 лева, представляваща разноски за предоставено безплатно
процесуално представителство.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба, подадена от „Т.С.” ЕАД. В нея се излагат
съображения, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и постановено
при нарушение на материалния закон. Поддържа се, че съдът неправилно е приел,
че ищецът не е титуляр на вещни права върху процесния имот и не е взел предвид
липсата на оспорване от страна на ответника на обстоятелствата, че същият е
потребител на топлинна енергия и задължено лице, и че е налице облигационна
връзка между страните. Моли се за отмяна на първоинстанционното решение и
присъждане на сторените разноски.
В законоустановения срок по чл. 263,
ал. 1 не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – ищец
по първоинстанционното производство. На 24.07.2020 г. е постъпило неподписано
становище, подадено от въззиваемата страна чрез адв. Н.И.И., към което са
приложени копия на пълномощно и договор за правна помощ и съдействие без
заверка за вярност с оригинала, и неподписан списък с разноски.
Третото
лице – помагач на страната на въззивника - ответника – „Т.С.” ЕООД, не е взело
становище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена
в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване със сила на присъдено нещо, че ищецът А.С.З. не дължи на
ответника „Т.С.” ЕАД сумата в размер на 918,67 лева, представляваща цена за
доставка на топлинна енергия за топлоснабден недвижим имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „******, с аб. № 058774, за периода от м. 01.2008 г. до м.12.2008
г.
В подадената
искова молба се излагат доводи, че ищецът не дължи тези суми на ответното
дружество, тъй като не е потребител на топлинна енергия за процесния имот, че не
е собственик или ползвател на топлоснабдения имот. Оспорва се, че през
процесния период е доставяна и ползвана топлинна енергия. Сочи се, че сумите – предмет
на спора, са погасени по давност към момента на подаване на исковата молба.
В депозирания отговор по л. 131, ал.
1 от ГПК ответникът „Т.С.” ЕАД посочва, че предявеният иск е недопустим, неоснователен
и недоказан, че между страните е налице висящ процес за задължения през периода
от м.10.2013 г. до м.04.2016 г. за същия топлоснабден имот. Наведени са твърдения, че вземанията на ответното
дружество произтичат от обстоятелството, че ищецът като собственик на процесния
топлоснабден имот има качеството на „потребител на топлинна енергия” за битови
нужди по смисъла на §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ, като съгласно чл.
150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява
при публично известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С."
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, като ищецът не е упражнил
правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо него са влезли общите условия за продажба на
топлинна енергия, одобрени с решения № ОУ-021/22.04.2002 г. и ОУ-026/11.05.2002
г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Новинар” и в-к „Демокрация” на 23.05.2002 г.,
в сила от 22.06.2002 г.; общите условия за продажба на топлинна енергия,
одобрени с решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Пари“
на 23.12.2005 г., в сила от 22.01.2006 г. и общи условия за продажба на
топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД
на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник” от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008
г. Релевирани са съображения, че в раздел VІІ от ОУ –„Заплащане на ТЕ“ - чл.
32, ал. 1, са определени редът и срокът, по които купувачите на топлинна
енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а
именно: в 30-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят, в който
смисъл задължението на ищеца за заплащане на дължимите от него суми в размера,
посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия
месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. Твърди се, че с изтичането
на последния ден от месеца, същият е изпаднал в забава за тази сума. Поддържа
се, че ищецът е използвал доставяната от дружеството топлинна енергия и не е
погасил задълженията си, въпреки че с покана за доброволно изпълнение е бил
уведомен за размера на дължимите суми и че ако те не бъдат заплатени доброволно
в 7-дневен срок, ще бъдат предприети действия за събирането им по съдебен ред.
Едновременно с това в отговора се заявява, че не се оспорва, че към датата на
исковата молба всички вземания, възникнали три години преди входиране на
исковата молба, са погасени по давност. Моли се исковата претенция да бъде
отхвърлена като недопустима и неоснователна.
По делото е обявено за безспорно, че
след настъпване на изискуемостта на процесното вземане по отношение на същото
не са се осъществили факти, водещи до спиране или прекъсване на давността.
При така предявения иск в
тежест на ответника е да докаже, че за процесния период между страните е
съществувало валидно правоотношение, по силата на което ответникът се е
задължил да доставя на ищеца топлинна енергия срещу задължение на ищеца да
заплаща стойността ѝ, както и че ответникът е изпълнил точно своите
задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за
същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби, поради което и
за ищеца е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на стойността
на същото, като е изпаднал и в забава за изпълнението му.
Отношенията между доставчиците и
потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в ЗЕ.
Съгласно уредбата в него, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба
на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството на потребител на топлинна енергия за
битови нужди.
През процесния период е действала нормата
на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ в редакцията ѝ до 17.07.2012 г., според
която „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда,
определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Съгласно § 1, т. 42 от
ДР от ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „потребител
на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си.
Предвид изложеното следва, че е
необходимо да бъде установено, че лицето е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, за да се приеме, че то е потребител на топлинна
енергия за битови нужди.
По делото не са ангажирани
доказателства, че А.С.З. е бил титуляр на правото на собственост или на
ограничено вещно право върху недвижимия имот, за който се поддържа да е
топлоснабден от ответника, в процесния период.
От представено от ответното дружество
заверено копие от Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 91, том
V,
рег. № 4984, дело № 541/2016 г. е видно, че на 07.10.2016 г. правото на
собственост върху процесния апартамент е прехвърлено от ищеца и Д.Р.З.на трети
за спора лица. Представеният нотариален акт доказва, че ищецът, заедно с още
едно лице, е бил носител на правото на собственост върху процесния имот към
07.10.2016 г., но не доказва, че същият е бил собственик в исковия период. Доказателства
за извършването на предшестващи датата на нотариалния акт разпоредителни сделки
с процесния апартамент в полза на ищеца не са ангажирани в производството. Не
са представени такива и относно евентуално настъпило универсално правоприемство.
Макар в горепосочения нотариален акт да има данни – индиция за придобиване на
собствеността по силата на наследствено правоприемство, липсват конкретни данни
за момента на осъществяване на същото. От представеното по делото копие на
заявление – декларация става ясно, че на 07.11.2016 г. е подадено заявление за
смяна на титуляра на партидата за процесния имот от едно от третите
лица-приобретател по горепосочената сделка. В представените по делото в копие
фактури и справки за дялово разпределение е видно, че като титуляр на партидата
за процесния се води ищецът, но това не го прави потребител на топлинна
енергия.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1
от ГПК и разпределената по делото доказателствената тежест всяка страна е
длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, което
в случая не е направено от ответното дружество в хода на производството пред
СРС относно обстоятелството, че ищецът притежава качеството „потребител“.
С оглед изложеното настоящият състав
приема, че въззиваемата страна - ищец няма качеството на потребител на топлинна
енергия по смисъла на закона за процесния период м.01.2008 г. – м.12.2008 г.,
че същият не е бил в договорни отношения с ответното дружество в исковия период
за продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия относно процесния
имот и че в неговия патримониум не е възникнало задължение за заплащане на
цената на топлинната енергия, доставяна до имота през това време.
Предвид липсата на пасивна
материалноправна легитимация на ищеца да отговаря за задължения по ЗЕ,
предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК срещу ответника "Т.С. " ЕАД за сумата 918,67 лева,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден недвижим
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******, с аб. № 058774, за периода от м.01.2008
г. до м.12.2008 г., се явява основателен и като такъв същият подлежи на
уважаване.
При така възприето съдът приема, че
районният съд правилно е уважил исковете. Неоснователни са доводите на
въззивника, че липсва оспорване от страна на ищеца на обстоятелствата, че
последният е потребител на топлинна енергия и задължено лице и че е налице
облигационна връзка между страните. Такова е формулирано още на стр. 4 от
исковата молба. В този смисъл ищецът е оспорил и облигационната връзка между
страните.
Поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно изхода на
спора, въззивният съд счита за основателно, че СРС не е продължил с разглеждане
на възражението за погасителна давност като безпредметно и е уважил иска. С
оглед на изложеното, следва да се приеме, че постановеното първоинстанционно
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Решението на СРС е правилно и в частта с
разноските. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК не може да намери приложение в
настоящия случай, тъй като в отговора на исковата молба ответникът хем заявява,
че не оспорва погасяването по давност на вземанията, възникнали три години
преди входиране на исковата молба, без да посочи изрично дали става въпрос за
процесните, хем моли иска да бъде отхвърлен като неоснователен, т.е. го
оспорва.
При приетия изход от разглеждането на
делото на въззивника не се дължат разноски за настоящото производство. На
въззиваемата страна също не се дължат такива, тъй като същата не е депозирала
нито отговор на въззивната жалба, нито се е явила в открито съдебно заседание,
вкл. и представлявайки се от пълномощник. Постъпилото становище с вх. № 74477/24.07.2020
г. от въззиваемата страна чрез пълномощника ѝ - адв. Н.И.И., е
неподписано, поради което не може да се приеме, че с него е изразена някаква
правнорелевантна воля, а оттам – че страната е взела участие в производството,
за да ѝ се дължат разноски за направените усилия. В допълнение съдът
следва да посочи, че представеното пълномощно на адв. Н.И.И. и сключения между
него и въззиваемата страна договор за правна защита и съдействие не отговарят и
на изискванията на чл. 183 от ГПК, а именно – не са представени в заверен за
вярност с оригинала препис, а приложеният списък по чл. 80 от ГПК също е
неподписан.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 223800 от
24.09.2019 г., постановено по гр.д. № 62441 по описа за 2016 г. на СРС, I ГО, 44-ти състав.
Решението е постановено при участието на
"Т.С." ЕООД в качеството му на трето лице-помагач, конституирано на
страната на „Т.С.” ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.