№ 18808
гр. София, 18.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 64 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ ЦВ. СЛАВОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА Гражданско дело №
20231110159337 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.124 ГПК.
Й. Н. Р. е предявила срещу Министерство на вътрешните работи искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.181, ал.1 ЗМВР, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 4560 лева – парична
равностойност на храна за периода 01.11.2020г. – 30.10.2023г. и за сумата от 710,56 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 28.11.2020г. – 29.10.2023г.
Ищцата твърди, че била назначена в МВР през 2007г. и оттогава без прекъсване изпълнявала
различни длъжности в структурите на МВР, като през 2013г. била назначена на длъжност в
дирекция „Инспекторат“ към МВР. Със заповед № 8121К - 9479/01.10.2020г. на министъра на
вътрешните работи служебното й правоотношение като държавен служител на МВР било
преобразувано на основание чл.9 ЗДСл и пар. 69 ПЗР на ЗИДЗМВР и тя била назначена на
длъжност „държавен инспектор“ в отдел 02 към дирекция „Инспекторат“ – МВР, като със заповед
№ 8121К – 7683/18.06.2021г на министъра на МВР била преназначена на длъжност „държавен
инспектор“ в отдел 01 към дирекция „Инспекторат“. С позоваване на нормата на чл.181, ал.1
ЗМВР обоснова правото си да получава безплатна храна или левовата й равностойност, като през
процесния период съгласно заповеди на министъра на вътрешните работи полагащата се левова
равностойност на храната била в размер на 120 лева месечно. До 01.10.2020г., когато служебното
правоотношение на ищцата билo преобразувано със заповед на министъра на вътрешните работи
по чл.9 ЗДСл и пар. 69 ПЗР на ЗИДЗМВР, ищцата ежемесечно получавала левовата равностойност
на храната, а след това вече не получавала тази сума. Поддържа, че нормите на чл.181, ал.1 и ал.3
ЗМВР уреждат различни хипотези на предоставяне на храна, като счита, че нормата на чл.181, ал.1
ЗМВР се отнася до всички служители на МВР, а нормата на чл.181, ал.3 ЗМВР касае само
служителите по чл.142, ал.1 и ал.3 ЗМВР, които извършват дейности, свързани със специфичен
характер на труда. Поддържа, че след изменението на нормата на чл.142, ал.2 (ред. след изм ДВ
85/2020г. в сила от 02.10.2020г.) ЗМВР не се дерогира изричното прилагане и на ЗМВР спрямо
категорията служители по чл.142, ал.1, .т.2 ЗМВР, към които спада и ищцата, и посочената норма
следвало да се тълкува заедно с нормата на чл.1 ЗМВР. Несъответно на принципите на управление
на държавна служба в МВР и на духа на закона било тълкуване, което изключва приложението на
разпоредбите на ЗМВР спрямо служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР – служителите в общата и
специализирана администрация на МВР. В редакцията на нормата на чл.181, ал.1 ЗМВР не било
1
направено разграничение за това спрямо кои категории служители се отнася разпоредбата, поради
което същата следвало да се прилага и спрямо ищцата, която спада към категориите служители по
чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. При това в нарушение на предоставената законова делегация с чл.1 от
Наредба № 8121з – 773/01.07.2015г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата й
равностойност на служителите в МВР бил ограничен кръгът на правоимащите лица, поради което в
тази част наредбата била нищожна като противоречаща на нормативен акт от по – висока степен –
чл.181, ал.1 ЗМВР. Ищцата се позовава и на това, че след преобразуване на служебното й
правоотношение по ЗДСл съгласно пар.69 ЗИДЗМВР, в ал.6 се предвидило в индивидуалната
основна заплата да се включва и досега получаваната левова равностойност на храната по чл.181,
ал.1 ЗМВР. Последната сума се включвала само в индивидуалната работна заплата, като след
преобразуване на служебното правоотношение вече не се начислявала като парично доволствие.
При това ищцата поддържа, че е поставена в по – неблагоприятно положение по отношение на
размера на индивидуалната й заплата след преобразуването спрямо другите държавни служители в
МВР, които вече заемали длъжности на държавни служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, тъй
размерът на получаваните от нея парични средства не бил запазен, а намален. Поддържа, че
тълкуване, при което категорията служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, биват лишени от право на
храна или паричната й равностойност по чл.181, ал.1 ЗМВР, би представлявало дискриминация и
би поставило тази категория служители в неравноправно положение спрямо станалите служители
на МВР, което не съответствало на целите и принципите на ЗМВР.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, с който оспорва
исковете. Не оспорва наличие на твърдяното служебно правоотношение между страните, както и че
до 01.10.2020г. ищцата е заемала длъжност по чл.142, ал.3, т.2 ЗМВР, вр. ал.2, с оглед на което до
тази дата е получавала пари за храна по чл.181, ал.1 ЗМВР. Не оспорва и че със заповед № 8121К –
9479 съгласно пар. 87 ПЗР на ЗИДЗМВР ищцата била назначена на длъжност „държавен инспектор“
към Дирекция „Инспекторат“ към МВР. Посочва, че през процесния период на ищцата не се дължи
отделно плащане за храна, защото левовата равностойност на храната е включена в основната й
заплата. Статутът на ищцата през процесния период се регламентирал от ЗДСл, като за тази
категория служители законодателят не бил предвидил изплащане на левова равностойност на
храна, което се подкрепяло и от изричната норма на чл.142, ал.4 ЗМВР. В тази връзка се позовава и
на нормата на пар.87, ал.6 ПЗР на ЗИДЗМВР, съгласно която при назначаване на служителите,
заемащи длъжности в дирекция „Инспекторат“, се определя индивидуална заплата, не по - ниска от
възнаграждението, определено до 30.09.2020г., включващо и левовата равностойност на храната по
чл.181, ал.1 ЗМВР. При това левовата равностойност на храната била включена при определяне на
основните размери на заплатите при всички служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР.
Софийски районен съд, като взе предвид предявените искове, възраженията срещу тях и
доказателствата по делото, намира следното:
Страните не спорят, и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че на
18.07.2007г. ищцата Й. Н. Р. е назначена на държавна служба в Министерство на вътрешните работи
на длъжност „главен дознател“. След това последователно без прекъсване е заемала длъжности в
различни структури на МВР, като от 17.12.2013г. е назначена на длъжността „държавен инспектор“
при Дирекция „Инспекторат“ при МВР. Съгласно заповед № 8121К – 9479/01.10.2020г. на
министъра на вътрешните работи на основание чл.9 ЗДСл и пар.87 ПЗР към ЗИДЗМВР ищцата е
назначена за държавен служител на длъжност „държавен инспектор“ в отдел 02 „Контрол на
управленската дейност в структури на територията на Северна България“ към Дирекция
„Инспекторат“ при МВР. Със заповед № 8121К – 7683/18.06.2021г. на министъра на вътрешните
работи ищцата е преназначена на длъжност „главен инспектор“ в отдел 01 „Контрол на
управленската дейност в главни дирекции и структури на територията на Южна България“ към
дирекция „Инспекторат“ при МВР. При това през процесния период ищцата е била със статут на
държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР.
Спорен по делото е въпросът дали в качеството си на държавен служител по чл.142, ал.1, т.2
ЗМВР през процесния период 01.11.2020г. – 30.10.2023г. ищцата има право на безплатна храна
съгласно чл.181, ал.1 ЗМВР.
Разпоредбата на чл.181, ал.1 ЗМВР гласи, че на служителите на МВР се осигурява храна или
2
левовата й равностойност. Към процесния период ЗМВР предвижда три категории служители в
МВР, чийто статут се урежда по различен начин, а именно : 1/ държавни служители – полицейски
органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението; 2/ държавни служители и 3/
лица, работещи по трудово правоотношение. Статутът на държавните служители по чл.142, ал.1,
т.1 ЗМВР – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, както и
на служителите по чл.142, ал.3 ЗМВР се урежда по ЗМВР – чл.142, ал.2 ЗМВР. Статутът на лицата,
работещи по трудово правоотношение, се урежда при условията и по реда на Кодекса на труда и на
ЗМВР – чл.143, ал.5 ЗМВР. Статутът на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, към които
спада и ищцата, се урежда със Закона за държавния служител, a с изменение на ЗМВР - ДВ, бр. 60
от 2020 г., в сила от 1.10.2020 г. - и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл.
185, ал. 1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от ЗМВР – чл.143, ал.4 (изм. и доп. - ДВ, бр. 60 от
2020 г., в сила от 1.10.2020г., до изм ДВ бр. 19 от 2024 г.) ЗМВР.
Нормата на чл.181, ал.1 ЗМВР, която гласи, че служителите на МВР имат право на храна или
нейната левова равностойност, не може да се тълкува изолирано от останалите норми от същия
закон, които уреждат статута на отделните категории служители в МВР и по – конкретно следва да
се разглежда във връзка с нормата на чл.142, ал.4 ЗМВР. Последната в настоящата й редакция
предвижда служителите от категорията по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР да се ползват само с определени
изрично посочени права по ЗМВР и сред тях не попада правото на безплатна храна или нейната
левова равностойност по чл.181, ал.1 ЗМВР. Следва да се има предвид, че отделните категории
служители на МВР са натоварени с различни функционални компетенции, което обуславя
разликата в установените за тях права и законодателно това е изразено с регламентиране на статута
им по различен начин (изцяло по ЗМВР, по КТ и по ЗМВР или по ЗДСл и само отчасти по ЗМВР).
Въпрос на законодателна воля е как ще бъде определен статутът на служителите на МВР и с какви
права ще се ползват отделите категории служители на МВР. Въпрос на законодателна техника е
начинът, по който ще посочат правата, с които се ползват служителите по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. В
случая това е направено, като изрично са посочени конкретни норми по ЗМВР, които са приложими
към обсъжданата категория служители – чл.142, ал.4 ЗМВР, което означава, че останалите права по
ЗМВР не им се следват. Друг извод не следва и от нормата на чл.1 ЗМВР, която сочи, че законът
урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на Министерството на
вътрешните работи (МВР) и статута на служителите в него. От текста на посочена норма не следва,
че статутът на всички служители в МВР се определя по ЗМВР, а само че със ЗМВР се определят
правилата, които уреждат статута им, като този статут може да се урежда изцяло или отчасти с
правилата по ЗМВР и/или по правила от друг закон.
Следва да се посочи, че статут на служители от системата на МВР по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР –
държавни служители, е въведен с § 36 от Закона за изменение и допълнение на Закона за
министерството на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 14 от 20.02.2015 г.), като са приети промени в
статута на отделните категории служители в системата на МВР и са разграничени по-конкретно
заемащите т. нар. „административни длъжности” от държавните служители с полицейски функции
по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР (последното е посочено в решение на Конституционния съд по к.д. №
1/2017г.). Съгласно § 87 ПЗР към ЗИД на ЗМВР служебните правоотношения на държавните
служители в дирекция "Инспекторат" на Министерството на вътрешните работи, които пряко
осъществяват контрол върху дейността на служителите от Министерството на вътрешните работи,
се преобразуват в служебни правоотношения по Закона за държавния служител, считано от 1
октомври 2020 г., какъвто е настоящият случай. По заварени правоотношения (какъвто е
настоящият случай) с оглед спазване на принципа за плавен преход при законодателната промяна
относно статута на отделни категории служители в системата на МВР, израз на който плавен
преход е незасягането на вече придобити права (запазване на т.н.“социален пакет“), е предвидено
запазване на правата по правоотношението, по което е полаган трудът, въпреки законодателната
промяна на статута от определена категория служители. В тази връзка пар. 87, ал.6 ПЗР на ЗИД на
ЗМВР предвижда служителите по пар.87, ал.1 ЗИД на ЗМВР, да запазят в основата си заплата като
компонент паричната равностойност за храна по чл.181, ал.1 ЗМВР, което е аргумент в подкрепа на
тезата, че на новоназначените служители със статут по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР пари за храна по
чл.181, ал.1 ЗМВР не се следват. Ако законодателната идея бе и служителите по чл.142, ал.1, т.2
ЗМВР да получават пари за храна съгласно чл.181, ал.1 ЗМВР, то би било излишно да се предвиди
3
в нормата на пар.87, ал.6 ПЗР на ЗИД на ЗМВР придобивката „пари за храна“ да се посочи като
дължима спрямо служителите по пар.87, ал.1 ЗИД на ЗМВР, чиито длъжности са такива по чл.142,
ал.1, т.2 ЗМВР, защото иначе тази придобивка би им се следвала на основание чл.181, ал.1 ЗМВР, а
не съгласно изричната норма на пар.87, ал.6 ПЗР на ЗИД на ЗМВР. Нормата на 87, ал.6 ПЗР на ЗИД
на ЗМВР цели запазване на размера на възнаграждението и след преобразуване на служебното
правоотношение. От решение от 27.06.2017г. на Конституционния съд по к.д. № 1/2017г. (с което е
отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на § 69 и 70 от преходните и
заключителните разпоредби на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 14.10.2016 г.)), могат да бъдат почерпени
аргументи за това, че е допустимо и не представлява нарушение на принципа за равно третиране
отделните категории служители в системата на МВР да се ползват от различни права, обусловено
от различието на изпълняваните от тях функции. В цитираното решение на Конституционния съд е
посочено, че от преценката на законодателя зависи какви категории служители ще има в МВР и по
реда и при условията на кой закон ще бъде уреден техният статус. В решението на КС е прието
още, че следва ясно да се проведе разграничение по критерия статус на различните категории
служители в МВР, и по-конкретно на заемащите т. нар. „административни длъжности“ от
държавните служители с полицейски функции по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР. От мотивите в решението
на КС може да се формира извод, че уреждането на статута на отделните категории служители в
структури на МВР по различен начин – по ЗМВР и по ЗДСл, не представлява дискриминация
спрямо определена категория служители – тези, чийто статут се определя приоритетно по ЗДСл,
като законодателят има правомощие да отнеме привилегии на отделна категория служители на
МВР, но само при запазване на достигнатите рангове и възнаграждения, както е законодателно
уредено преобразуването на някои служебни правоотношения, вкл. и процесното.
В обобщение на горното законодателят е придал на държавните служители със статут по
чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР само част от правата, с които се ползват останалите категории служители на
МВР, като сред придадените права не е правото по чл.181, ал.1 ЗМВР за безплатна храна или
нейната парична равностойност и това не представлява форма на дискриминация, а законодателно
решение, мотивирано от различните функционални компетентности, придадени на отделните
категории служители в структурите на МВР. Предвид изложеното нормата на чл.181, ал.1 ЗМВР
следва да се тълкува заедно с нормата на чл.142, ал.4 ЗМВР и да се приеме, че право на безплатна
храна по чл.181, ал.1 ЗМВР имат само служителите по чл.142, ал.1, т.1 и т.3 и ал.3 ЗМВР, сред
които не попада ищцата. За ищцата предвид преобразуване на правоотношението и нормата на
чл.87, ал.6 ПЗР на ЗИДЗМВР в основната заплата се включва и левовата равностойност за храната
по чл.181, ал.1 ЗМВР с оглед спазване на принципа, че законодателна промяна, преуреждаща
статута на определени категории служители, не може да доведе до намаляване на
възнаграждението, получавано от служителите преди преуреждане на статута им. В случая обаче
не е предмет на изследване въпросът дали в получаваната от ищцата основна месечна заплата през
процесния период е включена и паричната равностойност на храната по чл.181, ал.1 ЗМВР, защото
делото няма за предмет непогасен остатък от заплатата, която следва да се определи по правилото
на пар.87, ал.6 ПЗР на ЗИДЗМВР, а се търси плащане, което е отделно от дължимото
възнаграждение за труд - паричната равностойност на храна по чл.181, ал.1 ЗМВР. При това
ирелевантен спрямо предмета на делото е въпросът дали през процесния период паричната
равностойност на храната (120 лева месечно) е калкулирана в основното възнаграждение.
В изпълнение на законовата делегация по чл.181, ал.5 ЗМВР е издадена Наредба № 8121з-773
от 01.07.2015г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на
служителите на Министерството на вътрешните работи. С Наредбата се определят условията и
редът за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на Министерството на
вътрешните работи (МВР) по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал. 3 от ЗМВР – чл.1 от Наредбата.
Неоснователен е доводът, че Наредбата по недопустим начин (в нарушение на обема на законовата
делегация по чл.181, ал.5 ЗМВР) стеснява кръга от служителите на МВР, които имат право на
безплатна храна. Напротив, нормата на чл.1 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015г. напълно
съответства на законодателното решение относно правилата за уреждане на статута на отделните
категории служители в МВР. Същите категории служители на МВР са посочени като правоимащи и
в ежегодно издаваните на основание чл.181, ал.4 ЗМВР заповеди на министъра на вътрешните
работи. Държавните служители със статут по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР имат право на безплатна храна
4
съгласно чл.142, ал.4 (изм. и доп. - ДВ, бр. 60 от 2020 г., в сила от 1.10.2020г.) ЗМВР само ако
извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда – арг. чл.181, ал.3, вр. чл.142, ал.4
ЗМВР. Такива дейности, свързани със специфичен характер на труда според нормата на чл.2 от
Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015г. са при условия на командироване или служителите в СОБТ -
МВР (сега Главна дирекция "Жандармерия, специални операции и борба с тероризма"), като такива
дейности нито се твърди, нито се установява да са били изпълнявани от ищцата през процесния
период.
Предвид изложеното искът за главното вземане е неоснователен, защото в полза на ищцата не е
възникнало спорното материално право, което обуславя и неоснователност и на иска за
акцесорното вземане. При това предявените искове следва да се отхвърлят.
По разноските:
Съобразно изхода на делото право на разноски имат само ответникът, на който следва да се
присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева на основание чл.25,
ал.1 НЗПП, вр. чл.78, ал.8 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Й. Н. Р., ЕГН **********, съдебен адрес : гр. София, ул. „Цар
Асен“ № 29, ет.5, ап.6 – адв. У., срещу Министерство на вътрешните работи, БУЛСТАТ *********,
адрес : гр. София, ул. „Шести септември“ № 29, искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.181, ал.1 ЗМВР, вр.
чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 4560 лева – парична равностойност на храна за
периода 01.11.2020г. – 30.10.2023г. и за сумата от 710,56 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода 28.11.2020г. – 29.10.2023г.
ОСЪЖДА Й. Н. Р., ЕГН **********, съдебен адрес : гр. София, ул. „Цар Асен“ № 29, ет.5,
ап.6 – адв. У., да плати на Министерство на вътрешните работи, БУЛСТАТ *********, адрес : гр.
София, ул. „Шести септември“ № 29, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 100 лева – разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5