Р Е Ш Е Н И Е
Номер ІV-111 Година
2019, 30 октомври гр.Бургас
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд, четвърти
въззивен граждански състав
на тридесети септември година две хиляди и деветнадесета,
в откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл.с.ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
секретар Ваня Димитрова
като разгледа докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско дело № 1117 описа за 2019 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е
образувано по въззивната
жалба на Прокуратурата на Република България (вх.№ 20705/15.05.2019 г. по описа
на БРС) и на Столичната Дирекция на вътрешните работи гр.София (вх.№
21382/20.05.2019 г. по описа на БРС), против решение № 852 от 15.04.2019 г. по
гр.д.6637/2018 г. по описа на Бургаски районен съд, с което на основание чл.49
от ЗЗД въззивниците са осъдени да заплатят солидарно на И.Д.Я.
***, сумата от 7 000 лв, представляваща обезщетение за претърпените от
ищеца имуществени вреди, за това, че за периода от 16.02.2015 г. до 19.01.2018
г., ищецът е бил лишен от правото да ползва собствения си лек автомобил марка
„БМВ”, модел „320Д”, с ДК № А 0969 КС, в резултат от незаконното му задържане
за посочения период, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата молба – 13.09.2018 г., до окончателното плащане на
сумата; и Прокуратурата на Република България и Столичната Дирекция на
вътрешните работи, са осъдени да заплатят на И.Д.Я. съдебно-деловодни разноски
в размер на 1 580 лв.
Въззивникът Прокуратурата на Република България
твърди се, че обжалваното решение на БРС е неправилно. Твърди се също, че още
от доклада си по делото, съдът е дал неправилна квалификация на предявения иск
– чл.49, вр.чл.45 от ЗЗД, като не е съобразил, че с измененията на ЗОДОВ (ДВ,
бр.98/2012 г.), в чл.2б, ал.1 е уредена самостоятелна хипотеза на отговорността
на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение
на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгл.чл.6, пар.1
от ЕКЗПЧОС, и съгласно което изменение, занапред обезщетението за вреди от
забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по ЗОДОВ (чл.8, ал.1
от ЗОДОВ). Твърди се, че предвид твърденията на ищеца в исковата молба,
производството е следвало да се разгледа по ЗОДОВ, а не по общия исков ред,
както е направил първоинстанционният съд. В случай, че съдът все пак приеме, че
основанието на предявения иск е чл.49 от ЗЗД се твърди, че за да се ангажира
отговорността на Прокуратурата на Република България за заплащане на
обезщетение за вреди от действия на държавни органи, тези действия трябва да са
противоправни, какъвто настоящият случай не е. Твърди се, че гражданският съд
не е компетентен да преценява налице ли е противоправност в действията на
Прокуратурата. На следващо място се твърди, че процесният период (от 16.02.2015
г. до 19.01.2018 г.), за който разследването е било спряно и за който е
присъдено обезщетението, е неправилно определен. Изложени са съображения в тази
насока. Твърди се, че освен противоправност на действията, не са налице и
останалите елементи от фактическия състав на чл.49 от ЗЗД. Заявява се, че ако
съдът все пак приеме предявения иск за основателен, следва да има предвид, че
размерът на обезщетението за имуществени вреди е силно завишен. Претендира се
отмяна на решението на БРС като неправилно и необосновано и отхвърляне на
предявения иск. Не са ангажирани нови доказателства. Претендират се разноски.
Въззивникът Столичната
Дирекция на вътрешните работи гр.София твърди, че обжалваното решение е неправилно,
необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила. На първо място се твърди, че са неправилни и в противоречие с
разрешението, дадено в т.10 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, изводите на
първоинстанционния съд, че СДВР следва да носи отговорност в случая независимо
от това, че прокурорът ръководи разследването в наказателното производство и
осъществява надзор за законосъобразното му провеждане, съотв.действията на
служителите на СДВР са осъществени по нареждане на прокурора. На второ място се
сочи, че са неправилни лаконичните изводи на съда, с които е ангажирал
отговорността на въззивната СДВР с посочване на чл.49 от ЗЗД, въпреки, че за
СДВР не е имало фактическа и правна възможност да върне вещта, т.е.не е налице
незаконосъобразна дейност. На следващо място се твърди, че съдът е изместил
предмета на спора, приемайки, че разследването е продължило в неразумно дълъг
срок, с което съображение е уважил иска. Твърди се, че по този начин
първоинстанционният съд недопустимо се е произнесъл инцидентно по незаявена
претенция. Сочи се още, че са неправилни изводите на съда относно незаявения
характер на вредите на ищеца, като дори не е обсъдил направените с отговора на
исковата молба възражения в тази насока. Твърди се, че съдът не се е произнесъл
по направеното възражение за съпричиняване на резултата. Претендира се отмяна
на обжалваното решение и постановяване на решение, с което искът се отхвърля
изцяло. Претендират се съдебни разноски за двете инстанции. Също не са
ангажирани нови доказателства.
Ищецът-въззиваем И.Д.Я. оспорва двете
въззивни жалби с писмен отговор в законовия срок. Твърди, че обжалваното
решение е правило, обосновано и постановено в съответствие с процесуалните
правила. По отношение на въззивната жалба на Прокуратурата на Република България се излагат
твърдения, че е неоснователно възражението на въззивника за неправилно
определена от съда квалификация на предявения иск. Твърди се, че сочената от въззивната
Прокуратура разпоредба на чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ е приложима само в случаите на
претендиране на обезщетение в резултат на нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото, какъвто не е настоящият казус. Излагат се подробни
съображения за основанието за солидарно осъждане на двамата ответници. Подробни
съображения са изложени и в подкрепа на твърдението на основателност на
предявения иск, както и за доказване на размера на претенцията. По отношение на въззивната жалба на СДВР се излагат твърдения за наличието на основание за
конституиране на ответната дирекция като ответник по иска, наред с първия
ответника - Прокуратурата на Република
България. Претендира се потвърждаване на обжалваното
решение и присъждане на разноски за въззивното производство. Също няма искания
за допускане на нови доказателства.
И двете въззивни жалби са подадени от
легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок,
поради което са допустими.
С оглед
твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема от
фактическа и правна страна, следното:
Производството
е образувано пред първоинстанционния Бургаски районен съд по исковата молба на
въззиваемия И.Д.Я. *** за осъждане на Прокуратурата на Република България и
на Столичната Дирекция на вътрешните работи, на основание чл.49 от ЗЗД солидарно
да заплатят на ищеца сумата от 7 000 лв, представляваща обезщетение за
претърпяните от ищеца имуществени вреди за това, че за периода от 16.02.2015 г.
до 19.01.2018 г., лек автомобил марка „БМВ”, модел „320Д”, с ДК № А 0969 КС,
собственост на ищеца, незаконно е бил задържан, с което ищецът е бил лишен от
правото си да го ползва. Претендирана е и законна лихва върху главницата от
7 000 лв, считано от датата на предявяване на исковата молба – 13.09.2018
г., до окончателното плащане на сумата. Твърди се, че по образувано Досъдебно
производство № 14-876/2009 г. по описа на РУП – Несебър (преписка вх.№
1315/2009 г. на РП Несебър), на 09.01.2013 г. с протокол за доброволно
предаване, посоченият лек автомобил е бил предаден на полицейските органи, след
което, до връщането му, е бил съхраняван в №: сектор на ОПКП – СДВР. Сочи се,
че с постановление от 18.09.2013 г. РП Несебър е указала връщането на процесния
автомобил на отговорно пазене на ищеца, но с постановление от 30.10.2013 г.ОП
Бургас е отменила постановлението на РП Несебър. Посочва се, че с решение №
1216 от 19.07.2016 г. по гр.д.1014/2016 г., БРС е приел за установено по
отношение на Прокуратурата на Република България, че ищецът Я. е собственик на
автомобила на основание чл.78, ал.1 от ЗС и е осъдила Прокуратурата да предаде
на ищеца владението върху собствения му автомобил. С решение № VІ-101 от
17.11.2016 г. по в.гр.д.1482/2016 г., БОС е отменил решението на БРС в
осъдителната му част. С решение № 164 от 26.10.2017 г. по гр.д.557/2017 г. на
ВКС, ГК, І ГО, ВКС е отменил въззивното решение в отменителната му част и
вместо това е постановила осъждане на Прокуратурата на РБългария да предаде на
ищеца владението върху автомобила. В разпореждане от 19.01.2018 г. по ДП №
14-876/2009 г. по описа на РУП – Несебър е разпоредено процесният автомобил да
бъде върнат на ищеца. Претендираното от ищеца обезщетение е за лишаването на
ищеца от ползване на автомобила му в периода от 16.02.2015 г. (когато след
спиране на разследването за втори път поради неразкриване на извършителя на
престъплението, е отпаднало основанието за задържане на автомобила като
веществено доказателство), до 19.01.2018 г. (датата, на която с разпореждане на
НРП автомобилът е върнат на ищеца).
Предявеният
иск е с правно основание чл.49 от ЗЗД.
Всеки от
ответниците е оспорил иска с писмен отговор в законовия срок.
Oтветникът Столичната Дирекция на вътрешните работи е
оспорил предявения иск по основание и размер. Изложил е съображения, че в случая
не е налице нито една от предпоставките за уважаване на иска за непозволено
увреждане – не са възникнали за ищеца имуществени вреди; не е доказано
извършването от ищеца на правни действия за предаване на процесното МПС, както
и обжалването от него на постановените актове, с които му е било отказано
връщането на автомобила; не е налице вредоносен резултат от действия на органи
на СДВР, тъй като от доброволното предаване на МПС от ищеца, за ответната
дирекция не е съществувало законно основание за връщането му; СДВР като
административен орган, действащ в изпълнение на прокурорско разпореждане, не
носи отговорност за действията си, съгласно ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д.№
3/2004 г., ОСГК.
Ответникът
Прокуратурата на Република България е изложил аргументи на първо място за
недопустимост на предявения иск, а по същество - за неговата неоснователност. Твърди
се, че искът по чл.49 от ЗЗД за солидарно осъждане на Прокуратурата на
РБългария и на СДВР за причинени от тях имуществени вреди, е недопустим, тъй
като след изменението на ЗОДОВ (ДВ, бр.98/2012 г.), с приемането на чл.2б, ал.1
от ЗОДОВ, отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани и на
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок, съгласно чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС, вече се търси само по ЗОДОВ, а
не по чл.49 от ЗЗД, като искът по чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ е допустим само когато е
изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава
ІІІ „а“ от ЗСВ. По същество се твърди, че искът е неоснователен, тъй като не са
налице всички елементи от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД. В този смисъл се
твърди, че няма виновно поведение от страна на служител на Прокуратурата на
РБългария, поради което не може да се ангажира отговорността и на самата
Прокуратура. Твърди се, че действията на прокурора в периода 16.02.2015 г. –
19.01.2018 г. не са противоправни, а и не са били обжалвани от ищеца, съотв.не
са били отменяни като незаконосъобразни, поради което не е доказано виновно
противоправно поведение. Заявено е, че по делото не са конкретизирани и
доказани твърдяните от ищеца имуществени вреди, както и причинна връзка между
тях и действия или актове на конкретен прокурор.
С
обжалваното решение БРС е осъдил ответниците да заплатят солидарно на ищеца
претендираното обезщетение , ведно със законната лихва върху него считано от
датата на предявяване на иска, както и съдебни разноски.
При
извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По
отношение на допустимостта на решението съдът намира, че първоинстанционният
съд се е произнесъл по допустим иск. Неоснователно е възражението на ответника
Прокуратурата на РБългария, че след приемането на разпоредбата на чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ, искът по чл.49 от ЗЗД е
недопустим, тъй като това е единственият път за защита на гражданите.
Претендираното от ищеца обезщетение за имуществени вреди е за лишаването на ищеца от ползване на
собствения му автомобил в периода от 16.02.2015 г. до 19.01.2018 г., а не за обезщетение за вреди,
причинени на ищеца от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок съгласно чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС.
Ето защо искът, правилно, според настоящия съдебен състав, квалифициран от
първоинстанционния съд, на база твърденията на ищеца по фактите, като иск с
правно основание чл.49 от ЗЗД, е допустим.
С оглед
наведените от въззивниците оплаквания за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът
намира следното:
На първо
място настоящият състав приема, че първоинстанционният съд е установил
фактическата обстановка в нейната пълнота, и я е възприел съобразно събраните
по делото доказателства.
Съдът
приема, че е налице противоправно поведение от страна на служителите на двамата
ответници, тъй в процесния период – след 16.02.2015 г., когато е било спряно
ДП, до 19.01.2018 г., когато е постановено връщане на автомобила, няма данни да
са извършвани процесуални действия, касаещи процесното МПС, които да оправдават
задържането му като веществено доказателство и отказа на Прокуратурата да го
предаде на собственика. Нещо повече, в самото Постановление № 1315/09 от
10.06.2015 г., с което прокурор при НРС е отказал връщане на лекия автомобил, е
посочено, че прокурорът споделя мотивите, с които през 2013 г. на ищеца е било
отказано връщане на приобщеното към досъдебното производство веществено
доказателство и приема, че
не са налице нови факти и обстоятелства, които да сочат на нещо различно от
вече установеното. Изрично прокурорът се е позовал на разпоредбата на чл.113 от НПК като е приел, че е налице възникнал спор върху МПС, иззето като веществено
доказателство, който спор подлежи на разглеждане по реда на ГПК. Данни за такъв
спор обаче по досъдебното производство няма. Ищецът е придобил процесния
автомобил с писмен договор за покупко-продажба на МПС от 08.09.2009 г., и
независимо от установените при трасологичното изследване на автомобила
манипулации по номера на рамата му, съотв.промяна на този номер, по делото няма
данни в срока по чл.78, ал.2 от ЗС някой да е предявил претенции за връщане на
автомобила. Единствените претенции за връщане на автомобила са от ищеца – през
2013 г., по повод на което е постановен отказ от БОП за връщане на автомобила; на
09.06.2015 г., по повод на което е постановен отказ от НРП; и на 11.01.2018 г.,
придружено от постановените решения на БРС, БОС и ВКС и издадения на основания
на тях изпълнителен лист, по повод на което искане с разпореждане от 19.01.2018
г. автомобилът е предаден на ищеца. Ето защо съдът приема, че задържането на
автомобила в процесния период – след поредното спиране на досъдебното
производство, въпреки двукратно направеното от ищеца искане за връщането му,
представлява противоправно поведение, основание да ангажира отговорността на
Прокуратурата за причинените вследствие задържането на автомобила вреди на
ищеца. Според този съдебен състав, в настоящото производство – по чл.49 от ЗЗД,
гражданският съд е компетентен да преценява налице ли е противоправност в
действията на Прокуратурата.
Неоснователно,
според съда, е оплакването на въззивника – Прокуратурата на РБългария, че
процесният период - от 16.02.2015 г. до 19.01.2018 г., за който е присъдено
обезщетението, е неправилно определен, тъй като съгласно чл.111, ал.1 от НПК,
веществените доказателства се пазят до завършване на наказателното производство
и могат да бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди завършване
на наказателното производство, само с разрешение на прокурора по искане за
връщане по см.на чл.111, ал.3 от НПК, когато това няма да затрудни разкриването
на обективната истина. Изложени са твърдения, че ищецът е подал втора молба за
връщане на процесния автомобил на 09.05.2015 г., съотв.от тази дата би могъл да
претендира обезщетение за претърпени вреди от отказа да се върне автомобила, а
не от 16.02.2015 г. – датата на спиране на досъдебното производство. Както се
посочи по-горе, първото искане за връщане на процесното МПС ищецът е направил
още през 2013 г., по повод на която е налице произнасяне на НРП с постановление
от 18.09.2013 г., отменено с Постановление изх.№ 5844/13 от 31.10.2013 г. Ето
защо съдът приема, че към датата на спиране (за втори път) на производството по
ДП № 14-876/2009 г. по описа на РУП Несебър – 16.02.2015 г., по него вече е
имало депозирано искане от ищеца като правоимащ, да му бъде върнат автомобила,
приобщен като веществено доказателство в ДП, съотв.са били налице условията за
връщане на автомобила като се има предвид, че трасологичното изследване на МПС
вече е било извършено още през 2013 г. и производството е било спряно на
основание чл.242, ал.1, пр.второ, вр.чл.244, ал.1, т.2 от НПК поради неразкриване
на извършителя на престъплението. Съдът приема, че след повторното спиране на
досъдебното производство, не е имало основание да се счита, че с връщане на
автомобила ще се затрудни разкриването на обективната истина, тъй като след
експертизата от 2013 г. Прокуратурата и СДВР не са извършвали и не са
възнамерявали да извършват други процесуално-следствени или технически експертни
действия по отношение на автомобила, което да е налагало задържането му като
веществено доказателство.
Неоснователно
и е оплакването, че освен противоправност на действията, не са налице и
останалите елементи от фактическия състав на чл.49 от ЗЗД – причинно-следствена
връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди, като в тази връзка
се твърди, че не са конкретизирани и самите вреди на ищеца – претърпяна загуба
или пропусната полза. Относно вида на вредите и техния обем, ищецът е
конкретизирал достатъчно вредите – посочвайки в исковата си молба, че се касае
за претенция в размер на среден месечен пазарен наем за автомобил със същите
показатели, като впоследствие е ангажирал гласни доказателства, че в периода, в
който автомобилът му е бил задържан по досъдебното производство, се е наложило
той и семейството му да ползват таксита, градски транспорт или автомобили на
негови приятели. С оглед трайната съдебна практика, при така събраните
доказателства съдът приема за основателно твърдението на ищеца, че в резултат
на задържането на автомобила му в процесния период, той е претърпял вреди от
ползване на друг транспорт и е пропуснал полза в размер на стойността, която би
следвало да заплати за ползване на автомобил с характеристиките на процесния.
По отношение
на оплакването, че размерът на обезщетението за имуществени вреди е силно
завишен, съдът намира, че то също е неоснователно, тъй като размерът е
съобразен със заключението (допълнително) по приетата по делото
съдебно-техническа експертиза, което заключение не е оспорено от страните и
съдът кредитира като обективно и безпристрастно.
Съдът намира
за неоснователни и оплакванията на въззивника СДВР, със следните съображения:
Неоснователно
е първото възражение на въззивника СДВР - за липса на пасивна легитимация на
дирекцията, поради това, че прокурорът ръководи разследването в наказателното
производство и осъществява надзор за законосъобразното му провеждане,
съотв.действията на служителите на СДВР са осъществени по нареждане на
прокурора, съответно - за противоречие на обжалваното решение с разрешението,
дадено в т.10 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.
Действително,
съгласно разрешението, дадено в т.10 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, претърпените вреди от
незаконно действие или акт на администрацията, осъществени по нареждане на
орган на следствието или прокуратурата, се преценяват при определяне размера на
обезщетението, което се присъжда на основание чл.2, т.1 и т.2 от
ЗОДВПГ.
Съгласно
чл.111 от НПК, органите на предварителното производство са длъжни
да съхранят и опазят иззетите веществени доказателства до приключване на
наказателното производство. В тези случаи, всички имуществени вреди, които са
били причинени при изземване и задържане на вещта като веществено доказателство
в предварителното производство, подлежат на обезщетяване по чл.49 ЗЗД. В случая, ищецът претендира обезщетение за вреди по
вина на разследващите и правозащитни органи, съответно от СДВР и прокуратурата,
във връзка с наложения принудителен престой на лек автомобил за нуждите на
разследването, като твърди, че той е задържан неправомерно след постановеното
спиране на досъдебното производство. Както се посочи, по делото се установява,
че преценката на разследващите органи и обвинението за необходимост от задържане
на автомобила като веществено доказателство в процесния период (след повторното
спиране на досъдебното производство), се опровергава както от липсата на
последващи процесуални действия по досъдебното производство, така и от влязлото
в сила решение по гр.д.1014/2016 г. по описа на БРС, частично отменено с
решение по в.гр.д.1482/2016 г. на БОС, последното – отменено от ВКС с решение №
164/26.10.2017 г. по гр.д.557/2017 г. на І ГО. С оглед това, съдът приема, че
двамата ответници отговарят солидарно
за вредите в хипотезата на чл.49 от ЗЗД (в този смисъл са решение № 465 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1794/2010 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 76 от 16.05.2017 г. на ВКС по
гр.д.2926/2016 г., IV г.о., ГК, двете постановени по чл.290 ГПК). Солидарната отговорност на двамата ответници
произтича от това, че принудително задържане на автомобила, от което са
причинени вредите на ищеца, е наложено както от отказа на Прокуратурата да
върне автомобила, така и от събраните от разследващите органи данни за
престъпното деяние, въз основа на които са били предприети
процесуално-следствени действия. Ето защо разследващия и правозащитния орган
носят солидарна отговорност и дължат обезщетение на увреденото лице за
причинените му вреди.
Ето защо
неоснователно е и твърдението на въззивника СДВР, че са неправилни изводите на
съда, с които е ангажирал отговорността на въззивната СДВР с посочване на чл.49
от ЗЗД, въпреки, че за СДВР не е имало фактическа и правна възможност да върне
вещта, т.е.не е налице незаконосъобразна дейност.
Съдът
намира, че е неоснователно и следващото оплакване, а именно - че съдът е
изместил предмета на спора, приемайки, че разследването е продължило в
неразумно дълъг срок, с което съображение е уважил иска. Първоинстанционният
съд е разгледал предявения иск именно на заявените от ищеца в исковата му молба
факти, като на база на тези твърдения по фактите е определил и правното
основание на иска, което е и разгледал – причиняване на имуществени вреди на
ищеца, вследствие задържане на автомобила му в периода след спиране на
досъдебното производство. Изложеното в мотивите на съда съображение, че „срокът
е неразумно дълъг в противаречие с чл.22 НПК“, не означава, че съдът е
разгледал иск по чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ, а само, че съдът е приел, че процесният
период, в който автомобилът е бил задържан по досъдебното производство и са
били ограничени правата на собственика, е бил продължителен, по-дълъг от разумно
необходимия срок за задържането му като веществено доказателство, което се е
отразило на размера на вредите. В този смисъл съдът не споделя твърденията на
въззивника, че по този начин първоинстанционният съд недопустимо се е
произнесъл инцидентно по незаявена претенция.
Възражение за
съпричиняване на резултата чрез необжалване на действията на Прокуратурата по
държане на процесната вещ в условията на висящо досъдебно производство, не е
направено с отговора на исковата молба, а едва с писмените бележки по
съществото на спора, след приключване на съдебното дирене. Ето защо съдът
приема за неоснователно оплакването на въззивната СДВР, че съдът не се е
произнесъл по това нейно възражение.
По
изложените съображения съдът намира двете въззивни жалби за неоснователни.
Поради
съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено при споделяве на мотивите на първоинстанционния съд, към които
настоящият състав препраща на основание чл.272 от ГПК.
При така
постановения резултат, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, въззивниците следва да
заплатят на въззиваемия-ищец съдебни разноски за въззивното производство в
размер на 800 лв, като намира за неоснователно възражението на Прокуратурата на
Република България за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение. На първо място размерът на заплатеното от въззиваемия-ищец
адвокатско възнаграждение (800 лв) не надвишава значително минималния предвиден
в Наредба № 1/ 2004 г. за МРАВ размер на адвокатско възнаграждение при
материален интерес от 7 000 лв (680 лв). На второ място съдът отчита, че в
настоящото производство процесуалният представител на ищеца е изразил становище
по наведени от двамата въззивници (различни) оплаквания, поради което на
въззиваемия не следва да се присъждат разноски в минимален размер.
Мотивиран
от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 852 от 15.04.2019 г. по
гр.д.6637/2018 г. по описа на Бургаски районен съд.
ОСЪЖДА Прокуратурата
на Република България, адрес: гр. София, бул.Витоша, № 2, и Столичната Дирекция
на вътрешните работи, адрес: гр. София, ул. Антим I, № 5, да заплатят на И.Д.Я., ЕГН **********,
сумата от 800 лева (осемстотин лева) съдебно-деловодни разноски за въззивното
производство.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.