№ 1803
гр. Плевен, 18.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:М. Св. Томова
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от М. Св. Томова Гражданско дело №
20234430105204 по описа за 2023 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл.26,
ал.1, предл.1 и предл.3 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД.
В Плевенският районен съд е постъпила искова молба от М. Т. Д. с
ЕГН **********, представлявана от адв. П. П. от *** против „Моят Кредит“
ЕООД с ЕИК ***. Твърди се, че на 30.06.2022г. между ищцата и ответното
дружество бил сключен Договор за заем № *** по силата на който била усвоена
главница в размер на 850 лв. Срокът на кредита бил 13 седмици, при посочени в
договора лихвен процент в размер на 40.01 % и Годишен процент на разходите в
размер на 40.42%.
Сочи се, че в клаузата на чл. 12 от договора било установено задължение за
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата поръчителство,
което да отговаря на изискванията, установени от кредитодателя. В случай на
непредоставяне на уговореното обезпечение в чл. 12, ал. 4 от договор била
уговорена неустойка в размер на 744.90 лв., платима на вноски, ведно с
главницата и уговорената възнаградителна лихва съгласно погасителния план. С
разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от договора страните постигнали съгласие, че
заемополучателят следвало в тридневен срок от сключване на договора да
обезпечи задължението си с осигуряване на поръчител - физическо лице, което да
1
е на навършени 25 години, минималният му осигурителен доход през последните
шест месеца, предхождащи сключването на договора, да е 1 500 лв. /месец, да е в
трудово правоотношение поне шест месеца преди сключването на договора, да
има стабилна кредитна история, да не е активен потребител на заемни продукти
на заемодателя и/или да не е поръчител по друг активен заем, предоставен от
заемодателя. В резултат на това, за усвоена сума в размер на 850 лв. за срок от
около 5 месеца, от кредитополучателя се изисквало да заплати общо 1689.35 лв.,
от които лихва в размер на 94.45 лв., неустойка в размер на 744.90 лв. и главница в
размер на 850 лв.
Навеждат се доводи, че кредитополучателят е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно
чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Ищцата счита, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора,
предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на поръчителство е
нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1
ЗЗД, чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Аргументите ми за това са
следните:
Сочи се, че прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 12, ал. 1-3 от
договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем,
налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като
неустойка. Изискванията, които клаузите на чл. 12, ал. 1-3 възвеждат за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер (850 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да
се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата
възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от чистата
стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова
институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Наред с изложеното,
след влизането в сила на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители
(2016г.), кредитите, обезпечени с ипотека се сключват именно по така посочения
закон, но не и по ЗПК, предвид което изискването за обезпечаване на кредит с
ипотека, е в пряко противоречие с материалния закон. Предоставянето на
обезпечени кредити с движими вещи също е дейност, извън предмета на
2
регулацията на ЗПК, като пряката правна уредба се съдържа в Наредбата за
дейността на заложните къщи. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания,
за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя или извън
приложението на ЗПК, то кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като неустойка. Същевременно,
кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва
дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния
процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При
това, според ищцата, може да се направи обоснован извод за изначалното
очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да не бъде изпълнено
от длъжника. Вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като
такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Излага се още, че предвидената в чл. 12, ал. 4 неустойка е сигурен разход за
потребителя и е известен на кредитора към датата на сключване на договор и като
такъв е следвало да бъде включен при изчислението на ГПР. При това, според
ищщцата, кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и
незаконосъобразно не е включил сочената неустойка в размера на ГПР. При
условие, че същата беше включена, действителният размер на ГПР би възлизал на
повече от 200%.
Навеждат се още доводи, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния договор
за кредит, във връзка с чл. 12, ал. 1-3 от същия е неравноправна, като нарушава
изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и
чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. За главница по договора в размер на 850 лв. от потребителя е
предвидена неустойка в размер на 744.90 лв., тоест сума съизмерима с размера на
договорената главница и няколкократно надвишаваща договорената лихва.
Сочи се, че клаузата за неустойка не е формулирана по ясен и недвусмислен
начин съгласно чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число и клаузата не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора
3
по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Сочи се още, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния договор за кредит,
във връзка с чл. 12, ал. 1-3 от същия цели заобикаляне и на чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза
за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение
за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от
това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Излага се също, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния договор е нищожна
и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите
нрави. За кредит в размер на 850 лв., от кредитополучателя се изисквало да
заплаща неустойка в размер на 744.90 лв., който размер спрямо срока на ползване
на усвоената сума е съизмерим с размера на самата главница и надвишава повече
от 7 пъти размера на договорната лихва, която би следвало да се явява и
възнаграждението за кредитора за сключената търговска сделка. Поради
накърняване на принципа на „добрите нрави“ се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорно съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за
кредитора.
Твърди се, че клаузата за заплащане на неустойка е нищожна и на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2 ЗЗД, като нарушаваща и заобикаляща
изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Уговорката за заплащане на такава неустойка
поставя в по-неблагоприятна позиция потребителя, не защитава правата му като
по-слаба страна в правоотношението и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните по процесното правоотношение. В случая
правата на кредитополучателя са нарушени, тъй като само формално му е
предоставена възможност да предостави обезпечение по кредита си, като на
практика предоставянето на така изисканото обезпечение от него е невъзможно.
4
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на клаузата на чл. 12, ал. 4 от
процесния Договор за заем, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП
във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, както и
да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сума в размер на 50 лв. като
частичен иск от сумата в размер на 744.90 лв. представляваща недължимо платена
сума за неустойка във връзка със сключения договор за потребителски кредит,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата
молба до датата на окончателно й заплащане. Претендират се и направените по
делото разноски.
Ответникът „Моят Кредит“ ЕООД е депозирал писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК, с който оспорва исковите претенции.
В о.с.з. на 05.12.2023г. е допуснато изменение на цената на исковата
претенция по чл.55, ал.1 предл.първо от ЗЗД, която се счита предявена за сумата
от 744,89лв.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото
писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 26 от ЗЗД.
Безспорно е между страните, че на ***д. между „Моят Кредит“ ЕООД като
заемодател и М. Т. Д. като заемател е бил сключен договор за заем № ***. Видно е
от приложеното в препис писмено съглашение, че съгласно същото на ищцата е
бил предоставен заем от 434,60 евро или тяхната левова равностойност съгласно
официалния курс на БНБ, който е следвало да се върне на 13 погасителни вноски
за период от 26 седмици. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на
договора и е в размер на 40.05 %, а годишният процент на разходите е в размер на
40.76 %.
Според обективираното в чл. 12 ал. 1 от договора заемателят се задължава в
тридневен срок от датата на сключването му да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: трето лице поръчител, което да отговаря на определени
условия, или банкова гаранция. В чл.11 ал.4 от договора е посочено, че в случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на горното обезпечение
заемателят дължи неустойка в размер на 380,86 евро с левова равностойност
744,89лв., като същата се начислява към всяка вноска по заема.
Съдът намира за основателни доводите на ищцата, че така въведената
5
клауза за неустойка е нищожна и като такава не е породила своите правни
последици. Процесната неустойка от договора за паричен заем е предвидена за
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез
поръчител или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за
представяне на тези обезпечения- 3-дневен от получаване на заемната сума, както
и са въведени редица сложни условия, на които да отговаря поръчителя, в
голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. При
съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката очевидно не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо място
горното следва от това, че на заемателя е отпуснат заем в размер на 850 лв., а
уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 744,89 лв., т. е. приблизително колкото
размера на главницата. Освен това неустойката се начислява еднократно и за
неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е.
неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и за
периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът
й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика
неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на
задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на
длъжника по договора за заем е да върне предоставените му в заем парични
средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно
реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се
осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй
като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В
интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката
за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след
анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното
задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
6
неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и
санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се
до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът
преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях,
чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от усвояване
на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката не е
обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би
бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем
задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл.
143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза,
задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът
приема, че посочената клауза на чл. 12 ал. 4 от процесния договор за заем, на
която ответникът основава претенцията си за неустойка, се явява нищожна и като
такава не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение.
В заключение може да се обобщи, че предявеният от М. Т. Д. отрицателен
установителен иск се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен като
такъв.
По иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Безспорно е по делото, с оглед признанието на ответника в писмения му
отговор, че ищцата М. Д. е заплатила по процесния договор уговорената
неустойка в размер на 744,89лв.
Както се прие по- горе, клаузата за неустойка в процесния договор за
паричен заем е недействителна, а нищожното правно основание се приравнява на
липса на основание. Оттам платена без основание се явява внесената от ищцата
сума за неустойка, която се установи, че е в размер на 744,89 лв.
Ето защо, съдът приема, че и тази искова претенция се явява основателна и
доказана в предявения размер и следва да бъде уважена.
7
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника дължи
на ищцата направените деловодни разноски, които са в размер на 100лв. за
държавна такса.
В полза на процесуалния представител на ищцата следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ в минималния размер по
Наредба №1/2004, а именно 400лв. Съдът счита, че нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ
определя правила за изчисление на минималните размери на адвокатските
възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на
предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните претенции. В
този смисъл може да бъде посочено и определение № 60345 от 11.10.2021 г. на
ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в
което, макар и постановено по друг спорен въпрос, съдът е приел, че
възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето му е
единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на предявените
искове и броя на ответниците.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. Т. Д.,
ЕГН ********** и „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК ***, че клаузата на чл. 12 ал. 4
от договор за заем № ***/*** е нищожна.
ОСЪЖДА „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК *** , със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на М. Т. Д. с ЕГН ********** , сумата от 744,89 лв.,
представляваща недължимо платена сума за неустойка по чл. 12 ал. 4 договор за
заем № ***/***, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 12.09.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК *** , със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на М. Т. Д. с ЕГН **********, сумата от 100 лв.,
представляваща направени деловодни разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК *** , със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на адвокат П. С. П. от ***, адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА, в размер на 400 лв.
8
Банковата сметка, по която могат да бъдат платени сумите, присъдени на
ищцата и адв.П. е следната: IBAN: ***; Титуляр: адв. П. С. П. - клиентска сметка
на основание чл. 39 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9