РЕШЕНИЕ
№ 478
гр. Пловдив, 14.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Иванка Анг. Боева
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330108880 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК
********* против Г. Д. Г., ЕГН **********, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 08.04.2015 г. между ответника и трето лице – кредитор
„Провидент Файненшъл България” ООД, бил сключен договор за потребителски
кредит № ....., при спазване на ЗПК, с предоставена сума от 1500 лева, платима ведно с
договорна лихва, в срок до 01.06.2016 г. на 60 седмични вноски.
С договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.07.2016 г.,
вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с
получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 2903/22.03.2021 г. по ч.гр.д. № 4851/21г. по описа на
ПРС, срещу която постъпило възражение в срок, при което възникнал правен интерес
от предявяване на настоящите искове за част от присъдените суми: 1373,42 лева –
главница; 294,53 лева – обезщетение за забава за периода 15.03.2018 г. – 12.03.2021 г.
Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване
на заявлението в съда – 18.03.2021 г. до окончателното погасяване. Претендират се
разноските в заповедното и настоящото производство.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор. Оспорва исковете по
основание и размер. Въвежда възражение за изтекла погасителна давност. Възразява за
нередовно осчетоводяване на дълга. Твърди да са извършвани плащания, след сочената
от ищеца дата, представя документи. Оспорва договора като нищожен, неотговарящ на
изискванията на - чл. 11, ал. 1 ЗПК /липсвал пог. план/; неизготвянето му с шрифт 12 и
трудна четливост на текста; съдържащ и неравноправни клаузи по см. на чл. 143-148
ЗЗП. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство
съответстват на част от тези по заповедта за изпълнение. Възражението за
недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван
настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са
допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните са отделни обстоятелствата, че - между
ответника и „Провидент Файненшъл България” ООД е подписан договор за
потребителски кредит №.... от 08.04.2015 г., като предоставената сума от 1500 лева е
усвоена; вземанията по договора са прехвърлени на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД с
договор за цесия от 28.07.2016 г., за което ответникът е уведомен от цедента /вж.
Определение по чл. 140 ГПК № 7173/16.09.21 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, включително като съобрази и ги съпостави
с приетите писмени доказателства.
Представен е договор за потребителски кредит от 08.04.2015 г. с кредитор
„Провидент Файненшъл България“ ООД, с предоставена сума от 1500 лева, при
уговорена договорна лихва с фиксиран лихвен процент 31,82 % и годишният процент
на разходите /ГПР/ - 48 %. Кредитополучателят се е задължил да погаси 60 седмични
вноски в размер на 50,76 лева, като общият размер на всички плащания е записан на
3045,31 лева, с включени такси за оценка на досие и услуга „Кредит у дома“.
Няма спор, че вземанията са цедирани на ищеца, за което ответникът е уведомен –
установява се и от писмените доказателства.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни
материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда
принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип
2
на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на
ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността
не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. №
3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г.,
ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на
договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявените
искове, следи служебно.
„Провидент Файненшъл България“ ООД е финансова институция по смисъла на
чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора, е действало извън рамките на
своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
3
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада
изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и
други разходи.
Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран –
31,82 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за
базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на
кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и предвидените такси и за
какъв период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става
ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата
дължима главница и останалите посочени вземания или съобразно поетапното й
намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо
възлиза на претендирания размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага
изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на
вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира
да е нарушена. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив,
следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му.
Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на
лихвения процент, както и че същият е фиксиран. Никъде в договора не е отбелязано
съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при какви
условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения
от кредитодателя фиксиран размер. В този смисъл съдът намира, че е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.
На следващо място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
В случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя,
как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва
4
по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В случая, потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
В контекста на горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Като обща дължима сума по договора е записана 3045,31 лева, но тя не съответства на
посочения ГПР – 48 %, тъй като надвишава предоставения кредит и то за период малко
над 1 година. Непосочването на допусканията, които са взети предвид при
изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е получена неговата стойност
при лихва от 31,82 % и допълнителни такси в размер на общо 1249,46 лева, равни на
83,30 % от предоставената сума.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Предвид това, уговорената услуга „Кредит у дома“, при която
сумата се предоставя и вноските се събират по местоживеене на кредитополучателя, с
цена от 1174,46 лева, също следва да бъде включена в ГПР. Тя не попада в
разпоредбите на чл. 10а ЗПК, които дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва и на определения падеж.
В настоящия случай, услугата по предоставянето на сумата, представлява
действие по усвояване на кредита, а тази по събирането има за предназначение да
улесни взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогне на кредитора да
управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на такси и
комисиони за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче е
5
изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Така с тази сума, както и тази по
оценка на досие, които представляват 83,30 % от кредита, реално се увеличава
печалбата на кредитора с почти 100 %, защото при плащането на всички задължения се
получава едно допълнително възнаграждение, което следва да бъде включено в ГПР.
Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите от 48 % не отговаря на
действителния.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от
своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение №
1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. /В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр.
д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
880/2020 г.; Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019
г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.;
Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение
№ 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от
8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г./.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
6
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е
възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици
от сключването му, поради което договорът е недействителен.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване на посочените
изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът
следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но
не и лихви или други разходи.
Според заключението на ССЕ, което се кредитира като ясно и компетентно
изготвено и неоспорено от страните, по договора са извършени плащания от общо 431
лева. Те следва да се приспаднат само от предоставената главница, предвид
изложените мотиви за недължимост на други суми. Така, неплатената сума за главница
възлиза на 1069 лева. До този размер и само този иск е основателен и доказан, при
което следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението
до погасяването като последица. За разликата до пълния предявен размер следва да
бъде отхвърлен, предвид плащането, както и този за обезщетение за забава, съгл. чл. 23
ЗПК.
Относно възражението в ОИМ за изтекла погасителна давност – своевременно
въведено, но неоснователно. На първо място - не се споделят твърденията в ПЗ на отв.
за обявена и настъпила предсрочна изискуемост на кредита /не се сочи и от коя дата се
поддържа да е налице такава/. Ищецът не претендира сумите във връзка с така
настъпила изискуемост – подобни твърдения, като част от ФС на претенциите, не се
съдържат нито в заявлението, нито в заповедта, нито в ИМ, нито са ангажирани
доказателства в процеса, съотв. – разпределяна и док. тежест. Доколкото няма
твърдения, нито данни за обявена предсрочна изискуемост, такава не се обсъжда и
приема да е налице.
На следващо място - съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня,
в който вземането е станало изискуемо. В случая – вземането за връщане на главницата
по кредита е станало изискуемо на краен падеж – 01.06.2016 г., считано от който
момент започва да тече погасителната давност. Приложима е 5 годишната такава,
съгласно чл. 110 ЗЗД.
Главното вземане не е периодично и не се прилага кратката давност, нито такава
от падежа на всяка вноска. При договора за кредит е налице неделимо плащане. В
случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати, това не превръща тези вноски в периодични. Договореното връщане
7
на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме
изпълнение на части – по аргумент от разпоредбата на чл.66 ЗЗД. Това обаче не
превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания.
Разсрочването на цената на вноски не му придава характер на периодични платежи по
смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Касае се до едно механично сумиране на единни
задължения, което не променя характера им и не ги прави периодични.
Това становище е застъпено в трайната съдебна практика - Решение №
261/12.07.2011 г. по гр.д.№ 795/2010 г., ІV г.о., ВКС; Решение № 28/05.04.2012 г. по
гр.д.№ 523/2011 г., ІІІ г.о., ВКС; Решение 93 от 27.10.2016 г. по т. д. 1882/2015 г., I т.о.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК. В Решение № 103/16.09.2013 по т.д. № 1200/2011
г. на ВКС е прието, че горната практика е в унисон с дадените с ТР № 3/2011 г. на
ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.
В този смисъл е и застъпеното становище в Тълкувателно решение №
5/21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС.
Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който тече от
крайния падеж и до постъпване на заявлението в съда на 18.03.2021 г. /от когато искът
се счита предявен, съгласно фикцията на чл. 422 ГПК и давността - прекъсната на осн.
чл. 116, б.”б” ЗЗД/, не е изтекъл.
Ето защо, възражението досежно подлежащата на връщане главница е
неоснователно и искът до посочения размер следва да бъде уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
двете страни по съразмерност, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
Ищецът е направил искане, представил списък по чл. 80 ГПК и док. за плащане
на: 71,58 лв. – ДТ; 200 лв. – деп. ССЕ, като се претендира и юрк. възн., което, предвид
направеното искане, следва да се определи на 50 лева. По съразмерност се дължат
206,10 лева.
Следва да се присъдят и разноските в зап. производство /т.12 на ТР
№4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК/ - 33,36 лева – ДТ /само относно предявените
вземания/ и 50 лв. – юрк. възн. По съразмерност се дължат 53,43 лева.
Ответникът е направил искане и представил док. за плащане на 670 лева –адв.
възнаграждение, съгл. ДПЗС. Възражението за прекомерност не се споделя – предвид
конкретната фактическа и правна сложност на делото, положените процесуални
усилия, явяването в о.с.з., ангажирането на доказателства и проявена активност,
претендираното възнаграждение е адекватно и не подлежи на редуциране. По
съразмерност се дължи 240,59 лева.
8
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. Д. Г.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********,
следните суми: 1069 лева /хиляда шестдесет и девет лева/ - главница, дължима по
договор за потребителски кредит № ----от 08.04.2015 г., сключен с „Провидент
Файненшъл България” ООД, вземанията по който са прехвърлени на „Фронтекс
Интернешънъл” ЕАД с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
28.07.2016г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на заявлението в съда
- 18.03.2021 г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за дължимост на
главница за разликата над уважения до пълния предявен размер от 1373,42 лева, както
и иска за дължимост на 294,53 лева – обезщетение за забава за периода 15.03.2018 г. –
12.03.2021 г., като неоснователни, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК № 2903/22.03.2021 г. по ч.гр.д. № 4851/21г. по
описа на ПРС.
ОСЪЖДА Г. Д. Г., ЕГН **********, с адрес: .. да плати на „Фронтекс
Интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Лозенец”, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, следните суми: 206,10 лева /двеста и шест
лева и десет стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство и 53,43
лева /петдесет и три лева и четиридесет и три стотинки/ - разноски по съразмерност за
заповедното производство по ч.гр.д. № 4851/21г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Лозенец”, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15 да плати
на Г. Д. Г., ЕГН **********, с адрес: .... сумата от 240,59 лева /двеста и четиридесет
лева и петдесет и девет стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9