Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
18.12.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на първи октомври през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11878 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Т.С.“-ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.И.М.срещу решение от 03.07.2019 г., постановено
по гр.дело № 65034/2017
год. по описа на СРС, Г.О., 24 с-в, в частта, с която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“-ЕАД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу И.К.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, М.Р.Т., ЕГН **********,
с адрес: *** и А.Р.Т., ЕГН **********, действащ чрез своята майка и законен
представител Г.С.Й., с адрес: гр.София, ж.к.“ ******, главен иск с правно
основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.150, ал.1 от ЗЕ за разликата до
пълния предявен размер от 2494,94 лв. и акцесорния иск с правно основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 470,83 лв., иска за главница за дялово
разпределение до пълния предявен размер
от 30,11 лв. и акцесорния иск за лихва за разликата до пълния предявен
размер от 5,87 лв., като неоснователни и недоказани.
Въззиваемите страни- ответници И.К.Т., М.Р.Т. и А.Р.Т., чрез пълномощника си
адв.Г.Д., оспорват жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят жалбата да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение –потвърдено в
обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на
направени разноски по делото.
Третото
лице - помагач - „Т.С.“-ЕООД, гр.София, не
взема становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима, поради което следва да се разгледа по
същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от ищеца „Т.С.“-ЕАД, гр.София срещу ответниците И.К.Т., М.Р.Т. и А.Р.Т., действащ чрез своята майка и законен
представител Г.С.Й.,
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са отхвърлени. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито и
да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез своя процесуален
представител юрк.И.М.се е задоволил единствено да посочи общо, че решението на
СРС е неправилно, както и в коя част обжалва същото, без обаче да излага
каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор.
За
разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по
действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в
какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за
правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 от ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения
за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е
неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и
допустимостта на обжалвания акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да
съдържа "указание в какво се състои порочността на решението",
липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба
нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би
обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване
на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013
г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а
по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
С оглед изхода на спора,
на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от
ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивникът- ищец,
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите
страни- ответници, своевременно поисканите и
дължими разноски за въззивната инстанция в размер на сумата от 360
лева – уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция,
съгласно договор за правна защита и съдействие от 21.08.2019
год., като направеното от въззивника- ищец, чрез неговия процесуален представител възражение по
чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение, съдът намира за
неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай заплатеното от ответниците адвокатско
възнаграждение не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа
сложност на делото. С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможността
да бъде намалено заплатеното от страната възнаграждение на адвокат в случаите,
когато то е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото. Уговореното и заплатено от тримата ответници
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция не надвишава минимално
предвидения размер, съобразно разпоредбата на чл.7,ал.2,т.1 от
Наредба № 1/ 09.07.2004 г. г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Въпросът за приложението на чл.78, ал.5 ГПК възниква при
възнаграждения, надхвърлящи минималния размер на адвокатските възнаграждения по
цитираната наредба, какъвто не е разглежданият случай.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.07.2019 г., постановено по гр.дело № 65034/2017 год. по описа на СРС,
Г.О., 24 с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***,
да заплати на И.К.Т., ЕГН **********, с
адрес: ***, М.Р.Т., ЕГН **********, с адрес: *** и А.Р.Т., ЕГН **********,
действащ чрез своята майка и законен представител Г.С.Й., с адрес: гр.София,
ж.к.“ ******, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 360
лв. /триста и шестдесет лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието в процеса на „ Т.С.“-ЕООД, гр.София, като трето лице
– помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.