№ 638
гр. София, 24.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоана Генжова Въззивно гражданско дело №
20211100514748 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20168366/05.08.2021г., постановено по гр.д. №38402/2020г.
по описа на СРС, 68 състав, е отменена на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ
заповед №33/16.06.2020г. на управителя на „Т.Х.“ ЕООД, с която на
основание чл.71, ал.1 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на Е.И.
Н.; възстановена е на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ Е.И. Н. на длъжността
„фризьор“ в „Т.Х.“ ЕООД; осъдено е „Т.Х.“ ЕООД да заплати на Е.И. Н.
сумата от 3660 лева, представляваща обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 от КТ
във вр. с чл.225, ал.1 от КТ за оставането на ищцата без работа поради
уволнението през периода от 16.06.2020г. до 16.12.2020г., заедно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяването на
исковата молба – 19.08.2020г. до окончателното изплащане, както и на
основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 300 лева, предсталяваща част от
платеното от ищцата възнаграждение за един адвокат по делото,
пропорционална на уважената част от исковете. Отхвърлени са изцяло като
неоснователни осъдителните искове по чл.220, ал.1 от КТ за заплащане от
ответното дружество на дължимото според ищцата обезщетение за неспазен
1
срок на едномесечно предизвестие за уволнение в размер на 610 лева, и по
чл.224, ал.1 от КТ за обезщетение за неползван от ищцата платен годишен
отпуск 12 дни за 2019г. и за 2020г. в размер на 366 лева. Осъдена е Е.И. Н. да
заплати на „Т.Х.“ ЕООД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 220 лева,
представляваща част от направените от ответника разноски по делото –
платеното адвокатско възнаграждение, пропорционално на отхвърлената част
от исковете. Осъдено е „Т.Х.“ ЕООД да заплати на основание чл.78, ал.6 от
ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата от 246,40 лева,
представляваща дължимата държавна такса за уважената част от исковете, от
плащането на която ищцата е освободена с оглед чл.359 от КТ.
Постъпила е въззивна жалба от ответника „Т.Х.“ ЕООД, чрез
пълномощника адв. В.И., срещу първоинстанционното решение в частта, с
която предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, чл.344, ал.1, т.2 от КТ и
чл.344, ал.1, т.3 от КТ във вр. с чл.225, ал.1 от КТ са уважени, като се излагат
оплаквания, че в тази част решението е неправилно и незаконосъобразно.
Въззивникът поддържа, че от приетите като доказателства по делото трудов
договор №41/18.11.2019г. и допълнително споразумение №73/01.03.2020г. се
установявало, че трудовият договор е сключен с уговорен шестмесечен
изпитателен срок в полза на работодателя. Излагат се съображения, че в
нарушение на чл.20 от ЗЗД, СРС не подложил договора и допълнителното
споразумение под всеобхватно тълкуване на всяка една уговорка, а сторил
това съвсем повърхностно и необсновано приел, че с допълнителното
споразумение страните са сключили нов, отделен трудов договор.
Съдържанието на допълнителното споразумение ясно сочело, че не става
дума за нов договор, а за изменение на съществуващия. Било налице
противоречие в мотивите на съда, тъй като от една страна съдът приемал по
първия договор, че е сключен на основание чл.67, ал.1, т.1 от КТ и при
условието на уговорения на основание чл.70 от КТ изпитателен срок, за който
приложима е нормата по чл.71, ал.1 от КТ, а от друга страна твърдял, че
чл.70, ал.1 е неприложим при трудовите договори по чл.67, ал.1, т.1 от КТ,
когато обсъждал допълнителното споразумение. Поддържа се, че изводът на
първоинстанционния съд, че в допълнителното споразумение нямало изрично
уговаряне на клауза със срок за изпитване, нито препращане към трудовия
договор в тази му част, е необоснован и погрешен. В допълнителното
споразумение липсвало директно изписване на уговорен изпитателен срок, но
2
съществували други белези в него, които при тълкуване по правилата на чл.20
от ЗЗД установявали, че шестмесечния срок фигурира в допълнителното
споразумение, а дори да се приемело друго, то той бил непроменен –
липсвала ясно изразена писмена воля от страните за отпадането му. И в
договора, и в споразумението била допусната техническа грешка при
изписване на датата, за която е уговорен срокът за изпитване – 18.05.2019г.,
като била сгрешена само годината и спрямо действителната воля на страните
същата била 2020г. при същите дата и месец. Въззивникът оспорва извода на
първоинстанционния съд, че за тази сгрешена технически дата не можело да
се установи дали е срокът на договора или този за изпитване. Между страните
не се спорело, че договорът е безсрочен с ясно изписване на основанието, на
което е подписан – чл.67, ал.1, т.1 от КТ, а освен това датата стояла точно
срещу договорения срок от 6 месеца за изпитване и очевидно, ролята й била
да го конкретизира. Съдът не кредитирал изписаната в договора дата, но
приел, че това не е съществено, защото спор за крайната дата на изпитателния
срок не можело да има, защото дори и при допуснатата грешка, той е
изчислим. Според въззивника повтарянето на посочената дата в
допълнителното споразумение било важно, въпреки че там тя също била
изписана погрешно, защото това означавало, че страните са искали изрично
да запазят този модалитет на договора и СРС неправилно го пренебрегнал
при тълкуване на споразумението. След като не било спорно между страните,
че договорът е безсрочен по чл.67, ал.1, т.1 от КТ, то тази дата можела да се
отнесе единствено до изпитателния срок, който страните също не спорели да
са уговорили с трудовия договор. СРС следвало да кредитира датата
18.05.2019г., посочена в допълнителното споразумение в съвкупност с
останалите клаузи на споразумението, сочеща недвусмислено на
приемственост между договора и допълнението му по отношение на един
вече договорен модалитет, който не е изменян или отменян изрично. При
съществено нарушение на принципите на чл.20 от ЗЗД първоинстанционният
съд необосновано приел, че изразът „допълнително споразумение“ следвало
да се замени с „трудов договор“. В споразумението изрично било посочено,
че същото се сключва към трудов договор №41/18.11.2019г. Въззивникът
поддържа, че в допълнителното споразумение не било променено нищо друго
освен заплатата, както и не била изразена воля за промяна на изпитателния
срок, а напротив без да е било необходимо, същият бил посочен отново.
3
Излагат се доводи, че настъпването на правна промяна по отношение на
клаузата за изпитване е подчинено на специалните правила за изменение на
трудовия договор, което можело да стане по изрично съгласие на страните,
изразено писмено. Това означавало да е налице писмено изразено
волеизявление на страните за отпадане на клаузата за изпитване, а не да се
извлича от подписаното между работодателя и служителя споразумение по
чл.119 от КТ. Поради това допълнителното споразумение, в което не било
посочено, че е настъпило изменение на трудовия договор по отношение на
клаузата за изпитване, не е довело до твърдяната промяна на трудовото
правоотношение на ищцата като безсрочно без клауза за изпитване.
Обстоятелството, че липсва уговорка за изменение на срока за изпитване,
уговорен в полза на работодателя, следва да се тълкува като воля на страните
за запазване на тази самостоятелна клауза по трудовия договор. В подкрепа на
това становище била трайната и непротиворечива съдебна практика. На
следващо място поддържа, че уговореният в полза на работодателя срок за
изпитване не е изтекъл към момента на издаване на оспорената заповед на
управителя на ответника. Съгласно разпоредбата на чл.70, ал.4 от КТ
уговореното време за изпитване следвало да бъде реално използвано за
проверка от изпитващата страна (работодателя) на годността на работника
или служителя да изпълнява съответната работа. Именно поради това било
предвидено, че уговореното време за изпитване не включва времето, през
което работникът е бил в законоустановен отпуск или по други уважителни
причини не е изпълнявал работата, за която е сключен договорът. В случая
ищцата, както и всички други служители на ответника, не полагали труд за
повече от два месеца в периода от 14.03.2020г. до 18.05.2020г., тъй като със
заповед №РД-01-124/13.03.2020г. на Министъра на здравеопазването били
преустановени посещенията в търговски обекти и центрове, с изключение на
магазините за хранителни стоки, аптеки и дрогерии. Пречките за работа
отпаднали едва след 18.05.2020г. въз основа на заповед №РД-01-
268/15.05.2020г. на Министъра на здравеопазването. Поради обстоятелството,
че ответното дружество не осъществявало никаква дейност, свързана с
предлагане на фризьорски и козметични услуги в единствените си два салона
през тези 2 месеца и 4 дни, този срок следвало да бъде добавен при
определяне на крайната дата, на която изтича изпитателният срок. Към този
срок трябвало да се добавят и дните в периода от 18.05.2020г. до 31.05.2020г.,
4
в които ищцата не работила, тъй като съобщила на управителя притесненията
си, че е била в контакт със завърналият се от чужбина неин син. Поради това
поддържа, че прекратяването на трудовото правоотношение е
законосъобразно и моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на жалбата от
насрещната страна Е.И. Н., чрез пълномощника адв. Н.И.. Въззиваемата
страна поддържа, че първоинстанционният съд е възприел правилен подход,
изразяващ се в правилно възпроизвеждане на релевантната фактическа
обстановка по делото. Излага доводи, че допълнителното споразумение,
подписано от двете страни, е с правно основание чл.67, ал.1, т.1 от КТ, от
което ставало ясно, че трудовият договор се счита сключен за неопределено
време. Поради изложеното моли решението да бъде потвърдено в
обжалваната част. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ:
Между страните в производството е съществувало валидно трудово
правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „Фризьор“
при ответника и с атакуваната заповед работодателят е прекратил трудовото
5
правоотношение между страните на основание чл.71, ал.1 от КТ.
С оглед доводите на страните пред двете съдебни инстанции спорно по
делото е дали трудовото правоотношение е прекратено от работодателя в
срока за изпитване.
Трудовият договор със срок за изпитване в полза на работодателя цели
да провери годността на работника да се справи с възложената работа. В
рамките на срока за изпитване работодателят трябва да направи преценка
дали е удовлетворен от качествата на работника и от нивото на изпълнение на
задълженията му. Преценката на работодателя се извършва свободно, не се
мотивира и не подлежи на контрол. Ако резултатът от изпитването бъде
счетен за незадоволителен от работодателя, той може да прекрати
законосъобразно договора с работника в рамките на срока за изпитване без да
е необходимо да мотивира решението си. Срокът за изпитване започва да тече
от момента на фактическото, реално изпълнение на възложената работа и
уговореното за изпиване време трябва са бъде реално използвано за проверка.
Това е смисълът на разпоредбата на чл. 71, ал. 4 КТ, постановяваща в
уговореното време за изпитване да не се включва времето, през което
работникът или служителят не е изпълнявал работата. В този случай срокът
за изпиване трябва да бъде продължен с толкова работни дни, колкото
работникът не се е явявал на работа и не е изпълнявал трудовите си функции,
защото само в процеса на реално престиране на работна сила работодателят
може да извърши преценката удовлетворен ли е от годността на работника да
изпълни възложеното.
За да уважи предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ
първоинстанционният съд е приел, че първоначалният трудов договор
№41/18.11.2019г. е сключен с шестмесечен изпитателен срок, считано от
18.11.2019г. в полза на работодателя. Приел е, че посочената в трудовия
договор дата – 18.05.2019г. е изписана по начин, от който не може да се
установи дали това е срокът на договора или е срокът на клаузата за
изпитване, но датата предхождала сключването на договора, поради което
била очевидно погрешна и не следвало да бъде кредитирана. Това не
опорочавало нито трудовия договор, нито конкретната клауза за срок за
изпитване, тъй като ясно било посочено, че клаузата е шестмесечна, т.е. до
18.05.2020г., а окончателният трудов договор ще бъде за неопределено време
6
по чл.67, ал.1, т.1 от КТ, т.е. безсрочен. На следващо място
първоинстанционният съд е приел, че с допълнителното споразумение
№73/01.03.2020г. е сключен окончателният безсрочен трудов договор по
чл.67, ал.1, т.1 от КТ, предвиден в първоначалния трудов договор
№4/18.11.2019г., тъй като в цитираното допълнително споразумение страните
изрично са се позовали на чл.67, ал.1, т.1 от КТ, а не на чл.70 от КТ. В текста
на допълнителното споразумение нямало изрично уговаряне на клауза със
срок за изпитване, нито препращане към трудовия договор №41/18.11.2019г.
в тази му част. Вписването на датата 18.05.2019г. в допълнителното
споразумение било очевидно погрешно, тъй като тази дата предшествала
сключването на допълнителното споразумение 01.03.2020г. Освен това в
допълнителното споразумение нямало изрично вписване, че датата
18.05.2019г. е крайният срок за изпитване в полза на работодателя, а дори да
имало такова вписване, то нямало да породи правни последици, тъй като тази
дата предшествала както сключването на първоначалния трудов договор –
18.11.2019г., така и сключването на допълнителното споразумение –
01.03.2020г. Тези изводи на първоинстанционния съд не се споделят от
въззивната инстанция.
Съобразно трайната практика на ВКС трудовият договор със срок за
изпитване не е срочен договор, а е самостоятелен вид трудов договор.
Сключва се както в случаите, когато работодателят иска да се провери
годността на работника или служителя да изпълнява съответната работа, така
и в случаите, когато работникът желае да провери дали работата е подходяща
за него. Срок за изпитване може да се уговори както при договор за
неопределено време, така и при всички видове срочни договори. Видът на
трудовия договор е без значение за валидността на клаузата за изпитване.
Наличието на последната не прави договора срочен, а дава право на страната,
в чиято полза е сключен, да го прекрати с едностранно волеизявление в
рамките на срока на изпитване. Докато тече срокът за изпитване
съществуването на договора е несигурно, защото зависи от волята на
страната, в чиято полза е уговорен срока. Само ако не бъде прекратен до
изтичане на срока за изпитване, трудовият договор се счита за окончателно
сключен като срочен или за неопределено време в зависимост от
предварителната уговорка на страните. В този смисъл решение № 716 от
27.12.2010г. по гр.д.№ 253/10г.на ІІІ г.о., решение № 11 от 24.01.2012г.по гр.д.
7
№ 1783/11г. на ІV г.о., решение № 376 от 26.10.2011г. по гр.д.№ 1405/10г. на
ІV г.о. на ВКС, решение № 11/27.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4911/2014 г.,
III г. о., решение № 155 на ВКС от 2016 г. по гр. д. № 418/2016 г., III г. о.
В случая не е спорно между страните обстоятелството, че сключеният
между тях трудов договор №41/18.11.2019г. е за неопределено време с
уговорен срок за изпитване по чл.70 от КТ шест месеца в полза на
работодателя. В трудовия договор е посочено, че срокът за изпитване е шест
месеца в полза на работодателя до дата 18.05.2019г., която дата предхожда
датата на сключване на договора, но при тълкуване на волята на страните,
съгласно чл.20 от ЗЗД и с оглед изрично посочената в договора
продължителност на срока за изпитване – шест месеца, изтичащи на
18.05.2020г., следва да се приеме, че е допусната техническа грешка при
отразяване на годината и страните са имали предвид датата 18.05.2020г. Със
сключеното между страните допълнително споразумение №71/01.03.2020г.
към трудов договор №41/18.11.2019г. страните са уговорили промяна в
размера на дължимото трудово възнаграждение без да има промяна в мястото
на работа, длъжността или работното време. В допълнителното споразумение
не е възпроизведена клаузата за изпитване, но е посочена датата 18.05.2019г.,
която, макар и да предхожда датите на сключване на трудовия договор и
допълнителното споразумение, съвпада с датата, посочена в трудовия
договор, поради което следва да се приеме, че се отнася към уговорката за
срок за изпитване.
На следващо място не може да бъде възприет изводът на
първоинстанционния съд, че допълнителното споразумение представлявало
сключен окончателен трудов договор за неопределено време по чл.67, ал.1,
т.1 от КТ.
С оглед събраните по делото доказателства, тълкувайки
действителната воля на страните, съгласно чл.20 от ЗЗД, настоящият въззивен
състав счита, че е налице съвпадение на правното основание за сключване на
трудовия договор като такъв, сключен на осн. чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ за
неопределено време, като с оглед съвпадане на правните основания между
трудовия договор и допълнителното споразумение към него, може да се
приеме, че страните са изразили воля и в двата случая трудовият договор да
бъде сключен за неопределен срок. По взаимно съгласие на страните може да
8
се изменя съдържанието на трудовия договор. Предмет на изменение може да
бъде всяка договорна клауза, включително и тази за изпитване. Изменението
може да се изрази в отмяна на договорна клауза, в допълване с нова клауза,
или в промяна на съществуваща клауза. Изменението обаче може да бъде
само изрично чрез съвпадащи волеизявления на страните за конкретната
клауза. Съобразно разпоредбата на чл. 119 КТ изменението на трудовия
договор по взаимно съгласие може да бъде извършено само в писмена форма.
В случая с допълнителното споразумение не е извършена промяна в клаузата
относно срока за изпитване, като не е отбелязано изрично, че тази клауза
отпада. Поради това допълнителното споразумение, в което не е посочено, че
е настъпило изменение на трудовия договор по отношение клаузата за
изпитване, не е довело до твърдяната промяна на трудовото правоотношение
на ищцата като безсрочно без клауза за изпитване.
Поради изложеното въззивната инстанция приема, че е налице
валидна клауза за срок за изпитване в полза на работодателя, изтичащ с оглед
уговорката между страните по трудовия договор на 18.05.2020г., към който
срок следва да се прибавят по аргумент на чл. 70, ал. 4 КТ дните, в които
ищцата не е могла да осъществява трудовите си функции поради
обстоятелството, че търговският обект на работодателя е бил затворен на
основание заповед №РД-01-124/13.03.2020г. на Министъра на
здравеопазването, поради което срокът за изпитване е изтекъл на 22.07.2020г.
Работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищцата на основание
чл.71, ал.1 от КТ с оспорената заповед №33/16.06.2020г. в рамките на
уговорения в негова полза срок за изпитване.
Поради това настоящият въззивен състав приема, че ответникът –
работодател законосъобразно е упражнил субективното си потестативно
право да прекрати трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 71,
ал.1 от КТ, а предявеният иск с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ
се явява неоснователен.
Предвид неоснователността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ,
неоснователни се явяват и акцесорните искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от
КТ за възстановяване на предишната работа и за обезщетение по чл. 225, ал. 1
от КТ за исковия период.
Поради изложеното и предвид несъвпадане на изводите на двете
9
съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
обжалваната част и предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1,
т.2 и т.3 във вр с чл.225, ал.1 от КТ да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, на въззивника следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 550 лева за процесуално представителство пред
първоинстанционния съд, както и за въззивното производство разноски за
държавна такса в размер на 123,20 лева и за адвокатско възнаграждение в
размер на 550 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №20168366/05.08.2021г., постановено по гр.д.
№38402/2020г. по описа на СРС, 68 състав, В ЧАСТТА, с която е отменена на
основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ заповед №33/16.06.2020г. на управителя на
„Т.Х.“ ЕООД, с която на основание чл.71, ал.1 от КТ е прекратено трудовото
правоотношение на Е.И. Н.; възстановена е на основание чл.344, ал.1, т.2 от
КТ Е.И. Н. на длъжността „фризьор“ в „Т.Х.“ ЕООД; осъдено е „Т.Х.“ ЕООД
да заплати на Е.И. Н. сумата от 3660 лева, представляваща обезщетение по
чл.344, ал.1, т.3 от КТ във вр. с чл.225, ал.1 от КТ за оставането на ищцата без
работа поради уволнението през периода от 16.06.2020г. до 16.12.2020г.,
заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предявяването на исковата молба – 19.08.2020г. до окончателното изплащане,
както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 300 лева, представляваща
част от платеното от ищцата възнаграждение за един адвокат по делото,
пропорционална на уважената част от исковете, както и в частта, с която е
осъдено „Т.Х.“ ЕООД да заплати на основание чл.78, ал.6 от ГПК по сметка
на Софийски районен съд сумата от 246,40 лева, представляваща дължимата
държавна такса за уважената част от исковете, от плащането на която ищцата
е освободена с оглед чл.359 от КТ, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
10
ОТХВЪРЛЯ предявените от Е.И. Н., ЕГН **********, с адрес гр.
София, ж.к. ****, съдебен адрес гр. София, ул. ****, офис 21, срещу „Т.Х.“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ****,
съдебен адрес гр. София, пл. ****, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1,
т.2 и т.3 във вр с чл.225, ал.1 от КТ за признаване за незаконно уволнението,
извършено със заповед №33/16.06.2020г. на управителя на „Т.Х.“ ЕООД, за
възстановяване на ищцата Е.И. Н. на заеманата преди уволнението длъжност
„фризьор“ при ответника и за осъждане на ответника да заплати на ищцата
сумата от 3660 лева, представляваща обезщетение за оставането на ищцата
без работа поради уволнението през периода от 16.06.2020г. до 16.12.2020г.,
заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 19.08.2020г. до окончателното изплащане, като
неоснователни.
ОСЪЖДА Е.И. Н., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. ****,
съдебен адрес гр. София, ул. ****, офис 21, да заплати на „Т.Х.“ ЕООД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ****, съдебен адрес
гр. София, пл. ****, разноски за първоинстанционното производство в размер
на 550 лева, както и разноски за въззивното производство в размер на 673,20
лева.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11