РЕШЕНИЕ
№
гр.
София,…….2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
проведено на дванадесети април през две хиляди и двадесет и първата година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия:
НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
с участието на
секретаря Цветелина Добрева и като разгледа докладваното от мл. съдия Генадиева
в. гр. д. № 6446 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 -чл.273 ГПК.
С
решение № 55579 от 04.03.2019 г постановено по гр.д.№ 58864/18г. на Софийски
районен съд, ГО, 74 състав, съдът е уважил частично предявените по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК от „Т.С. " ЕАД, ЕИК: ******срещу Б.М. М.ЕГН: ********** искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.150 ЗЕ и чл. 86 и е
признал за установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 919,22лева за
периода от 07.06.2015г. до 30.04.2017г., отразена в общи фактури, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК - 07.06.2018г. до окончателното заплащане на
сумата,, както сумата от 201,27лева, представляваща обезщетение за забавено
плащане на главниците за топлинна енергия за периода от 16.09.2015г. до 29.05.2018г.;
сумата от 31.85 лева, представляваща възнаграждение за дялово разпределение на
топлинна енергия за периода от 07.06.2015г. до 30.04.2017г., ведно със
законната лихва от 07.06.2018г. до окончателното заплащане на сумата, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. д. № 37525/18г. на СРС, ГО, 74-ти състав, като иска е отхвърлен за претенциите на ищеца за
главница за потребена топлинна енергия за сумата над 919,22 лева до пълния предявен
размер от 1378,84 лв. и за периода от 01.05.2014г. до 06.06.2015г. като погасен
по давност, както и за горницата над уважения размер от 31,85 лева за услугата
дялово разпределение до пълния предявен размер от 47,78 лева и, отхвърлен е
изцяло и иска за сумата 11,18 лева, обезщетение за забава върху
възнаграждението за дялово разпределение за периода от 16.09.2015година до
29.05.2018 година.
С
решението Б.М. е осъден да заплатят на "Т.С. " ЕАД, ЕИК: ******, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от по 603,16 лева - разноски в исковото
и в заповедното производство, съразмерно на уважената част от иска. На
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА ищеца „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на
адв. И.Д., сумата от 222,62лева съдебни разноски съобразно отхвърлената част от
иска.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца "Т.С."
ЕООД.
Срещу
решението в отхвърлителната му част, е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца "Т.С." ЕАД. Въззивникът твърди,
че решението на СРС в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на
материалния закон. СРС не бил съобразил, че сумите по обща фактура за периода
от 01.05.2014 г. до 30. 04.2015г., издадена м.07.2015г. стават изискуеми едва на
16.09.2015г. и процесните суми не са погасени по давност, тъй като с подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение давността е прекъсната. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете -
уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение. С молба
от 05.06.2019г. уточнява, че обжалва решението в отхвърлителната част по всички
искове.
В законоустановения срок e постъпил отговор срещу жалбата на
ищеца от ответника Б.М. депозирано от неговия процесуален представите – адв. Д..
В депозирания отговор се излагат съображения за правилност на решението на СРС
и се иска същото да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част. Поддържа, че ищецът бил признал още в исковата
молба, че част от вземанията са погасени по давност съгласно чл. 111, б.
"в" ЗЗД. Давността за тези вземания била три години, като с исковата
молба се претендирали вземания, станали изискуеми в периода на погасителната
давност. Независимо, че т.нар. общи фактури били издадени по-късно, същите
включвали вземания, които били изискуеми още с възникването им, след като
потребителят имал задължение към датата на получаване на прогнозните фактури да
извърши плащане по тях. Издаването на последваща, изравнителна фактура не
променяло началната дата, от която започвал да тече давностният срок. Длъжникът
изпадал в забава в момента, в който изтичал срокът за заплащане на прогнозната
фактура, но давностния срок тече от когато вземането е станало изискуемо - чл.
114 ЗЗД. Освен това удължаването на погасителната давност било забранено с
императивната норма на чл. 113 ЗЗД. По силата на чл. 119 ЗЗД с погасяване на
главното вземане се погасявали и допълнителните вземания /за лихви/, независимо
че за тях давността не е изтекла. Претендират се и разноски за въззивното
производство.
Постъпила
е и въззивна жалба от ответника Б.М. срещу решението в частта, с която исковата
претенция на ищцовото дружество е била уважена, като се твърди, че същото в
обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се че е даден ход на
исковата молба и
че съдът не е съобразил разпоредбите на ЗЗП, който имали приоритет през ЗЕ.
Оспорват се заключението на СТЕ. Съдът не бил разпределил и доказателствената
тежест съгласно изискванията на чл. 154 от ГПК. Твърди се, че не са дължими и
сумите за дялово разпределение, тъй като не е доказано извършването на тази
услуга. По изложените подробни съображения се иска решението на СРС в
обжалваната от ответника част да бъде отменено, а исковата претенция
отхвърлена. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок не е постъпил отговор срещу жалбата от ищеца
„Топлофикация Софи „ЕАД
Третото
лице "Т.С." ЕООД не взема
становише въззивните жалби.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно, а в обжалваната част - и допустимо. Настоящата съдебна
инстанция изцяло споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към тях, като по този начин
те стават част от мотивите на въззивния съдебен акт. Относно релевираните в
подадената жалба доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение,
въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
установяване дължимостта на сумата от 1378.84 лева, представляваща дължима продажна цена за
доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2017
г., отразени в общи фактури №№ **********/31.07.2015г.;
**********/31.07.2016г.; **********/31.07.2017г. за топлоснабден имот, находящ
се в в гр. София, ж.к. „******с
абонатен № 315260, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 07.06.2018 г. - до окончателното
ѝ заплащане, както и на сумата от 201,27 лева, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната мораторна лихва върху главницата за доставена
топлинна енергия, изтекла за периода от 16.09.2015 г. до 29.05.2018 г. Дължимостта
на така посочените суми "Т.С." ЕАД претендира от ответника Б.М.М. на
основание качеството му на потребител на топлинна енергия в процесния имот. За
посочените суми е било подадено заявление по чл. 410 ГПК на 07.06.2018 г., въз
основа на което в полза на ищеца по ч. гр. д. № 37525/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 74-ти състав, на 21.06.2018г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е
образувано след подадено възражение против заповедта, като между страните не се
спори, а и от доказателствата по делото се установява, че исковете са предявени
в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
За
уважаването на иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ ищецът следва да установи при условията на пълно и главно
доказване кумулативните предпоставки на предявената претенция, а именно
наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия, стойността на същата и
изискуемостта на претендираното вземане.
От
представения по делото с исковата молба доказателства, а именно писмо с изх. №
РОК18-ТД26-377-/3/ от 16.05.2018г. на Кмета на СО, Район „Овча купел“ че
процесния имот е закупен от Б.М.М. през 1991 година с договор № ДИ
94-05-1499/10.01.1991г.; списък на етажните собственици, неразделна част от
протокол за Общо събрание на етажните собственици от 12.09.2002г. на процесната
сграда, който е подписан от ответника Б.М.М. /под № 94 в списъка,т.е за ап. 94,
като авторството му не е било оспорено и надлежно опровергано - чл. 180 ГПК,
като същият обективира извънсъдебното признание на посоченото лице, че е
титуляр на права върху топлоснабдения имот и че за същия е била открита
клиентска партида с абонатен № 315260/ се установява, а и не е спорно между
страните, че през процесния период Б.М. е бил собственик на недвижимия имот,
цената на доставената в който топлинна енергия ищцовото дружество претендира.
Следователно, съобразно действащата нормативна уредба в областта на
енергетиката, ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови
нужди, както правилно е приел районният съд. Съгласно разпоредбата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на ограничено вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Продажбата на
топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично известни общи
условия, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент - КЕВР/, които влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ. Доколкото по делото
няма твърдения, нито данни ответника М. да е упражнил правото си на възражение
срещу общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, следва да се заключи, че
приетите от "Т.С.“ ЕАД и одобрени от комисията общи условия за процесния
период са влезли в сила 30 дни след първото им публикуване и са обвързващи за
нея.
Предвид това противно на твърденията, изложени от въззивницата, че между страните е доказано принципното съществуване на облигационно правоотношение. То произтича от съществуващ валиден договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди през процесния период, а на основание чл. 155 ЗЕ ответната страна, като потребител на топлинна енергия, дължи заплащане цената на отдадената за собствения ѝ недвижим имот такава. За да достигне до този извод, настоящият съдебен състав съобрази и доводите, изложени в Решение № 5 от 22.04.2010 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конст. дело № 15/2015 г., обн. в ДВ, бр. 34/2010 г. Съгласно мотивите на същото, снабдяването с топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление попада в обхвата на понятието "всеобщо предлагана услуга" по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗЕ /отм./, която не може да бъде отказана по причини, непосочени в закона. Конституционният съд е приел, че в сгради в режим на етажна собственост пълен отказ от ползване на топлинна енергия е възможен само при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ - при прекратяване на топлоснабдяването за цялата сграда, когато собствениците, притежаващи най-малко 2/3 от собствеността в сградата, изразят желание да преустановят ползването на топлинна енергия. При липса на подобно решение на етажната собственост всички обитатели следва да заплащат съответната част от доставената топлинна енергия, тъй като се ползват от същата.
Несъстоятелно е възраженията на ответника, че
не дължи стойност на услуга за доставена топлинна енергия, тъй като същата била
непоръчана услуга. При закупуване на жилище в топлоснабдена сграда -етажна
собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации,
включително топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото на отказ
от услугите на ищеца при спазване на определена процедура. Право на отказ е
уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, която разпоредба предвижда, че когато
собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за
отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено
това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на
топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна
станция или от нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче ответникът не
твърди и не е доказал, че са спазени законовите предпоставки за отказ
предвидени в чл. 153, ал. 2 ЗЕ В този смисъл изрично в ТР № 2/2016 год. по т.
дело № 2/2016 год. на ОСГК е постановено, че за отношенията, възникващи при
доставянето на топлинна енергия за битови нужди в сграда-етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62, във
вр. с пар. 1 от ДР на ЗЗП.
Неоснователни
са доводите на въззивника, че за да възникне валидно договорно отношение по
продажба на топлинна енергия за битови нужди, е необходимо да бъде сключен
отделен индивидуален договор в писмена форма. Приложимите разпоредби на ЗЕ не
въвеждат подобни изисквания, напротив - установяват автоматичното възникване по
силата на закона на такова правоотношение между топлопреносното предприятие и
собственика или вещния ползвател на топлоснабден имот, без да се изисква обективиране
на същото в писмена форма.
Обстоятелството,
че през процесния период до жилището на ответницата е доставяна топлинна
енергия, нейният обем и стойност се установяват от заключението на изслушаната
по делото съдебно-техническа експертиза. То е дадено от компетентно вещо лице,
с притежавани специални знания в науката топлотехника, обосновано е, като
експертът е дал категоричен отговор на поставените му въпроси, предвид на което
и настоящият съдебен състав, при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК, намира,
че следва да го кредитира изцяло. В тази връзка, следва да се посочи, че
възраженията на въззивника относно начисляването на завишено количество
топлинна енергия, несъответно на реално потребеното такова, са неоснователни.
Вещото лице изяснява, че отчитането на топлинната енергия от общия топломер в
абонатната станция е извършвано в съответствие с нормативната уредба, като
технологичните разходи са приспаднати от общото количество топлинна енергия,
влязло в абонатната станция, и са за сметка на топлофикационното дружество.
Изрично експертът е посочил, че претендираната от ищеца главница съответства на
стойността на потребената в имота през процесния период топлинна енергия, като
в тази стойност не са включени лихви за просрочени плащания или за задължения
за друг период. В заключението е отбелязано, че отоплителните тела в имота са
демонтирани, като енергия се потребява само за подгряване на топла вода и
сградна инсталация.
Неоснователни
са и възраженията на въззивницата за несъобразяване от СРС с разпоредбата на
чл. 62 от ЗЗП, чл. 147а от ЗЗП и § 1 от
ДР на ЗЗП по следните съображения: Съгласно задължителното за съдилищата
Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г., постановено по тълк. дело № 2/2016
г. на ОСГК на ВКС, спрямо отношенията, възникващи при доставяне на топлинна
енергия за битови нужди в сграда в режим на етажна собственост, са приложими
разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62, вр. § 1 от
ДР на ЗЗП. Според приетото от ОСГК на ВКС, съгласието за доставка и нежеланието
на етажната собственост за преустановяването на същата по реда на чл. 153, ал.
2 ЗЕ съставляват "искане" на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1
ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие и не може да
става въпрос за приложение на § 1 от ДР на ЗЗП.
По
отношение доводите на ищеца за неправилно приложение на материалния закон:
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б."в" ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци,
поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня
на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може
да иска предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо
след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало - чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
За
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за
исковия период въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл.114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок
за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен
от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало, поради следните съображения:
Действащата
през процесния период нормативна уредба - чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54
от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че потребителите на
топлинна енергия в сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна
енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една
изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за
топлоснабдяването.
Анализът
на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това
"изравнително" вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е., задължението за
заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно
действалите през периода от м.май 2015 год. до м.април 2018 год. Общи условия
на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача - чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки - чл. 32, ал. 2.
Клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.
1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача - чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер
от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия - в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването
на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите
условия и на стойността на фактурата по чл.32, ал. 2, представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В
този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски
/прогнозни или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който
е доставена топлинна енергия - всяка доставка поражда вземане за месечна
вноска. Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД
за вземанията за периода от 01.05. 2014 г. до 06.06.2016 г. в общ размер на
459.69 лв.-главница е изтекла към датата на подаване на заявлението -
07.06.2018г. Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното количество
топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на чл. 32,
ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта на месечните вноски
/равни или прогнозни/. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в
процесната фактура, с който жалбоподателят свързва началния момент, от който
започва да тече погасителната давност, няма действие по отношение на ответника
- арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
Изводите
на въззивния съд съвпадат с изводите на първоинстанционния съд. Ето защо
въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС -
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Предвид
изхода на въззвниците не дължи присъждането на разноски във въззивното
производство.
Така
постановеното въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на предявените
искове.
По
изложените съображения, Софийски градски съд, IV-А въззивен
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 55579 от 04.03.2019 г постановено по гр.д.№ 58864/18г. на Софийски
районен съд, ГО, 74 състав, с което са уважени частично предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С. " ЕАД, ЕИК: ******срещу Б.М. М.ЕГН: **********
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.150 ЗЕ и чл. 86 и
е признал за установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 919,22лева за
периода от 07.06.2015г. до 30.04.2017г., отразена в общи фактури, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК - 07.06.2018г. до окончателното заплащане на
сумата,, както сумата от 201,27лева, представляваща обезщетение за забавено
плащане на главниците за топлинна енергия
за периода от 16.09.2015г. до 29.05.2018г.; сумата от 31.85 лева,
представляваща възнаграждение за дялово разпределение на топлинна енергия за
периода от 07.06.2015г. до 30.04.2017г., ведно със законната лихва от
07.06.2018г. до окончателното заплащане на сумата, за които вземания е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. д. №
37525/18г. на СРС, ГО, 74-ти състав, като иска е отхвърлен за претенциите на
ищеца за главница за потребена топлинна енергия за сумата над 919,22 лева до
пълния предявен размер от 1378,84 лв. и за периода от 01.05.2014г. до
06.06.2015г. като погасен по давност, както и за горницата над уважения размер
от 31,85 лева за услугата дялово разпределение до пълния предявен размер от
47,78 лева и, отхвърлен е изцяло и иска за сумата 11,18 лева, обезщетение за
забава върху възнаграждението за дялово разпределение за периода от
16.09.2015година до 29.05.2018 година.
Решението
е постановено при участието на "Т.С." ЕООД като трето лице помагач на
страната на ищеца "Т.С." ЕАД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.