Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 7.11.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГК, І-18 състав, в публично заседание на двадесети шести октомври през
две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ФИЛИПОВА
при секретаря И.
А., като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 8894 по описа за 2015 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 226 КЗ (отм.).
Ищците Т.Х.Н., Х.Д.Н. и М.Д.Н. твърдят, че са съответно съпруга и дъщери на
починалия на 7.01.2014 г. в резултат на ПТП Д.И.Н.. Ищците сочат, че Х.Б.Д.,
водач на л.а. Опел Астра, рег. № ******, се движел по пътя между с. Л. и с.
Мокрище, в тъмната част на денонощието със скорост от 65 км/ч на къси светлини
и блъснал попътно движещия се велосипедист Н., като последният се покачил върху
капака на автомобила, счупил с главата си предното стъкло и след това изпаднал
напред и встрани пред превозното средство. В резултат на противоправното и
виновно поведение на водача велосипедистът получил телесни увреждания, които
довели до залежаване, състоянието му се усложнило и той починал на 19.06.2014
г. В първото о.з. е пояснено, че преди инцидента пострадалият бил енергичен и
спокойно карал колело, а след това бил жив труп. Ищците първоначално го
настанили в частен хоспис, но тъй като не били доволни от медицИ.кото му
обслужване го преместили в друго заведение, тъй като не можели сами да се
грижат за него. Въпреки това сочат, че го посещавали постоянно и полагали за
него грижи. Твърди се, че ищците понесли тежко загубата на своя съпруг и баща,
страдали от посттравматичен стрес, често главоболие, нарушение на съня,
тревожност и пр. Твърди се, че по отношение на гражданската отговорност на
виновният водач е налице валидна застраховка при ответното дружество, поради
което ищците претендират плащане от същото на обезщетение за претърпените от
смъртта на Н. неимуществени вреди в размер на 160 000 лв. за
съпругата и по 100 000 лв. за всяка от дъщерите, ведно със законната лихва от 7.01.2014 г. и
разноски, като оспорва тези на ответника.
Ответникът З. „Б.И.“ оспорва исковете, като сочи, че не е установена
причинната връзка между смъртта и ПТП, както и че ищците не са живеели
съвместно с пострадалия, а той е починал в старчески дом. Твърди, че е налице
случайно деяние, както и че отношенията между ищците и техния наследодател са
били лоши. Оспорва размера на исковете и твърди съпричиняване – чл. 15, ал. 5,
чл. 79, т. 3, чл. 80, т. 1 и т. 2 ЗДвП. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Според удостоверение № 139 от 1.12.2014 г. Д.И.Н. е починал на 19.06.2014
г., като е оставил за законни наследници съпругата си Т.Х.Н. и и децата си М.Д.Н.
и Х.Д.Н..
По делото като свидетел е разпитан водачът на лекият автомобил („Опел Астра“) Х.Б.Д.. Той е заявил, че на Ивановден
шофирал с около 60 км/ч на къси светлини от с. Ляхово към с. Мокрище и на десен
за него завой (по-голям от прав ъгъл) движещият се насрещно автомобил го
осветил, тъй като карал на „дълги“. Точно в този момент (на около 20 м от
завоя) станало произшествието, тъй като се оказало, че пред Д. се движел Н.,
управлявайки велосипед. Автомобилът блъснал велосипедиста, водачът ударил
спирачки, слезнал и видял падналия Н. – той само го гледал и нищо не казвал.
Колелото според свидетеля било без отличителни знаци, без стоп, и
светлоотразители, а водачът му бил с тъмни вълнение дрехи и плетена шапка.
Стъклото на предния прозорец на автомобила било счупено по средата, а капакът отпред бил огънат.
Приетата по делото първоначална САТЕ е дала заключение, че процесното ПТП е
настъпило на 7.01.2014 г. около 17.30 ч. на пътя между с. Ляхово и с. Мокрище,
където л.а. „Опел Астра“ е блъснал движещия се пред него велосипедист, на
хоризонтален равен участък след зоната на десен завой. Първият контакт е бил в
областта на предна броня на автомобила и решетката, след което - в предния
капак и в предното стъкло над дясната чистачка. Вещото лице е дало мнение, че
преди произшествието велосипедистът се е движел около средата на лентата и
вероятно при чуване на наближаващия
автомобил се е насочил в дясно. Направен
е извод, че ако той се е движел в края на пътното платно инцидентът е щял да
бъде избегнат. Освен това е изтъкнато, че ако велосипедистът е бил със
светлоотразителна жилетка то той е щял да бъде забелязан от голямо разстояние
(от порядъка на 400 м), но без такава, респ. без светлинен източник, той може
да се възприема от дистанция 32-33 м. Скоростта е определена при вземане
предвид на деформациите на автомобила (и достигането на главата на пострадалия
до стъклото), като е изчислено, че тя е възлизала на 60 км/ч преди и 35-45 км/ч
в момента на удара. Опасната зона за спиране в случая е била 53, 57 м. В
момента на реакция на водача на автомобила, велосипедиста се е намирал на 32,
87 м. Ето защо е прието, че водачът не е имал техническа възможност да избегне
удара.
Тройната САТЕ е потвърдила, че автомобилът се е движел със скорост не
по-малка от 60 км/ч (а в момента на удара 45 км/ч) и застигайки велосипедиста (който
се движел с около 15 км/ч) е предизвикал удар. Прието е, че причините за
настъпването на инцидента са субективните действия (бездействия) от страна на
водача, който не е отчел пътната обстановка, като не е реагирал професионално
на приближаващия насрещен автомобил и не е сигнализирал на същия да премине на
„къси“ светлини, респ. не е започнал намаляване на скоростта си на движение,
евентуално и спиране. Отделно от това се сочи, че причина за инцидента е и
необорудването на велосипеда със светлоотразителни средства и неизползването на
светлоотразителна жилетка от пострадалия. Ако такива са били използвани
велосипедистът е можел да бъде забелязан от около 80-100 м. Потвърдено е, че
преди инцидента Н. се е движел около средата и в десния край на пътната лента,
като е посочено, че дори и да се е движел само на 1 м от банкета, той е попадал
в коридора за движение на процесния автомобил, при което ударът би настъпил от
десния ъгъл на МПС. Опасната зона за спиране на автомобила е била 53-54 м, като
е прието, че ако се установи, че заслепяване от насрещен автомобил не е имало,
водачът е можел да спре без да настъпи удар. В случай обаче, че се докаже
тезата на водача, че действително е бил осветен от фарове на приближаващ
насрещен автомобил, експертите са приели, че от момента на възприемане на
велосипедиста ударът е бил непредотвратим. Изтъкнато е още, че в рамките на 50
м водачът Д. е можел да намали скоростта на МПС до тази на велосипеда. В о.з. са
дадени допълнителни разяснения, вкл. и относно отразеното в САТЕ обстоятелство,
че левият фар на автомобила не свети, като е изтъкнато, че дори само със
светлината от десния фар водачът е можел да възприема пътната обстановка и
препятствията по пътя.
Приетата СМЕ е посочил, че на 7.01.2014 г. Д. Н. пострадал при ПТП, от
което получил контузия на главата и мозъчно сътресение. В болнично заведение
пострадалият получил лекарска помощ, но въпреки това той останал трудно
контактен и дезориентиран. Изписан бил в тежко общо състояние, но на следващия
ден поради влошаване отново бил приет с диагноза изострена хронична сърдечна
недостатъчност, пневмония в дясно, хронична сърдечна болест – І-ІІ ст, пълна
липса на слух. След лечение състоянието леко се подобрило, но в домашни условия
Н. продължил да е във влошено общо състояние и бил преосвидетелстван. Като
моментно състояние е отразено, че той е в безпомощно състояние, налагащо
принудителен режим на легло, с тежки когнитивни нарушения, не разпознавал
близките си, с тазоворезервоарен синдром, с глухота, тежък дементен синдром,
сърдечна недостатъчност, невъзможност за самообслужване. В експертизата се сочи,
че пострадалият е бил оставен за лечение в домашни условия, като на 19.06.2014
г. починал в дома си с картина на остра дихателна и сърдечно-съдова слабост.
При извършената аутопсия било констатирано масивна белодробна тромбоемболия в
клоновете на белодробната артерия, възникнала на базата на пристенната тромбоза
на сърдечното ухо на дясната сърдечна камера, която се е развила на фона на
хроничен веноцен застой и хипертрофия и дилатация на лявата сърдечна камера.
Съпътстваща за смъртта е и пневмония в дясно и десностранен гноен плеврит.
Установени са малки контузионни огнища в двете голямомозъчни хемисфери, довели
до пострамолиционни псевдокисти. Според вещото лице закритата черепно-мозъчна
травма е довела до продължителен постелен режим, а той на свой ред е провокирал
венозния застой и е обусловил тромбоемболичен процес на белодробната артерия,
което е главната причини за настъпване на смъртта. Поради тези доводи е
обосновано наличието на пряка причинно следствена връзка между ПТП и смъртта на
Н..
При разпит на в.л. Б. в о.з. същият е пояснил,че прави заключенията си въ
връзка с това, че преди инцидента пострадалият е бил двигателно активен (карал
е колело), а след това се е залежал. Експертът сочи, че при аутопсията е
открито, че пострадалият е получил дифузна мозъчна травма, което е довело до
вклиняване на мозъка и оток в големия тилен отвор, а това на свой ред е
обусловило последвалото постоянно залежаване. Пояснено е, че при такива състояния
като последствие се явява хипостатична бронхопневмония, тромбоемболия и смърт.
Тройната СМЕ е дала становище, че при постъпване в неврохирургично
отделение на 07.01.14 г. след ПТП на Д.И.Н. е поставена диагноза „мозъчно
сътресение“. Пострадалият е изписан на 13.01.2014 г., като на следващия ден е
приет във вътрешно отделение с диагноза „изострена хронична сърдечна
недостатъчност, пневмония в дясно, ХСБ I - II степен, неврит на слуховия нерв,
глухота“. Болният е изписан на 24.01.2014 г. и с решение от 04.02.2014 г. на ТЕЛК
е преценено, че се касае за болен с глухота, тежък дементен синдром, сърдечна
недостатъчност, тежък двигателен и когнитивен дефицит, който е в принудително
положение на легло и не може да битува сам. Отразено е, че Н. е настанен в Дом
за стари хора в с. Щ., като на 03.06.2014 г. е приет във II вътрешно отделение
при МБАЛ "П." АД с изострена хронична сърдечна недостатъчност, ИБС,
САП, ХСБ II степен, състояние след черепно-мозъчна травма. От рентгеновото
изследване на белите дробове се установява белодробен застой, петрификации по
плеврата в дясно. На 06.06.2014 г. лицето е изписано за дома в добро общо
състояние, но на 19.06.2014 г. той починал в Дом за стари хора в с. Щ.. При
аутопсия като причина за смъртта е посочена масивна белодробна тромбоемболия в
клоновете на белодробната артерия, възникнала на базата на пристенната тромбоза
в сърдечното ухо на дясната сърдечна камера, която се е развила на фона на
хроничния венозен застой и хипертрофията и дилатацията на лявата сърдечна
камера. Отразено е още, че потенциращи и конкуриращи заболявания за
настъпването на смъртта са били двустранната конфлуираща и абсцедираща
пневмония на белите дробове и десностранният гноен плеврит. От съдебномедицИ.ка
гледна точка е посочено като възможност
поради сътресението на тялото да се е развила мастна емболия, която да е
преминала и в мозъка, с което да се обяснят засилващите се дементни мозъчни прояви. Освен това е посочено, че е възможно
пневмонията в дясно (установена на 14.01.2014 г.) и десностранния гноен плеврит
при аутопсията, да са се развили след контузия
на белите дробове. Вещите лица формират извод, че с висока степен на вероятност може да се допусне причинно-следствена връзка между
уврежданията, получени при ПТП и настъпването на смъртта, без да може категорично да се твърди това.
Като свидетел е разпитана А.К.П., която е посочила, че е приятелка на М. и
познава семейството й, което било задружно, в добри отношения, а свидетелката ги
е посещавала по празници и на Коледа. М. се омъжила в Пловдив, а Х. живеела в П..
Когато обаче Х. се развела, М. и майка им Т. отишли да й помагат за децата. Д.
останал да живее сам, но по думи на децата му, той им помагал с пари, тъй като
имал малък частен бизнес – склад за строителни материали. Изтъква, че дни преди
инцидента били при Д. на кафе, за да го сурвакат внучетата за Нова година. След
инцидента М. заедно със съпруга на свидетелката П. посещавали Д. в болницата.
Тъй като дъщерите на Д. имали малки деца и не можели да си изоставят
семействата, а някой трябвало да се грижи за пострадалия, той бил настанен в
частен хоспис, а после, тъй като били нужни специални грижи - в дом за хора с
увреждания. Според П. и трите ищци посещавали болния. Когато той починал имало
много плач. М., макар и силна, коренно се променила, изпаднала в депресия,
пиела безобидни болкоуспокояващи, но Х. го преживяла много тежко, тъй като
основно разчитала на финанси и помощ от баща си. На свой ред, по думи на ищцата,
Т. била съкрушена. Свидетелката разказва, че Т. работела и живеела при Х., за
да й помага за децата, тъй като Х. също работела. Въпреки това Т. посещавала Д..
М.И.Х., служител в дома за възрастни хора с физически увреждания в с. Щ.,
разказва, че в края на март или началото на април 2014 г. при тях постъпил Д.,
в лошо здравословно състояние, на носилка, на памперс, без възможност за
движение. М. и Х. били в добри отношения с болния, идвали в дома много често –
един-два пъти в седмицата, а когато не идвала М. се обаждала по телефона.
Според свидетелката те били много всеотдайни. Социалният работник е посочил, че
състоянието на Д. видимо не се е подобрявало.
Св. В. В. В., полицейски служител, обслужващ селото от където е Д.,
разказва, че той живеел сам, никой не се грижел за него и никой не го
посещавал. Описва го като конфликтна личност, никой е искал да говори с него,
имало случай, в който разбил носа на един човек. Домът му не бил в добро
състояние, бил като крепост, ограден с ламарини и до него нямало достъп. Той
бил активен, движел се, карал колело, но рядко комуникирал със св. В.. Последният
сочи, че не е виждал дъщерята Х. да посещава баща си, нито е виждал съпругата
на Д..
Св. Й. А.М. разказва, че живеел на около 500 м от дома на Д.. Познавал
ищците, но изтъква, че преди много години Т. се разделила с Д. заради някакви
семейни проблеми, тя се изнесла и повече не се върнала. Той живеел сам от 10-12
години. Селото напуснала първо голямата му дъщеря, а после и малката – преди
около 2-3 години. Свидетелят не ги е виждал да идват при него, нито има спомен
да са се събирали и да са правили семейни тържества. Д. е описан като затворен
човек, който като отшелник си седял сам в къщи. След като останал сам станал много
раздразнителен, много лош и конфликтен, карал се със свидетеля за дребни неща,
за мачове. Свидетелят разказва, че неговият тъст също бил настанен в дома в с. Щ.
и от него знаел, че при М. никой не идвал, никой не се грижел за него, даже
нямал яке и тъстът на св. М. му дал своето.
При
така установената фактическа обстановка, се налагат следните правни изводи:
След анализ на приетите по делото САТЕ настоящият
състав приема, че процесният инцидент е настъпил при съпричиняване от страна на
двамата участници в него. От една страна водачът Д. е нарушил виновно (поради
необорване на презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗ.) правилата на чл. 20, ал. 2 З.вП,
тъй като при избиране скоростта на движението е следвало да се съобрази с
релефа на местността и с конкретните условия на видимост, по начин позволяващ
му да спре пред всяко предвидимо препятствие (в случая друг участник, движещ се
пред него), респ. да намали скоростта и в случай на необходимост да спре,
когато възникне опасност за движението. Такава опасност е било твърдяното
появяване на насрещен автомобил, движещ се на „дълги“ светлини и заслепил
моментно водача Д.. Последният е следвало да предприеме намаляване на скоростта
и спиране, като вещите лица са посочили, че дори при движение със скорост от 60
км/ч за около 50 м той е можел да намали скоростта си до тази на велосипедиста
(15 км/ч). Като се има предвид дължината на опасната зона за спиране (53-54 м)
то следва да се приеме, че при адекватна реакция ударът на велосипедиста е
можел да бъде ако не предотвратен напълно, то със значително по-малък
интензитет, респ. с по-ниска степен на увреда на велосипедиста. Следва да се
отбележи обаче, че съдът не кредитира показанията на св. Д., който е заявил, че
инцидентът се дължи на внезапната поява на насрещен неизвестен автомобил, който
го е заслепил. Никакви други данни по делото не подкрепят това твърдение на
водача и същото (ценено с оглед нормата на чл. 172 ГПК и вероятната
предубеденост на свидетеля), не се възприема на съда. Достоверността на тези
показания е разколебана и от факта, че данните в експертизите не установяват
наличие на мястото на инцидента на завой, чийто ъгъл е такъв, че предпоставя внезапна
поява на насрещно превозно средство. Всички доказателства сочат, че процесният
завой е с много широка крива, която в голяма степен игнорира ограничаването на
видимостта. При съобразяване с казаното се налага извода, че водачът Д. е имал
реалната и практическа възможност да възприеме велосипедиста и да спре като
така предотврати инцидента.
В същото време се установява, че велосипедиста е
пътувал без светлоотразителна жилетка, като не се е движел възможно най-близо
до дясната граница на платното за движение, или върху наличния там банкет, като
така е нарушил чл. 15, ал. 5 и чл. 80, т. 1 и т. 2 ЗДвП. Не е доказано също, че
велосипедът е отговарял на изискванията на чл. 79, т. 4 от ЗДвП, а именно –
оборудване с бели или жълти светлоотразители или светлоотразяващи елементи
отстрани на колелата. В случай, че пострадалият е бил спазил посочените изисквания
на закона инцидентът е можел да бъде предотвратен или вредните последици от
същия да бъдат намалени.
Приетите по делото две СМЕ – единична и тройна, са
посочили какви са били преките последици от произшествието, а именно - при
преглед след инцидента е установено, че Н. е получил контузия на главата и
мозъчно сътресение. И в двете експертизи е отразено, че при аутопсия е
констатирана причина за смъртта „масивна белодробна тромбоемболия в клоновете
на белодробната артерия, възникнала на базата на пристенната тромбоза в
сърдечното ухо на дясната сърдечна камера, която се е развила на фона на хроничния
венозен застой и хипертрофията и дилатацията на лявата сърдечна камера“, а като
„потенциращи и конкуриращи заболявания за настъпването на смъртта“ са визирани двустранната
конфлуираща и абсцедираща пневмония на белите дробове и десностранният гноен плеврит.
Единичната експертиза е дала категоричен извод относно наличието на причинно
следствена връзка между инцидента и смъртта на Н., а тройната е посочила само висока
степен на вероятност за допускане на такава връзка, без да може категорично да
се твърди такава. При тези изводи на вещите лица, настоящият състав приема, че липсва
пълно и главно доказване на пряката
причинно следствена връзка между процесния инцидент (предизвикан от
виновното и противоправно поведение на водача Д.) и смъртта на Н., от която са
произтекли твърдените от ищците вреди. Съдът не кредитира заключението на
първоначалната експертиза, тъй като същата (с оглед обясненията на вещото лице
в о.з.) е обоснована най-вече с негови логически и житейски разсъждения относно
състоянието на пострадалия преди и след инцидента. Вещото лице е изтъкнало, че
след като Н. е бил физически активен, а процесния инцидент е наложил постелно
лечение, то при спазването на такъв режим като пряка последица са настъпили
пневмония, тромбоемболия и смърт. Тези изводи до голяма степен са обосновани на
принципни положения и обобщаваща статистика, тъй като вещото лице е изтъкнало,
че „човек като се залежи толкова дълго на легло“ последствията са именно
такива. В същото време, вещото лице не е изследвало въпроса доколко и как други
фактори, вкл. налични вече здравословни проблеми на пострадалия или други
новонастъпили заболявания, са оказвали значение върху състоянието му след
инцидента. По делото няма и ангажирани данни дали провежданата терапия на Н. е
била адекватна, стриктно спазвана, подходящо лечение ли е било предприето,
правени ли са необходимите рехабилитационни процедури и пр., за да се игнорират
последиците на т.нар. „залежаване“. Тези въпроси е следвало да бъдат изследвани
с оглед изричния спор относно наличието или липсата на пряка причинно
следствена връзка и предвид факта, че не всяко постелно лечение след инцидент
води до летален изход. Съдът отчита високата степен на условност в заключението
на тройната експертиза, която е дала становище, че причинната връзка е вероятна, но в същото време е
аргументирала извода си с възможност
да се допусне наличие на такава, но без категоричност.
Тримата експерти са посочили, че дементните прояви са възможна последица на
мастна емболия (предизвикана от сътресението на тялото), която е преминала в
мозъка. Тези дементни симптоми обаче по никакъв начин не са свързани със
смъртта на пострадалия. Вещите лица са изтъкнали, че е възможно пневмонията и гнойния плеврит да са се развили след
контузия на белите дробове. Такъв тип контузия обаче не е била диагностицирана
в медицинската документация непосредствено след ПТП. Отделно от това в аутопсионния
протокол, на който се позовават експертите е отразено, че пневмонията и гнойният плеврит са посочени, като „потенциращи
и конкуриращи заболявания“, или с други думи съпътстващи, но водещата причина
за смъртта е била белодробната тромбоемболия, възникнала на база на тромбоза в
дясната сърдечна камера, развила се на фона на венозен застой и хипертрофия и
дилатация на лявата сърдечна камера.
Предвид всичко казано, съдът приема, че в хода на
процеса не е проведено пълно и главно доказване и не са събрани категорични
доказателства, които да установят, че като пряка последица от процесното ПТП
след шест месеца е настъпила смъртта на пострадалия Н.. Съгласно константната
съдебна практика (неизменчива след Постановление № 7 от 30.12.1959 г., Пленум
на ВС) отговорността за непозволено увреждане се поражда при наличността на
причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и
настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки
конкретен случай.
Доколкото един от елементите на фактическия състав на
деликта не е доказан, то само на това основание претенциите, насочени срещу
застрахователя, за обезвреждане на щети следва да бъдат отхвърлени. Не следва
да се обсъждат събраните доказателства относно това до колко, как и в каква
степен ищците са претърпели негативни емоции от загубата на своя близък, до
колко са преживели болки и страдалия при положение, че са налични данни, че
съпругата му не е поддържала контакт с него и него е посещавала от близо 10
години, а дъщерите му са имали спорадични срещи с него преди инцидента и пр.
При този изход на спора на ищцовата страна не се
следват разноски. На ответникът следва да се заплатят всички разходи по делото
в размер на 870 лв., а за процесуално представителство – сумата от 11 330 лв.,
с оглед възражението за прекомерност.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ исковете предявени от Т.Х.Н., ЕГН **********, Х.Д.Н.,
ЕГН **********, и М.Д.Н., ЕГН **********, срещу ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК
*******,
с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), за заплащане на обезщетения на
неимуществени вреди от смъртта на Д.И.Н., настъпила на 19.06.2014 г., съответно
за сумата от 160 000 лв. и сумите от по 100 000 лв., като
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА Т.Х.Н., Х.Д.Н. и М.Д.Н. да заплатят на ЗД „Б.И.“
АД
разноски общо в размер на 12 200 лв., на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен
срок от получаване на съобщението.
ГРАДСКИ СЪДИЯ: