№ 115
гр. Благоевград, 04.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Миглена Кавалова-Шекирова
Крум Динев
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Крум Динев Въззивно гражданско дело №
20251200500058 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1 и следващите от ГПК. Образувано е
по въззивна жалба с вх. № 10393/04.12.2024 г., подадена от Д. К. Н., ЕГН:
**********, с адрес в *********, чрез адв. Л. М., против Решение №
364/14.11.2024 г., постановено по гр. д. № 33/2024 г. по описа на РС – гр.
Петрич. В обстоятелствената част на жалбата се възразява, че
първоинстанционният съд неоснователно отхвърлил възражението за
придобивна давност на въззивника, като съдът не обсъдил всички
доказателства по делото, като в решението липсвал анализ на свидетелските
показания на И.Г. и Д.Г., като именно на тяхна база се извеждал изводът, че
ответникът владял процесния поземлен имот в периода след 2002 г. Възразява
се още, че К. К. узнала за намерението на своя брат да свои, а не да държи
нейната идеална част от поземления имот, като в тази връзка подчертава, че
въззивникът оградил имота, изчистил го и извозил намиращите се в имота
камъни. Отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил. В проведеното
открито съдебно заседание във въззивната инстанция процесуалният
представител на въззивника претендира второинстанционният съд, след като
направи основен преглед на всички събрани доказателства в
1
първоинстанционното производство, да отмени решението на Районен съд -
Петрич и вместо него да постанови решение, с което да признае по силата на
упражнявано давностно владение, че жалбоподателят е придобил останалата
една втора идеална част от спорния имот, тъй като ищцата нямала никакъв
принос в използването и подобряването на този имот. Пълномощникът на
въззиваемата страна заема обратна позиция, като посочва, че първостепенният
съд правилно допуснал извършване на съдебна делба, тъй като и двете страни
владяли по 1/2 ид. ч., като се акцентира върху особения, според тази страна,
характер на института на придобивната давност. Претендира разноски. В хода
на въззивното производство допълнителни доказателства не са допускани и
приобщавани.
Окръжен съд - Благоевград, след като съобрази исканията, възраженията и
правните доводи на страните в производството, както и решението на
Районен съд - Петрич, намира следното:
Районен съд - Петрич е сезиран с искова молба на К. К. К., ЕГН: **********
срещу Д. К. Н., ЕГН: **********, с наведени твърдения в обстоятелствената
част на същата, че страните по делото са брат и сестра, като приживе техните
родители М. и К. Н.и (*********) придобили в режим на СИО с нотариален
акт от 26.04.1978 г (издаден по реда на обстоятелствена проверка,
констатиращ придобивно основание давностно владение) недвижим имот,
представляващ парцел V в кв.19 по регулационния план на *********, с площ
от 1 030 кв.м., понастоящем имот с идентификатор 37989.500.394 по КККР,
одобрени със Заповед № РС -18-8 /21.01.2022 г. на ИД на АГКК, с адрес на
имота в *********, при съседи имоти с идентификатори 37989.500.400;
37989.500.399; 37989.500.398; 37989.500.395; 37989.500.984; 37989.500.393.
По силата на наследствено правоприемство и дарение страните притежавали
по една втора идеална част от същия, като с исковата молба се иска допускане
на съдебна делба.
В отговора към исковата молба Д. Н. твърди, че единствено той владял
процесния имот, облагородявал го без намеса и спорове, ищцата не
посещавала имота, а проблеми възникнали след нанасянето на поземления
имот в кадастралната карта, поради което се иска отхвърляне изцяло на
исковата претенция за делба на процесния недвижим имот.
С атакуваното в настоящото производство решение съставът на Районен съд -
2
Петрич приел, че се обосновава възникването на съсобственост върху спорния
недвижим имот при равни квоти за страните – по една втора идеална част.
Били безспорно установени по делото действия на ответника по изравняване
на терена и ограждането на имота с ограда, но те представлявали действия по
обикновено управление и не насочвали на владение на имота. Поради което
съдът намерил, че ответникът не успял да проведе успешно пълно и главно
доказване на твърдяното от него придобивно основание, а именно
осъществено давностно владение на останалата ½ идеална част от процесния
недвижим имот, упражнявано десет години назад, считано от смъртта на К. Н..
С диспозитива на съдебния акт съдът допуснал извършване на съдебна делба
между К. К. К., ЕГН ********** от ********* и Д. К. Н., ЕГН ********** от
********* на поземлен имот с идентификатор 37989.500.394 по КККР,
одобрени със Заповед № РС -18-8 /21.01.2022 г. на ИД на АГКК., с адрес на
имота в *********, с площ от 1 109 кв. м; с трайно предназначение на
територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: незастроен имот за
жилищни нужди; при съседи: 37989.500.400; 37989.500.399; 37989.500.398;
37989.500.395; 37989.500.984; 37989.500.393, при квоти от по 1/2 ид. ч. за
всяка от страните в производството.
В настоящото производство, с оглед предметния обхват на въззивната жалба и
наведените там конкретни оплаквания срещу установените фактически
положение в първоинстанционния съдебен акт, от които въззивният съд
изцяло се ръководи при разрешаване на правния спор по същество - чл. 269
ГПК, вън от случаите когато следи служебно за приложение на императивна
материалноправна норма, установена в обществен интерес и интереса на
определен кръг от субекти (Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), които изключения обаче в случая не са
налице, е дали ответникът е придобил по силата на давностно владение
идеалната част от спорния имот, собственост на неговата сестра, която
инициирала производството по съдебна делба.
Не е спорно в настоящото въззивно производство между страните, като се и
потвърждава от приетите писмени доказателства, че страните са низходящи на
М. С. Н.а, починала на 01.07.2001 г., и К. М. Н. (*********), като приживе с
нотариален акт № 77, том I от 26.01.1978 г. на основание чл. 483 ГПК (отм.) К.
Н. бил признат за собственик по давностно владение и наследство на
недвижим имот, представляващ парцел V в кв. 19 по регулационния план на
3
*********, с площ от 1030 кв.м., ведно с жилищна сграда, построена в този
парцел и през 2002 г. относно с нотариален акт (№ 167, том I, рег. № 1969 по
дело № 156 по описа за 2002 г.) на нотариус Е.Я. К. Н. дарил на своята дъщеря
К. К. и сина си Д. К. Н. по 2/6 ид. ч. от същия недвижим имот. Не е релевирано
възражение, че така описаният в титула за собственост поземлен имот е
идентичен с ПИ с идентификатор 37989.500.394 по КККР на *********
(удостоверение на стр. 58 от първоинстанционното дело). Напротив, това
твърдение в исковата молба, ведно с изложените факти относно
прехвърлителните сделки на идеални части от имота, се признават и в
отговора към исковата молба. По делото е установено още, че в поземления
имот липсва построена жилищна сграда - видно от приложената скица от
16.11.2023 г., както и от свидетелските показания на св. Е.К., св. Д. К., св. И. и
Д.Г.и, а посочената в нотариалния акт от 1978 г. постройка била разрушен.
Констатира се още, че до спорния имот е налице друг такъв, в който именно се
намира семейната къща на страните, в която живели родителите на
последните.
По възражението за придобивна давност на идеалната част, притежавана от К.
К.:
В своето решение първоинстанционният съд приел за безспорно установено,
че с действията си ответникът изравнил терена и оградил същия, но същите
представлявали управнически действия, а не сочели владение на целия имот.
Тези факти не се оспорват от жалбоподателя, същите действително се
извличат и от разпита на свидетелите Г., но на тяхна база въззивният съд не
достига до различен правен извод, какъвто се предлага от въззивника в
жалбата, а името че посочените действия обективират намерение за своене,
които да са били сведени до знанието на ищцата. В тази връзка и тази съдебна
инстанция следва да подчертава, че простото ползване и обработване на
съсобствения недвижим имот не представлява нищо друго освен владение от
страна на ползващия на придобитите собствени идеални части (като
прерогатив на самото право на собственост) и държане на чуждите идеални
части, принадлежащи на другия съсобственик. Тази хипотеза няма да бъде
налице тогава, когато съсобственик е установил владението си на такова
фактическо основание, което по несъмнен и ясен, за всички съсобственици,
начин демонстрира намерението му да свои целия имот, каквато е например
4
хипотезата на неформална делба между съсобствениците или устна уговорка
между владеещия съсобственик и общия наследодател, сведена до знанието на
останалите наследници. Именно поради това в този случай не е налице
необходимост от доказване по безспорен начин преобръщане на държането
във владение по отношение останалите идеални части. Процесният казус
обаче не е такъв, тъй като поначало дори не се твърди от въззивника, че през
2002 г. той е започнал да владее имота на такова основание, което по
категоричен начин да изключва правата на неговата сестра, за да се приеме, че
простото ползване на поземления имот десет години е достатъчно, за да се
заключи, че е осъществен соченият оригинерен придобивен способ. Затова в
случая нужно бе да бъде доказано освен упражняването на фактическата
власт, а и също така и отблъскване владението на ищцата, като до нейното
знание по категоричен начин да бъде сведено намерението на ответника да
владее и нейната идеална част, респ. че същият отказва да признае правата й
върху вещта. Това следва да се случи чрез действия, които демонстрират
именно акт на отрицание - отстраняване от имота, недопускане, оспорване на
права, като обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл.31
ЗС, в това число поддръжка и ремонтиране, не изразява намерение за своене,
като това е така, защото всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и
тежестите за общата вещ съобразно дела си, а когато сам е поел целите
разноски за съсобствената вещ, може да иска от останалите съсобственици да
му заплатят такава част от тези разноски, която съответствува на техния дал от
съсобствеността, като фактът, че разноските за даден имот са поети само от
един от съсобствениците сам по себе си не означава, че този съсобственик
отрича правата на останалите съсобственици (Решение № 110/20.03.2012 г. по
гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о). Именно това отричане не се установява
по делото, като то не следва от разпитаните свидетели, каквото е
възражението на Д. Н.. Действително прочитът на показанията обосновава
извод, че между свидетелите е налице противоречие относно това дали К. К. е
ползвала или не недвижимия имот, като св. Е. и Д. К.и твърдят, че са виждали
ищцата и семейството й там, като последният свидетел дори уточнява, че той
заедно с ищцата отглеждали зеленчукови култури след 2002 г. до ден днешен,
за разлика от свидетелите Г., които казват, че не са виждали К. да полага
грижи за имота и тя не е участвала в дейностите по почистване и ограждане. С
оглед направеното оспорване, съдът ще даде приоритет на показанията на И. и
5
Д.Г., защото същите имат дълги и непосредствени впечатления за случващото
се с имота, тъй като са съседи на същия, не е констатирано да са в особено
близка или родствена връзка с някоя от страните по делото, за разлика от
свидетелите, ангажирани от ищцовата страна. Св. Е.К. сам признава да няма
преки наблюдения, тъй като не посещавал мястото редовно и си спомня само
за едно инцидентно посещение назад в годините, а св. Д. К. пък е син на
ищцата и макар само на това основание неговите показания да не могат да
бъдат игнорирани, следва да се посочи, че същият излага данни за
извършвани от него и майка му явни фактически действия като грижа за
градина и отремонтиране на основа на ограда, които е нямало как да не бъдат
възприети от живущите наоколо, а именно тези свидетели отричат да са
възприели такива факти. Въпреки това обаче този анализ на съда не може да
обуслови отмяна на първоинстанционното решение, защото както вече се
посочи, почистването и облагородяването на имота представляват действия на
ползване на обща вещ по смисъла на чл. 31, ал. 1 ЗС, а нито един от
свидетелите не сочи ищцата да е била ограничавана от своя брат да посещава
имота, респ. те двамата да са постигнали уговорка последният да остане в
еднолична собственост на Д.. Акцентът на жалбоподателя върху показанията
на св. К. - син, в които се излагат факти за отправяне на предложение за
спогодба и подаване от ищцата на документи за прекарване на ток и вода дори
обосновават ищцовата теза, че не е налице незаинтересованост у тази страна
относно случващото се с имота и в крайна сметка потвърждават крайния извод
на съда за отхвърляне на възражението на ответника. Ето защо решението на
първата инстанция следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и
законосъобразно.
При този изход на спора, разноски се следват единствено на въззиваемата,
която представя доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 2 000 лева, като срещу този размер възражение по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК не е релевирано.
Така мотивиран, Окръжен съд - Благоевград на основание чл. 271, ал. 1 ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 364 от 14.11.2024 г. по гр. д. № 33 по описа за
2024 г. на Районен съд - Петрич.
6
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. К. Н., ЕГН: **********, с адрес
в *********, да ЗАПЛАТИ на К. К. К., EГН: **********, с адрес в *********,
*********, адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в
размер на 2 000 (две хиляди) лева .
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано
от датата на неговото получаване от страните, при условията на чл. 280, ал. 1
и ал. 2 ГПК
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7