Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 16.05.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в публичното заседание, проведено на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА И.

Мл.с.СВЕТЛАНА АТАНАСОВА

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр.дело № 17221 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 45180/21.09.2018г., постановено по гр.д. № 21575/2014г. по описа на Софийски районен съд, 50ти състав, е признато за установено по предявени от „Т.С.“ ЕАД по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК срещу Е.И.И. иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 150 от ЗЕ, че  ответницата Е.И.И. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3256.87 лева със законна лихва от 21.12.2013г. до окончателното и изплащане – цена на топлинна енергия и нейното дялово разпределение за топлоснабден имот – апаратамент № 5 в гр.София, ж.к. Толстой, бл. 17, вх.А, ет. 4 по абонатен № 054838 за периода м.10.2011г. до м.04.2013г., за която сума е издадена заповед от 07.01.2014г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.№ 21789/2013г. на Софийски районен съд, ІІІ г.о., 91ви състав, като е отхвърлен искът за сумата 277.77 лева (над дължимите 3 256.87 лева до пълния размер на иска 3 534.64 лева). С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу Е.И.И. по реда на чл. 422, ал. 1 от ЗЗД иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 400.06 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода от 30.11.2011г. до 20.11.2013г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът е осъдил Е.И.И. да заплати на топлопреносното дружество сторените по делото разноски в исковия процес в размер на 842.74 лева и сумата от 278.72 лева – разноски в заповедното произовдство.

Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца – „Н.И.“ ООД.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени исковите претенции на „Т.С.” ЕАД, е постъпила в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от името на ищцовото дружество. В жалбата се излагат съображения за неправилност на решението в обжалваната му част, като се поддържа, че съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ сумите за топлинна енергия се начисляват от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период се изготвят изравнителни сметки на база реален отчета на уредите за дялово разпределение. Предвид това се твърди, че следва да бъде съобразено заключението по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което посочва като изискуеми и сумите по издадените изравнителни сметки. Посочва се и че продажбата на топлинна енергия се осъществява при публично известни общи условия, които се изготвят от  „Т.С.“ ЕАД, одобрени от ДКЕВР, които са влезли в сила в едномесечен срок след публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имат сила на договор между потребителя и топлопреносното предприятие, като ответницата не е упражнила правото си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо нея те са влезли в сила. Поддържа се, че в раздел VІІ „Заплащане на топлинна енергия“ в чл. 32, ал. 1 от Общите условия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно в 30 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Ето защо ответницата според въззивника е била длъжна да заплаща дължимите суми по ежемесечно издаваните фактури най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинната енергия, с оглед на което с изтичането на последния ден от месеца ответницата е изпаднала в забава за тази сума – чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Предвид всичко изложено, се моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявените от дружеството искове да бъдат изцяло уважени и в полза на дружеството да бъдат присъдени сторените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от ответницата Е.И. е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна. Излагат се аргументи, че в хода на производството било установено, че ответницата не е обвързана от общите условия на ищцовото дружество, поради което решаващият съд правилно бил приел, че със сумите за връщане в размер на 252.21 лева, следва да се намалят задълженията за процесния период, а не за предхождащия го. Като правилно е определено и становището на Софийски районен съд относно недължимостта на сумата от 25.56 лева – дялово разпределение. По отношение на предявения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се застъпва становището, че по делото не било представено доказателство относно наличието на решение на ДЕКВР, с което да са одобрени общите условия на дружеството и същите да са влезли в сила. Ето защо приложение в случая следвало да намери правилото на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, че ответницата изпада в забава за плащането след покана, а тъй като такава не е била изпращана до нея, тя не дължи лихва за забава за периода преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С оглед всичко изложено се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – да бъде потвърдено.  В изрична молба от името на Е.И. е направено възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта и наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира постановеното от Софийски районен съд, 50ти състав, решение за валидно и допустимо, а по същество за отчасти неправилно. Аргументите на съда, с оглед изложените от въззивниците доводи, в тази насока са следните:

Между страните пред въззивния съд не се спори по въпроса за наличието на облигационно правоотношение, което да ги обвързва. Това обстоятелство се установява и от представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 30, том ІІІ, рег.№ 3818, дело № 368/2004г., видно от който Е.И. на 07.06.2004г. е закупила апартамент № 5, находящ се в гр.София, ж.к. „Лев Толстой“, бл. 17, вх.А. Нещо повече, първоинстанционният съд е приел като доказателство и неоспорено от ответницата заявление-декларация с вх.№ 3053/08.10.2004г., адресирана до „Т.С.“ ЕАД, с отправено искане за откриване на партида на нейно име за топлоснабден имот в гр.София, ж.к. „*******, за абонатен номер 54838, в което същата е заявила, че желае да бъде открита партида на нейно име съгласно Общите условия на дружеството.

При извършване на съвкупна преценка на така посочените доказателства по делото настоящият състав намира, че ищцовото дружество е установило при условията на пълно и главно доказване, че именно Антоанета Георгиева е придобила право на собственост върху целия топлоснабден имот апартамент № 5, находящ се в гр.София, ж.к. „*******придобиването на право на собственост върху процесното жилище от 2004г., въззивницата е придобила и качеството потребител на топлинна енергия съобразно действащата към 07.06.2004г, а и към исковия период разпоредба на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, съгласно която „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Подобна е и дефиницията за потребители на топлинна енергия, разписана в чл. 153, ал. 1 ЗЕ (изм.ДВ, бр. 54, 16.07.2010), а именно, че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.

С оглед изложеното във въззивната жалба, настоящият състав намира, че спорът пред въззивната инстанция се съсредоточава върху въпросите за това обвързана ли е била ответницата с предвиденото в общите условия на дружеството и за стойността на доставената до процесния имот топлинна енергия през исковия период.

Досежно стойността на доставената през исковия период до топлоснабдения имот, собственост на ответницата, топлинна енергия, въззивната инстанция намира следното:

Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Пред въззивния съд не съществува спор за това, че до апартамент № 5, находящ се в гр.София, ж.к. „*******, с абонатен номер 54838 е доставена реално топлинна енергия, като това обстоятелство се установява по категоричен начин и от приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, която съдът кредитира по реда на чл. 202 от ГПК  като изготвена въз основа на наличните по делото документи и от експерт, притежаващ необходимите професионални знания и квалификация. В заключението си вещото лице изрично е посочило, че измерването, изчислението и разпределението на топлинната енергия в процесиня случай е направено съгласно приложение към чл. 61, ал. 1  на Наредба № 16-334, съдържащо Методика за дялово разпределение на топлинната енергия в СЕС, като разходите на топлинната енергия за отопление на имота на ответницата е изчислен въз основа на отчет на показания от регистрирани два броя индивидуални разпределители за разходи на отоплението. Съгласно констатациите на експерта е извършено и разпределение на отделената от сградната инсталация топлинна енергия, а потреблението на топла вода е определено при прогнозна месечна база от 6 куб.м. по показания на водомера за топла вода.

При определяне стойността на доставената до имота топлинна енергия следва да се съобрази, че действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 10 равни месечни вноски и две изравнителни, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалите през исковия период Наредба за топлоснабдяването.

Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Следователно размерът на дължимата сума за реално потребената през процесния период топлинна енергия представлява сбор от начислените по фактурите за процесния период месечни задължения и сумата от изравнителните сметки, която може да бъде положително число, когато е сума за доплащане или отрицателно число, когато е сума за възстановяване.

От приетото по делото заключение по съдебно-техническата експертиза, която настоящият състав кредитира по реда на чл. 202 от ГПК, доколкото същата е изготвена въз основа на представените по делото документи, се установява, че фактурираните ежемесечно от „Т.С.“ ЕАД суми за топлинна енергия за абонатен номер 54838 за периода м.10.2011г.-м.04.2013г. са в размер на 3547.98 лева. Същата сума е посочена и в приетото по делото заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза. В така посочената сума не са включени, видно от заключението по съдебно-техническата експертиза, стари задължения и извършени корекции, както и стойности по фактурите за извършване на услугата дялово разпределение, заплащането на която видно от депозираното заявлението за издаване на заповед за изпълнение и от петитума на исковата молба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, не се претендира от ищцовото дружество.

В заключението си вещото лице посочва още, че стойността на изравнителните сметки за процесния период е общо 294.13 лева за получаване от потребителите, като за периода от 01.05.2011г. до 30.04.2012г. изравнителната сметка е в размер на 52.36 лева за доплащане от потребителите, а за периода от 01.05.2012г. до 30.04.2013г. е в размер на 346.49 лева за получаване от потребителите.

Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза стойността на изравнителните сметки за периода от м.05.2011г. до м.04.2013г. е както следва 52.36 лева за периода 01.05.2011г. до 30.04.2012г и 346.47 лева за периода 01.05.2012г. до 30.04.2013г. Експертът е констатирал още, че със сумата по изравнителната сметка за периода 01.05.2012г. до 30.04.2013г. от 346.47 лева са погасени задължения на ответницата, а именно дължимата по предходна изравнителната сметка сума от 52.36 лева, задължения по фактури за топлинна енергия, потребена от И. в периода от м.05.2011г. до м.09.2011г. в размер на 252.21 лева и с разликата от 41.90 лева – частично е намалена сумата по фактура за м.05.2012г. В следствие на това вещото лице сочи, че е останала сума в размер на 30.81 лева за получаване от И.. Следователно при изготвяне на заключението вещото лице по счетоводната експертиза е съобразило извършеното от „Т.С.“ ЕАД прихващане на сумите от изравнителните сметки за процесния период със задължения, които не са предмет на разглеждане в настоящото производство, а именно задължения за период от  м.05.2011г. до м.09.2011г., който е извън исковия период. Поради това, съдът възприема заключението на техническата експертиза относно стойността на задълженията, доколкото съответства на данните от наличните по делото документи и в нея е взет предвид размера на изравнителните сметки за конкретния период, без да се съобразяват извършените от ищцовото дружество прихващания.

Следователно стойността на реално доставената и използвана през исковия период топлинна енергия не надвишава сумите, за които искът е уважен. Предвид това жалбата се явява неоснователна в тази си част.

По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:

Спорният въпрос пред въззивната инстанция по отношение на тази искова претенция е концентриран в това дали при определяне дължимостта на лихвата за забава следва да намерят приложение правилата на общите условия на дружеството, т.е. дали по делото е доказано при условие на пълно и главно доказване от ищеца, че общите условия, на които основава претенцията си за лихва са влезли в сила, или следва да намери приложение правилото на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Във връзка с това настоящият състав намира следното:

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (с предходно наименование ДКЕВР). Следователно писмена форма на договор не е необходима, достатъчно е общите условия да са влезли в сила. Общите условия, предложени от ищоцовото дружеството, действали към исковия период  м.10.2011г. – м.04.2013г., са приложени към исковата молба и са били приети като доказателство по делото от първоинстанционния съд. В заключителните разпоредби на представения по делото екземпляр от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** изрично е посочено, че същите са одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008г. на ДКЕВР на основание чл. 150 , ал. 1 от ЗЕ. Налице е и другата изискуема предпоставка за влизане в сила на процесните общи условия, а именно общите условия са били публикувани в съответствие с изискванията на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, като това се установява и от приложения екземпляр от същите, който представлява извадка от брой на вестник „Дневник“ от 14.01.2008г. По делото не е доказано и ответницата да е упражнила правото си на възражение по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ срещу Общите условия. Предвид изложеното, настоящият състав счита, че между страните по делото са били налице договорни отношения за продажба на топлинна енергия за битови нужди през процесния период с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008г. на ДКЕВР. Ето защо основателни се явяват доводите на въззивното дружество, че ответницата И. е обвързана с действащите към исковия период общи условия на дружеството. Дори и да се приеме, че по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че общите условия на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008г. на ДКЕВР, не са влезли в сила, то с подаване на заявление-декларация за откриване на партида, И. изрично се е съгласила с действащите към датата на подаването на заявлението – 08.10.2004г. общи условия (обстоятелство, което въззивият съд цени като извънсъдебно признание на факта, че действащите през 2004г. общи условия са влезли в сила), т.е ако се приеме, че общите условия на ищцовото дружество от 2008г. не  са приложими, то приложение намират общите условия от 2002г., чийто текст в частта относно изискуемостта е идентичен.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** (одобрени с решение № ОУ001/07.01.2008г. на ДКВР) купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, т. е. задълженията стават изискуеми на 30-ия ден след изтичане на съответния месечен отчетен период, а от следващия ден потребителят, който не е заплатил месечната си сметка, изпада в забава – по аргумент от  чл. 84, ал. 1 от ЗЗД. Въз основа на изложеното може да се достигне до извода, че за доставената в периода м.10 2011 – м.04.2013г., ответницата е следвало да заплаща месечните дължими суми за топлинна енергия в 30 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В конкретния случай претенцията на „Т.С.“ ЕАД е за заплащане на лихва за периода от 30.11.2011г. до 20.11.2013г. Задължението за месец октомври 2011г. е следвало да бъде заплатено до 30.11.2011г., поради което ответницата е изпаднала в забава за заплащане на фактурираната за този месец сума от 01.12.2011г., независимо. Предвид това претенцията на „Т.С.“ ЕАД за заплащане на лихва за забава за датата 30.11.2011г. е неоснователна. По отношение обаче на периода 01.12.2011г. до 20.11.2013г. претенциата за лихва за забава се явява основателна за установените за този период по основание и размер главници. 

Съобразявайки данните от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза и представените по делото доказателства, на основание чл. 162 от ГПК съдът определи, че размерът на дължимото обезщетение за забава за периода 01.12.2011г. до 20.11.2013г. върху главниците за месечните задължения за периода м.10.2011г.-м.04.2013г., се равнява на 316.03 лева.

С оглед изложеното въззивният съд приема, че въззивната жалба на „т.С.“ ЕАД се явява частично основателна, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в който е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като вместо това бъде признато за установено, че Е.И. дължи на ищцовото дружество сума в размер на 316.03 лева – обезщетение за забава за периода от 01.12.2011г. до 20.11.2013г. върху цената на доставената топлинна енергия през исковия период.

В останалата част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

По разноските:

Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД неприсъдената част от сторените в първоинстанционното производство разноски в размер на 81.99 лева.

Съгласно разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, поради което ответницата следва да бъде осъдена да заплати и сумата от 27.12 лева – разноски в заповедното производство.

Право на разноски във въззивната инстанция имат и двете страни във въззивното производство.

Пред Софийски градски съд още с подадената въззивна жалба от въззивното дружество е направено искане за присъждане на сторените по делото разноски, в това число държавна такса в размер на 50 лева и юрисконсулстко възнаграждение. Предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК (в редакция Изм. - ДВ, бр. 8 от 2017 г.), вр. с чл. 273 от ГПК, настоящият състав намира, че съдът е компетентен да определи размера на юрисконсултското възнаграждение съобразявайки вида и количеството извършена работа (по аргумент от чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ), като не е обвързан с претенцията на юридическото лице, а единственото законово ограничение е определеният размер да не надвишава максималния размер съобразно нормата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Следователно съдът може да определи юрисконсултско възнаграждение и под предвидените в наредбата минимуми. Предвид това и съобразявайки, че процесуалният представител на въззивника е депозирал само въззивна жалба, без да се яви в проведеното пред въззивната инстанция открито съдебно заседание, юрисконсултско възнаграждение, определено от съда, е в размер на 50 лева или общия размер на сторените пред Софийски градски съд разноски е 100 лева (юрисконсултско възнаграждение и заплатена държавна такса). С оглед обстоятелството обаче, че въззивната жалба се явява само от части основателна в полза на дружеството следва да се присъдят разноски в размер на 41.53 лева съразмерно с уважената част от жалбата.

От името на Е.И. обаче не е направено искане за присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по въпроса за разноските по отношение на нея.

С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд

Р  Е  Ш  И :

ОТМЕНЯ решение № 45180/21.09.2018г., постановено по гр.д. № 21575/2014г. по описа на Софийски районен съд, 50ти състав, в частта му, в която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Е.И.И. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 316.03 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.12.2011г. до 20.11.2013г. върху цената на доставената и незаплатена топлинна енергия за периода от м.10.2011г. до м.04.2013г. за абонатен номер 054838, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу Е.И.И. с ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Е.И.И. дължи на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 316.03 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.12.2011г. до 20.11.2013г. върху цената на доставената и незаплатена топлинна енергия за периода от м.10.2011г. до м.04.2013г. за абонатен номер 054838.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 45180/21.09.2018г., постановено по гр.д. № 21575/2014г. по описа на Софийски районен съд, 50ти състав, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА Е.И.И. с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените разноски за първоинстанционното производство в размер на 81.99 лева, както и направените в заповедното производство разноски в размер на 27.12 лева.

ОСЪЖДА Е.И.И. с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с чл. 273 от ГПК направените разноски за въззивното производство в размер на 41.53 лева.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Н.И.“ ООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                                        2.