Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
04.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на осми юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Татяна Щерева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело №
9650 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 329199 от 02.02.2018г.
по гр.д. № 4391/2016г. Софийски районен съд, 61
състав осъдил „Б.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на З.Р.И., ЕГН **********,
на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата 3 117.92 лв., представляваща брутно
трудово възнаграждение за периода от м. май 2015г. до м. декември 2015г., ведно
със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба на
28.01.2016г. до окончателното плащане; на основание чл. 245, ал. 2 КТ сумата 94.06 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата за трудово възнаграждение за периода 30.05.2015г. -
27.01.2016г., и на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата 400 лв., представляваща обезщетение
за неползван платен годишен отпуск за 2015г. в размер на 20 дни, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба на
28.01.2016г. до окончателното плащане, като отхвърлил иска по чл. 128, т. 2 КТ
за разликата над 3 117.92 лв. до пълния му предявен размер от 3 360 лв.,
и иска по чл. 245, ал. 2 КТ – за разликата над 94.06 лв. до пълния му предявен
размер от 100 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати
на ищеца разноски съразмерно с уважената част от исковете в размер на 935.73
лв.; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника
разноски в размер на 38.55 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете. На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС
сумата 224.71 лв. – държавна такса, и сумата 327.42 лв. - възнаграждение на
вещо лице, съобразно уважената част от исковете.
С определение № 77543 от 27.03.2019г., постановено по
същото дело, е оставено без уважение искането на ответника по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Б.Т.“ ЕООД, който
го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност
– неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. От ищеца не бил представен като доказателство
трудов договор № 21/03.06.2014г. Въпреки че бил описан като приложение в
исковата молба, договорът не се намирал в кориците на делото. Въпреки наличието
на косвени доказателства за наличието на трудов договор, непредставянето му от
ищеца водело до извод за липса на валидно трудово правоотношение между
страните. Дори и да е налице трудово правоотношение между страните, съдът бил в
невъзможност да прецени дали това трудово правоотношение е валидно или не, след
като по делото не бил представен трудовият договор. В нарушение на чл. 9, чл.
12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК районният съд не обсъдил в мотивите си липсата
на приложен като доказателство трудов договор. Освен това по делото се
установило от приетите 12 бр. извлечения от ведомости за заплати, че за
процесния период работодателят редовно е начислявал и изплащал трудовото
възнаграждение на ищеца, който се разписвал при получаването му всеки месец. Ищецът
бил дисциплинарно уволнен със заповед от 22.12.2015г. Налице било недобросъвестно поведение от страна на работника
поради факта, че през времето, в което работел като шофьор при ответника, не се
явил на работа в продължение на два последователни работни дни, а според чл.
245, ал. 1 КТ се гарантирало изплащането на трудово възнаграждение в размер на
60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната
работна заплата за страната, само при добросъвестно изпълнение на трудовите
задължения. В нарушение на съдопроизводствените правила СРС не кредитирал и
представената декларация от 05.01.2016г., за която от приетата СГЕ се
установило, че е подписана от ищеца. От тази декларация се установило, че ищецът няма каквито и да било имуществени
претенции към ответното дружество, вкл. за заплати и обезщетения. Поради това
моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните осъдителни части,
вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции съгласно
списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 08.07.2020г.
Въззиваемата
страна З.Р.И. не е депозирал отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито
съдебно заседание на 29.01.2020г. чрез процесуален представител оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл.
80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове – с правно основание чл. 128, т. 2 КТ
за сумата 3 360 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за
периода м. 05.2015г. – м. 12.2015г.; с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 245, ал. 2 КТ за сумата 100 лв., представляваща обезщетение за забава в
плащането на възнаграждението за периода 30.05.2015г. – 26.01.2015г. вкл., и с
правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 400 лв., представляваща
обезщетение за 20 дни неползван платен годишен отпуск за 2015г. Претендирана е
и законната лихва върху главниците от завеждане на исковата молба в съда на
27.01.2016г. до окончателното плащане.
С отговора на
исковата молба (който е депозиран в срока по чл. 131 ГПК, доколкото преди
24.11.2016г. исковата молба не е била редовно връчена на ответното дружество на
обявения в търговския регистър адрес на управление) ответникът е оспорил
предявените искове с възражение, че трудовите възнаграждения за процесния
период са редовно начислявани и плащани на ищеца, за което е представил
извлечения от ведомостите за заплати. Релевирал е и неотносими за спора
възражения относно основанието за прекратяване на трудовото правоотношение
между страните – едностранно от работника или поради наложено дисциплинарно
наказание „уволнение“ със заповед № 22/22.12.2015г. Искал
е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
По предмета на въззивна проверка: Настоящото въззивно гражданско дело е
образувано по въззивна жалба вх. № 5074074/02.05.2018г. По делото се
установява, че от ответника е била подадена и частна жалба с вх. №
5081689/13.05.2019г. срещу постановеното от СРС по реда на чл. 248 ГПК
определение № 77543 от 27.03.2019г. По частната жалба неправилно е било
образувано ч.гр.д. № 7797/2019г. на СГС, по което с влязло в сила определение №
16354/03.07.2019г. частната жалба е била оставена без уважение. Предвид
изложеното, частна жалба вх. № 5081689/13.05.2019г. не е предмет на настоящото
производство и въззивният съд не може да се произнася повторно по нея.
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в
обжалваните осъдителни части. Въззивният съд намира, че при постановяване на
решението не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед непреклудираните доводи в жалбата е правилно по следните съображения:
Трудовият договор е особен вид възмезден
договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по
него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на
работната си сила, от страна на работодателя - заплащане на трудово
възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът/служителят
е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, като работодателят му
дължи уговореното трудово възнаграждение за извършената работа, т.е. за реално
престиране на работна сила - чл. 128, т. 2 КТ. В тежест на работника или
служителя-ищец в производството е да установи, че е престирал труд за определен
период, а в тежест на ответника - че е заплатил дължимото възнаграждение за
претендирания период.
В случая с отговора на исковата молба и в срока по чл.
131 ГПК ответникът е оспорил исковете с единствено относимо за спора възражение
за плащане на трудовите възнаграждения за процесния период. Това му възражение
имплицитно съдържа в себе признание за наличие на трудово правоотношение между
страните в същия период, а съгласно чл. 153 ГПК, на доказване подлежат спорните
факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. При липсата на
спор между страните за наличие на трудово правоотношение между тях в процесния
период, правилно първостепенният съд е приел за установен този факт, а доводът
в жалбата за нарушение на процесуалните правила е неоснователен. Във връзка с
другите доводи в тази връзка следва да се посочи, че съдът не може служебно,
без да е сезиран с искане за прогласяване недействителност на трудов договор
или на отделна клауза от него (с отделен иск, включително инцидентен
установителен иск, или с възражение в процес по искове, чиято основателност
обуславя - за незаконно уволнение, за трудово възнаграждение или обезщетение, и
то в преклузивните срокове по ГПК), да се произнесе по недействителността на
трудов договор или на клауза от него. Служебното констатиране на
недействителността на трудов договор или отделна негова клауза е недопустимо. В
този смисъл е трайната практика на ВКС - решение № 581/10.12.2010г. по гр.д. №
869/2009г., ІV ГО, решение № 161/08.05.2015г. по гр.д. № 4848/2014г., ІV ГО, решение
№ 305/02.12.2013г. по гр.д. № 1449/2012г., ІV ГО и др.
По делото не е било спорно и обстоятелството, че в процесния период ищецът
е полагал труд при ответника. Самото начисляване на трудовите възнаграждения
във ведомостите за заплати съставлява извънсъдебно признание на работодателя,
че работникът е престирал труд в процесния период и му се следва възнаграждение
в посочените във ведомостите размери. Неясните доводи на въззивника с
позоваване на чл. 245, ал. 1 КТ, доколкото касаят плащане на трудово
възнаграждение в по-нисък размер на работник/служител, уволнен дисциплинарно, са
несъстоятелни. Независимо от основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение, вкл. при дисциплинарно уволнение, работодателят дължи плащане
на трудово възнаграждение в пълен размер за положения труд, а в случая, както
беше посочено, е налице извънсъдебно признание на работодателя относно полагането
на труда и дължимото възнаграждение.
Основният спорен по делото въпрос е
заплатени ли са на ищеца трудовите му възнаграждения за процесния период.
В практиката на ВКС се приема, че съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на
произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на
дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или
посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков
превод по влог на работника. Законът забранява установяването на факта на
плащането със свидетелски показания, но не ограничава допустимите
доказателствени средства единствено до ведомост или платежно нареждане. Тези
документи, ако са съставени, биха съставлявали пълно доказателство за плащане,
но е допустимо плащането да се установи и с други доказателства (с изключение
на свидетелските показания), включително косвени, стига да водят до единствено
възможен извод, както и с извънсъдебно или съдебно признание (решение № 241/07.01.2015г.
по гр.д. № 3269/2014г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 89/29.03.2013г. по гр.д.. №
558/2012г. на ВКС, ІV ГО и др.).
В случая за установяване на факта на
плащане работодателят – ответник е представил 12 бр. извлечения от ведомости за
заплата. Същите са своевременно оспорени от ищеца относно тяхната автентичност
в частта за положените за З.И. подписи и е открито производство по реда на чл.
193 ГПК. От приетото в първата инстанция заключение на СГЕ от 10.03.2017г.,
което не е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а
съдът кредитира като обективно и компетентно се установява, че подписите за
„получил“ срещу имената на З.И. във ведомостите за заплати за процесния период
не са положени от ищеца. Поради това несъстоятелен е и поддържаният от
въззивника довод по делото да било доказано плащане на трудовите възнаграждения
на ищеца.
Неоснователен е и поддържаният от въззивника довод за
допуснато от СРС съществено процесуално нарушение, като не основал изводите си
на представената в проведеното пето по ред открито съдебно заседание в първата
инстанция декларация от 05.01.2016г. Районният съд неправилно е приел тази
декларация и е открил производство по оспорването й, но с решението си в
правилно приложение на процесуалния закон е приел, че същата е представена след
настъпила процесуална преклузия за представяне и посочване на доказателства и
не е основал изводите си на нея. Съгласно чл. 147, т. 1 ГПК, до приключване на
съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и
представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и
представят своевременно. В случая декларацията се е намирала в трудовото досие
на ищеца, съхранявано от ответника, поради което последният е могъл да узнае за
декларацията и да я представи своевременно, което не е сторил.
След като ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е установил при
условията на пълно и главно доказване факта на плащане на възнагражденията на
ищеца за процесния период, предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ
е основателен и правилно е уважен от СРС до установения от заключението на ССЕ
размер. Тъй като ответникът е изпаднал в забава за плащане, основателен е и
акцесорният иск за обезщетение за забава в размер на законната лихва, правилно
уважен от СРС до установения от ССЕ размер от 94.06 лв.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 ГПК ищецът твърди отрицателен
факт – че е не ползвал полагащия му се платен годишен отпуск от 20 дни за
2015г. Ответникът не само не е твърдял отпускът да е ползван, но и, при възложена
му доказателствена тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, не е ангажирал никакви
доказателства за ползване на отпуска от ищеца. Поради това и този иск е
основателен и правилно е уважен от районния съд.
Доводите в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
атакуваните части.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия,
който е претендирал такива за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. за
адвокатско възнаграждение.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение №
6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012г., ОСГТК на ВКС, само когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по
правилата на чл. 78 ГПК. Когато адвокатското възнаграждение е заплатено в
брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение.
В случая за доказване на плащането в брой не е представен договор за правна
защита и съдействие, а пълномощно без дата (л. 12 от делото на СГС), с т. 3 от
което упълномощителят З.И. декларира, че за
процесуално представителство пред въззивната инстанция е заплатил изцяло в брой
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. Макар пълномощното да е подписано
и от упълномощения адвокат, в тази част пълномощното не може да се приеме за
изходяща от кредитора разписка, доказваща плащането – то представлява само
декларация от упълномощителя, че е платил. Поради това разноски на въззиваемия
не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 329199 от 02.02.2018г.,
постановено по гр.д. № 4391/2016г. на Софийски
районен съд, 61 състав в обжалваните осъдителни части.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 4391/2016г. на Софийски районен съд, 61 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.