Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 06.06.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІV Б въззивен състав, в публичното
заседание, проведено на шестнадесети май
през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
Мл.с.СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр. дело № 16962 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
50193 от 17.10.2018г. постановено по гр.д.№ 21593/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 54-ти състав, е признато за незаконно и отменено на основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението на И.Н.И., извършено със заповед №
30/08.12.2015г., издадена от управителя на „НД И.“ ЕООД, като са отхвърлени
като неоснователни предявените от И.Н.И. срещу „НД И.“ ЕООД искове с правно
основание чл. 221, ал. 1 от КТ за сумата от 410 лева, представляваща
обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 от КТ и с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за сумата от 93.18
лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за пет дни
за 2015г.
На основание чл.
78, ал. 6 от ГПК „НД И.“ ЕООД е осъдено да заплати по бюджетна сметка на
Софийски районен съд сумата от 80 лева – държавна такса.
В срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК ответникът „НД И.“ ЕООД обжалва постановеното от районния съд
решение в частта, с която е признато за незаконно и е отменено уволнението на
ищеца, излагайки подробни съображения за неговата необоснованост. Въззивникът
сочи, че спорът между страните е съсредоточен върху това на какво основание е
било прекратено трудовото правоотношение Във въззивната жалба се поддържа, че
първоинстанционният съд правилно е възприел при тълкуване на подадената от
ищеца молба, че служителят недвусмислено е поискал трудовото му правоотношение
да бъде прекратена по взаимно съгласие на 05.11.2015г., което предложение е
било прието от работодателя. Неправилно обаче според въззивника Софийски
районен съд е приел, че ръкописният текст, изписан върху молбата без посочване
на дата, не установява, че предложението за прекратяване на трудовото
правоотношение е било прието от работодателя в законоустановения седмодневен
срок. Въззивникът изразява несъгласие с изводите на първостепенния съд, че
липсва законова разпоредба, която да предписва, че посоченото времето, през
което служителят е в отпуск, поради временна неработоспособност, не се включва
при броене на предвидения в чл. 352, ал. 1, т. 1 от КТ срок. Като аргумент в
подкрепа на становището си, въззивникът подчертава, че съществува празнина в
закона, която може да бъде преодоляна посредством тълкуване от страна на съда,
в това число и по аналогия. Ето защо счита, че след като съдебната практика
приема, че при временна неработоспособност срокът и не се включва във времето,
уговорено като изпитателен срок, няма пречка същото разбиране да бъде приложено
и по отношение на срока по чл. 352, ал.1, т. 1 от КТ. В жалбата се подчертава и
че веднага след изтичане на срока, посочен в болничния лист на И. – на
10.12.2015г., на ищеца са били връчени документите във връзка с прекратяване на
трудовото му правоотношение, като се отбелязва, че издадената заповед има само
констативен характер, а не конститутивен. С оглед изложеното се моли решението
в обжалваната му част да бъде отменено, като вместо това бъде постановено
друго, с което да бъде отхвърлен искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ.Претендира
се и присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца И.Н.И..
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, чл. 221, ал. 1 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от Софийски районен съд, 54ти състав, решение за
валидно, а обжалваната му част за допустимо и правилно. Предвид доводите във въззивната жалба съдът намира
следното:
Страните в настоящото
производство не спорят, че между ищеца и ответника е съществувало валидно
трудово правоотношение по трудов договор, като И. е заемал длъжността „пазач
невъоръжена охрана”, с място на работа „Складова база Божурище“, като това обстоятелство
е обявено за безспорно между страните и с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 4 от КТ. Същото се установява и от представения трудов договор №
9/30.07.2012г подписан от И.И. и „НД И.“ ЕООД. Към исковата молба е приложена и
извадка от търговския регистър по партидата на „НД И.“ ЕООД, от която е видно,
че едноличен собственик на капитала на ответното дружество е „Н.Д.“ АД.
По делото е
представена молба с вх. № 03/04.11.2015г. от И.Н.И., неоспорено от ищцата,
отправено до управителя на „НД И.“ ЕООД. В молбата ищецът е посочил, че моли
трудовият му договор да бъде прекратен, поради нарушение от работодателя на
договора считано от 05.11.2015г. Върху същото е направено отбелязване без дата
и с текст „Г-жа М., И.И. да бъде освободен.“, като след текста е положен
подпис, за който страните не спорят, че е на управителя на ответното дружество.
Приет по делото
е и болничен лист № Е2015 2401263 за временна неработоспособност, издаден от
д-р Попова на 05.11.2015г., от който е видно, че И.Н.И. е в отпуск поради
временна неработоспособност от 05.11.2015г. до 18.11.2015г. с диагноза диабетна
полиневропатия тежка степен. В периода от 19.11.2015г. до 08.12.2015г., видно от представения
болничен лист № Е2015 2936241, издаден на 23.11.2015г., ищецът е бил отново в
отпуск поради временна неработоспособност, с поставена диагноза – увреждания на
междупрешленните дискове в поясния и други отдели.
Между страните
не се спори, че от работодателя-ответник е била издадена заповед №
30/08.12.2015г. за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като със заповедта е разпоредено на
служителя да бъде изплатено обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 от КТ за
пет дни от 2015г. Процесната заповед е била връчена на ищеца И. на 10.12.2015г
лично срещу подпис. На същата дата, видно от приетото като доказателство по
делото възражение с вх. № 04/10.12.2015г., адресирано до управителя на ответното
дружество, И. е изразил несъгласието си с връчената му заповед, като е посочил,
че подадената от него молба не е била за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие.
По делото са
представени фишове за работна заплата за м.11.2015г. и м. 12.2015г. В
приложения фиш за м.12.2015г. е отбелязано, че към трудовото възнаграждения на
служителя е начислена и сумата от 93.18 лева – обезщетение по чл. 224 от КТ за
пет дни отпуск. И в двата фиша е посочено, че основната работна заплата на И. е
била 410 лева.
Пред Софийски
градски съд е допуснат и разпитан един свидетел – А.Н.М., която заявява, че
работи в „Н.Д.“ АД – едноличен собственик на капитала на ответното дружество,
поради което и е било възложено да извършва дейности свързани с функциите на
двете дружества в качеството и на експерт „човешки ресурси“. Същата си спомня
при предявяване на молбата, находяща се на л. 6 от делото, че на 04.11.2015г. И.И.,
който бил служител на „НД И.“ ЕООД, донесъл в офиса на управителя на
дружеството представената и от съдебния състав молба, а управителят в същия ден
направил отбелязването върху молбата ищецът да бъде осведомен. М. свидетелства,
че когато управителят я извикал, за да и даде молба и да и каже да подготви
документите за освобождаването на ищеца, И. също е бил в офиса при управителя. Свидетелката
сочи като причина заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение да е
изготвена по-късно обстоятелството, че И. е излязъл в продължителен отпуск
поради неработоспособност.
Въззивният
състав кредитира изцяло показанията на свидетелката, доколкото същите са
непротиворечиви, последователни и логични, като съобрази и, че до същата е била
резюлирана молбата на ищеца и е присъствала на срещата между него и управителя
на ответното дружество.
При така установеното от фактическа страна
въззивният съд намира от правна страна следното:
За да уважи
предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и да признае за незаконно
уволнението на И.И., първоинстанционният съд е приел, че волята на ищеца е била
трудовото му правоотношение с работодателя да бъде прекратено по взаимно
съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, доколкото от текста на се
установявало, че същата представлява предложение, което подлежи на съгласуване,
а не едностранно изявление за прекратяване на договора. Въпреки това, Софийски
районен съд е посочил, че работодателят не е доказал, че е приел отправеното от
служителя предложение за прекратяване на трудовото правоотношение в законоустановения
седмодневен срок, тъй като липсва дата на поставената върху молбата резолюция „И.И.
да бъде освободен“. Първостепенният съд е приел, че дори и предложението на
служителя да е било прието в законоустановения срок, то липсвало доказателство
работодателят да е положил усилия за уведомяване на И. за решението си в този
срок, като обстоятелството, че работникът е бил в отпуск поради
неработоспособност не е представлявало пречка за уведомяването му за приетото
предложение.
Съобразявайки
изложеното във въззивната жалба от ответното дружество, въззивният състав
приема, че спорът пред настоящата инстанция е концентриран върху въпроса дали
законосъобразно е било прекратено трудовото правоотношение с ищеца именно на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Предвид това още с доклада по делото при
съобразяване на правилата за разпределение на доказателствена тежест по чл. 154
от ГПК първоинстанционният съд е указал, че ответното дружество носи тежестта
да установи наличието на постигнато между страните съгласие за прекратяване на
трудовия договор по взаимно съгласие.
Основанието за уволнение по взаимно съгласие по чл. 325, ал.1, т. 1 от КТ предполага, че и двете страни по трудовото правоотношение
еднакво желаят неговото прекратяване при наличие на свободно воля, която съгласно
константната съдебна практика следва да е ясно, категорично и безусловно
заявена. (в този смисъл решение № 69/20.04.2012г. по гр.д.№
898/2011г., ІІІ г.о., решение № 186/15.02.2005г. по гр.д.№ 3502/2002г. на ВКС,
ІІІ г.о.) Това е така, защото при взаимното
съгласие по смисъла на чл. 325, ал. 1, т.1 от КТ трудовоправното
отношение се прекратява в резултат на изразена по посочения в закона ред
съгласувана между страните обща воля за прекратяване на
трудовоправната връзка. Страната, към която е отправено предложението следва да
го приеме и да се съобрази с него, такова каквото то е направено.
В настоящия
случай видно от молбата на ищеца неговата воля в действителност е
правоотношението му с работодателя-ответник да бъде прекратено, но „поради
нарушение“ от страна на ответното дружество на трудовия договор, а не по
взаимно съгласие. Предвид това, въззивната инстанция намира, че не може са бъде
прието, че волята на ищеца за прекратяване на правоотношението по взаимно
съгласие е ясно изразена, напротив очевидно е, че причина за искането за
прекратяване на трудовия договор е неизпълнение на задължения по договора на
работодателя. Обстоятелството, че изявлението на работника е оформено като
молба – „моля да ми бъде прекратен трудовия договор“, не може да бъде тълкувано
еднозначно като предложение отправено до работодателя, доколкото същото може да
бъде възприето и като молба за оформяне на необходимите документи във връзка с
прекратяване на договора, тъй като служителят няма задължение да разграничава
хипотезите, при които заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение има
конститутивен характер и кога само констативен характер (с какъвто характер е
заповедта за прекратяване на правоотношението по чл.325, ал. 1,т. 1 от КТ и
тази по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ). Ето защо настоящият състав приема, че от
събраните по делото доказателства не може да се установи при условията на пълни
и главно доказване, че от страна на И. е отправено предложение за прекратяване
на трудовото му правоотношение с ответника именно по взаимно съгласие, а
следователно и че е налице съгласувана обща воля на страните за прекратяване на
трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал.1, т. 1 от КТ.
Дори и да се
приеме, че изразената от работника вола за прекратяване на трудовото
правоотношение и то именно по взаимно съгласие, е ясно, категорично и
безусловно изявена в подадената от него до управителя на „НД И.“ ЕООД молба с
вх. № 03/04.11.2015г., за да се приеме за законосъобразно уволнението следва да
бъде установено, че са налице предпоставките за това. Съгласно чл. 325, ал.1,
т.1 от КТ трудовият договор може да бъде прекратен без която и да е от страните
да дължи предизвестие по взаимно съгласие на страните, изразено писмено, като
страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по
него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. В
цитираната разпоредба изрично е посочено, че ако това не бъде сторено в
посочения срок, се смята, че предложението не е прието. Следователно за да се
приеме за законосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение по чл.
325, ал.1, т.1 от КТ следва да се установи, че волята на И. за прекратяване на
трудовото правоотношение съвпада изцяло с волята на работодателя, който да е
приел предложението му в законоустановения седмодневен срок в писмена форма и
да го е уведомил за това.
Въз основа на
събраните по делото доказателства се установява, че работодателят е изразил
съгласие с отправеното до него писмено предложение за прекратяване на трудовото
правоотношение, обективирано в молба с вх. № 03/04.11.2015г., като върху
молбата на И. е изписал, че работникът следва да бъде освободен, следователно
следва да се приеме, че е спазена изискуемата от закона писмена форма за
приемане на отправеното предложение. Доказано въз основа на изслушаните пред
въззивния съд свидетелски показания се явява и обстоятелството, че в деня на
постъпване на молбата на ищеца при работодателя – 04.11.2015г., същият е дал
съгласието си за прекратяване на правоотношението, доколкото спазването на седемдневния срок за отговор на
предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да се
установява с всички допустими доказателства, включително и със свидетелски
показания, защото това обстоятелство няма отношение към съществуването на
писмено съгласие за прекратяване. В този смисъл е и константната съдебна
практика обективирана в решение № 4/21.02.2012г. по гр.д.№ 278/2011г. на ВКС,
ІV г.о. Ето защо следва да се приеме, че по делото е доказано при условията на
пълно и главно доказване, че е спазен и законоустановения седмодневен срок за
приемане на предложението. Този срок въззивният съд приема за спазен относно
уведомяване на служителя за приемането на предложението по следните
съображения:
При положение, че предложението е отправено от
служителя с писмена молба, разгледана същия ден с изразено от работодателя
писмено съгласие, извод за незаконосъобразно прекратяване при предпоставките на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ не може да бъде направен в резултат на констатацията,
че работодателят не е успял да връчи изрично съобщение в седмодневния срок.
Срокът е свързан с правото да се заяви приемане на предложението, а не със
съобщаване на последиците от факта, че прекратяването на трудовия договор по
взаимно съгласие е настъпило. Поради това срокът е спазен, когато работодателят
е приел веднага предложението чрез изразена в писмен вид воля за това и е сторил необходимото, за да стане това
обстоятелство известно на другата страна. В този смисъл решение № 86/22.07.2015г.
по гр.д.№ 5957/2014г. на ВКС, ІІІ г.о. Съобразявайки това, настоящият състав
намира, че въз основа на показанията на свидетелката М. се установява, че
ищецът е присъствал в офиса на работодателя, когато е било заявено съгласието
му за приемане на отправеното предложение за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие, следователно същият е бил надлежно уведомен
съобразно разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ за приемането в
предвидения от закона срок.
За да се приеме обаче,
че прекратяването на правоотношението по взаимно съгласие е било
законосъобразно следва да се установи, че е налице пълно съответствие между
изразената от страна на работника воля и волята на работодателя, в това число и
относно датата на прекратяване на трудовия договор. Несъвпадането
на волята на страните относно датата на прекратяването на трудовия договор
означава липса на взаимно съгласие. (в този смисъл решение № 60/07.05.20115г.
по гр.д.№ 5467/2014г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 4/21.02.2012г. по гр.д.№
278/2011г. на ВКС, ІV г.о.) В разглежданата хипотеза от събраните по делото
доказателства е видно, че волята на ищеца е била за прекратяване на трудовото
правоотношение от 05.11.2015г., а същевременно от представената по делото
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение работодателят, която има
единствено констативен характер, е приел, че трудовият договор между страните е
прекратен считано от 09.12.2015г. Следователно е налице несъответствие между
волята на ищеца и ответника и относно датата на прекратяване на
правоотношението по трудовия договор, сключен между тях. Постигнато съгласие за
датата на прекратяване на правоотношението не може да бъде извлечена и от
писменото изявление на работодателя отбелязано върху молбата за прекратяване на
трудовия договор, доколкото там е обектирвирано единствено съгласието му да
освободи И., но не е посочено от коя датата да стане това. Ето защо не може да
бъде прието за доказано наличието на съвпадение между волята работника и
работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие,
доколкото такова липсва по отношение на датата и на прекратяване на
правоотношението. Във връзка с това следва да се отбележи, че е ирелевантно
доказаното по делото обстоятелство, че работникът от 05.11.2015г. е бил в
отпуск поради временна неработоспособност. Аргументите на съда в тази насока са
следните:
Фактическият състав по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ изисква всяка една от страните да направи ясно, категорично и безусловно
писмено изявление за прекратяване на договора, като издаването на акт за
прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. В този смисъл е
и константната практика, обективирана в решение № 346/14.12.2013г. по гр.д.№
3625/2013г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 400/13.05.2010г. по гр.д.№ 1109/2009г.
на ВКС, ІV г.о. Ето защо от значение за законосъобразността на прекратяването
на трудовото правоотношение е дали към датата, на която е прието предложението
на работника за прекратяване на трудовото правоотношение и същият е бил
уведомен за писменото съгласие на работодателя, са били налице някое от
хипотезите на чл. 333 от КТ, в това число и хипотезата на чл. 333, ал. 1, т. 4
от КТ. Това е така защо правни последици за работника не настъпват от датата на
връчване на заповедта или от датата на издаването и, а от датата на постигане
на съгласие, при наличието на което правоотношението ще се счета прекратено от
датата, за която страните са се съгласили, без значение дали е издадена или не заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение. В разглеждания случай, от
свидетелските показания на М. се установява, че съгласието за прекратяване на
трудовото правоотношение е било постигнато на 04.11.2015г., като на тази дата
служителят е бил уведомен за това, че работодателят писмено е приел
предложението за прекратяване на трудовото правоотношение. Именно за това от
значение за законността на уволнението е дали по отношение на служителя е била
налице някоя от хипотезите на чл. 333 от КТ към тази дата. В този смисъл
решение № 402/21.10.2011г. по гр.д.№ 721/2011г. на ВКС, ІV г.о., От събраните
по делото доказателства се установява, че към 04.11.2015г. И. не се е ползвал
от закрилата на чл. 333 от КТ. Предвид това, обстоятелството, че същият е бил в
болничен на 05.11.2015г. не може да бъде пречка за прекратяване на трудовото му
правоотношение при условие, че работодателят твърди, че е постигнато съгласие
между страните относно условията за прекратяване на трудовия договор, в това
число и относно датата на прекратяването. Въпреки това обаче работодателят е
постановил заповед, в която е обективирана волята му, прекратяването на
правоотношението да не от посочената от работника дата, а от 09.12.2015г. Въз
основа на това може да се достигне до извода, че между страните не е било
постигнато съгласие относно дата на прекратяване на трудовото правоотношение,
което води до незаконосъобразност на уволнението, тъй като не е било налице
съгласие между страните относно всички съществени елементи от значение за
прекратяване на трудовия договор, в това число и относно датата. Това прави
прекратяването на трудовото правоотношение, дори и да се приеме тезата на
работодателя относно действителната вола на служителя, обективирана в молбата
му от 04.11.2015г., незаконосъобразно. При така възприетото и доколкото се
установи, че съгласие за прекратяване и за датата на прекратяване на трудовото
правоотношение не е постигнато, то искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е
основателен.
С оглед съвпадението
между крайния извод на въззивния съд и този на първоинстанционния съд, въпреки
различните съображения изложени от настоящия състав, решението на Софийски
районен съд в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода
на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 273
от ГПК има въззиваемият И.Н.И.. От същия обаче не е направено искане за
присъждане на разноски, поради което въззивната инстанция не следва да се
произнася по въпроса.
По аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК настоящият съдебен акт може да бъде обжалван пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 50193
от 17.10.2018г. постановено по гр.д.№ 21593/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 54-ти състав, в обжалваната му част.
Решението може
да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.