Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.11.2017 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-1 състав, в
публично съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: РУМЯНА СПАСОВА
при
секретаря Таня Стоянова като разгледа докладваното от съдията т.д. № 9580 по описа на СГС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 21.02.2011 г. е сключил с
ответника договор за наем на недвижим имот, по който предоставил на „Т.С.Б.“
ЕООД собствения си недвижим имот, подробно описан в т. 1 от договора срещу наем
в размер на 3 025,24 лева с ДДС, платим до пето число на текущия месец
срещу издадена фактура. Посочва, че считано от месец януари 2014 г. ответникът
започнал редовно да просрочва задълженията си като към датата на исковата молба
дължи сумата от 31 818,40 лева, от които 3 025,24 лева с ДДС –
неплатена наемна вноска за дължим наем за месец декември 2016 г. и
28 793,16 лева – общ размер на неустойка, начислена върху всяка просрочена
фактура за целия период на забавата от 12.01.2014 г. до 30.12.2016 г., съгласно
т. 12 от договора за наем. Твърди, че за дължимите суми издал две проформа
фактури от 24.10.2016 г. и 02.11.2016 г., които връчил на ответника с
нотариални покани за плащане. Сочи, че ответникът продължил системно да
просрочва и да не изпълнява задълженията си. Предвид изложеното иска да се
постанови решение, с което да се осъди „Т.С.Б.“ ЕООД да заплати на „Н.“ ЕООД
горепосочените суми, ведно със законната лихва върху тях от датата на исковата
молба до окончателното изплащане. Претендира разноски. С допълнителна искова
молба поддържа, че уговорената клауза за неустойка е действителна и не е
нищожна. Посочва, че за периода от януари 2014 г. до декември 2016 г. е налице
забава по общо 32 фактури, за които към 30.12.2016 г. се дължи неустойка в
размер на 28 793,16 лева. Не оспорва, че между страните е сключено
споразумение на 31.10.2014 г., чийто предмет е ясно посочен в чл. 2 и е да
уреди окончателно отношенията между страните към 29.10.2014 г. по отношение на
неплатените наемни вноски и режийните разходи, като неустойките не са предмет
на споразумението. Счита, че липсва недвусмислено изразено намерение и воля по
смисъла на чл. 108 ЗЗД за „опрощаване“ на задълженията за неустойки. Твърди, че
към момента споразумение или договор за опрощаване на вземанията за неустойки
за забава не е подписвано и същите са дължими.
Ответникът „Т.С.Б.“ ЕООД признава иска в частта
относно претендираната наемна вноска за сумата в размер на 3 025,24 лева.
Оспорва основателността на иска в частта относно претендираната сума от
28 793,16 лева, представляваща неустойка
изцяло, като прави възражение за нищожност на чл. 12 от договора за
наем, в който е уговорено задължението за заплащане на неустойка. Счита, че
така уговорената неустоечна клауза е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави по смисъла на чл. 9 от ЗЗД, което е основание за нищожност по чл. 26, ал.
1 във връзка с чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Посочва, че уговорената неустойка е без горен
праг или каквото и да било ограничение в размера, начислява се ежедневно и без
краен момент на начисляване, което счита за безспорно противоречие с добрите
нрави. Предвид изложеното иска да се отхвърли иска изцяло в частта относно
търсените неустойки. При условията на евентуалност, в случай, че възражението
за нищожност не бъде уважено, иска да се отхвърли иска по отношение на
вземанията за неустойки в размер на 25 208,24 лева /фактури с номера от
********** до **********, вкл. от справката към исковата молба/, поради
недължимост на същите по силата на споразумение, подписано между страните на
31.10.2014 г. Ако не се уважи възражението за нищожност, заявява, че не отрича
дължимостта на останалите суми по т. 2 от включената в исковата молба справка и
признава иска в тази му част. Твърди, че точно и надлежно е изпълнил задълженията
си по сключеното между страните споразумение, а ищецът не е спазил подписаното
споразумение и не е отнесъл сумите така, както са уговорили страните. Ето защо
счита исковата претенция за неоснователна в оспорената част до размера от
25 208,24 лева, тъй като посочените суми не са дължими предвид сключеното
споразумение от 31.10.2014 г. С оглед изложеното иска да се постанови решение,
с което да се обяви клаузата за неустойка по т. 12 за нищожна и да се отхвърли
иска, а при условията на евентуалност да се съобрази споразумението между
страните. Претендира разноски. С допълнителен отговор на допълнителната искова
молба ответникът поддържа възражението си за нищожност на уговорената неустойка
по чл. 12 от договора за наем. Оспорва твърдението, че предмет на споразумението
са единствено неплатените наемни вноски и режийни разходи.
Съдът като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предвид наведените твърдения от
ищеца в исковата молба, предмет на разглеждане в настоящото производство са два
обективно кумулативно съединени иска за заплащане от ответника на сумата
3 025,24 лева с ДДС за неплатена към 30.12.2016 г. наемна вноска и на сумата
28 793,16 лева, представляваща неустойка, начислена върху всяка просрочена
фактура за целия период на забавата от 12.01.2014 г. до 30.12.2016 г., съгласно
т. 12 от договора за наем.
По иска с правно основание чл. 232,
ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 3 025,24 лева с ДДС,
представляваща дължим наем за месец декември 2016 г.:
По делото е отделено като безспорно
и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 21.02.2011 г. между „Н.“
ЕООД, като наемодател и „Т.С.Б.“ ЕООД, като наемател е сключен договор за наем
на недвижим имот, по който ищецът е предоставил на ответника за временно и
възмездно ползване недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „*********–
Складова база на „Н.“ ЕООД, представляващ склад със закрита площ от 380,16
кв.м., състоящ се от три помещения и прилежаща към тях рампа и открита площ от
297 кв.м., съгласно скица на ползване. Размерът на месечния наем, уговорен в
чл. 7 от договора, е общо в размер на 1 288,98 евро без ДДС. С чл. 7, ал.
2 страните са се съгласили, че месечният наем се дължи в евро или в левовата му
равностойност по фиксинга на БНБ в деня на извършване на плащането.
Представена е двустранно подписана
фактура № **********/01.12.2016 г. за дължим наем за месец декември 2016 г. в
размер на 3 025,24 лева с ДДС с получател „Т.С.Б.“ ЕООД.
С отговора на исковата молба
ответникът признава иска относно претендираната наемна вноска по горепосочената
фактура за пълния размер от 3 025,24 лева с ДДС.
С оглед на ангажираните по делото
доказателства, както и направеното от ответника признание на иска, съдът
намира, че предявеният иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата
3 025,24 лева с ДДС се явява изцяло основателен и следва да се уважи.
Основателно е и искането, заявено от ищеца в допълнителната искова молба за
присъждане на законна лихва за забава върху сумата, считано от датата на
предявяване на исковата молба 30.12.2016 г. до окончателното изплащане.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на сумата в размер на 28 793,16 лева, представляваща
неустойка, начислена върху всяка просрочена фактура за целия период на забавата
от 12.01.2014 г. до 30.12.2016 г., съгласно т. 12 от договора за наем:
За да бъде уважен предявеният иск за
присъждане на неустойка, следва да се установи, че е налице валидно задължение,
чието изпълнение неустойката обезпечава, валидна договорна клауза, предвиждаща
заплащане на неустойка при неизпълнение на това задължение и виновно
неизпълнение на задължението, което неустойката обезпечава, от страна на
длъжника.
Страните не спорят, че считано от месец януари 2014 г. наемателят е започнал да просрочва задълженията си за заплащане на наемни вноски и режийни разноски по договора за наем.
В настоящото производство ответникът прави възражение за нищожност на клаузата, с която е уговорено задължение за заплащане на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, както и при условията на евентуалност, че част от сумата не се дължи поради подписано между страните споразумение на 31.10.2014 г.
С чл. 12 от договора за наем, сключен между страните е уговорено, че при неспазване на договорените срокове за дължими плащания в предвидените в договора случаи, неизправната страна дължи неустойка за забава в размер на 0,5 % върху неизплатените суми за всеки просрочен ден след изтичане на 7 дневен срок от датата на получаване на фактура.
Настоящият съдебен състав счита за неоснователно възражението на ответника, че уговорената в чл. 12 от договора за наем неустойка е нищожна поради противоречие на добрите нрави. Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии като например естеството на обезпеченото с неустойката задължение и неговия размер, вида на неустойката /компесаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението. Клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При търговските сделки следва да се преценява комплексно като се отчита свободата на договарянето, равнопоставеността на страните и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.
В разглеждания случай е видно, че уговорената неустойка за забава е в обичаен размер от 0,5 % върху неизплатените суми за всеки просрочен ден, същата се начислява след изтичане на седмодневен срок от датата на получаване на фактурата, в който срок ще се счита, че длъжникът не е в забава и има за цел да обезщети вредите на кредитора за периода, докато е налице състоянието на неизпълнение на задължението на длъжника. Периодът на забавата, за който ще се начислява неустойката, е въпрос изцяло, зависещ от волята на длъжника и неговото поведение. Ето защо и при отчитане на горепосочените критерии, съдът намира, че уговорената с договора клауза за неустойка в чл. 12 е действителна, поради което въведеното в процеса от ответника възражение за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се остави без уважение.
Страните не спорят, че между тях е сключено нотариално заверено споразумение на 31.10.2014 г. по чл. 417, т. 3 ГПК. С чл. 2 от споразумението страните са се съгласили, че към 29.10.2014 г., съгласно издадена от „Н.“ ООД Счетоводна справка – връчена срещу подпис на наемателя, последният е в просрочие като реално и безспорно дължи на наемодателя: 28 169,19 лева с ДДС – неплатени наемни вноски и режийни разходи, както следва: 1/ Просрочени фактури за дължим наем – 28 092,55 лева с ДДС и 2/ Непогасени режийни разноски /ток и вода/ - 76,64 лева. Видно е, че с чл. 3 страните заявяват желанието си окончателно да уредят финансовите отношения помежду си в срок не по-късно от края на м. март 2015 г., като наемателят потвърждава счетоводните данни по посочената в чл. 2 счетоводна справка и се задължава, на базата на тези данни, да погасява просрочените си задължения едновременно със заплащането на редовно дължимия към конкретния момент месечен наем. Установява се, че в последващите точки на чл. 3, а именно: от чл. 3.1 до чл. 3.6 е определен нов падеж на просрочените наемни вноски от месец януари 2014 г. до месец септември 2014 г. С чл. 5 страните са се съгласили, че всички следващи плащания след посочената дата – 31.03.2015 г. наемателят ще извършва съгласно условията на договора за наем, т.е. – за пример – следващото плащане на наема след тази дата ще бъде извършено до 5-то число на м. април 2015 г. след издаването до 3-то число на фактурата за наем за този месец.
Съобразно чл. 20 ЗЗД и постоянната практика на Върховния касационен съд по приложението на посочената разпоредба, при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделни уговорки следва да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В конкретния случай, тълкувайки клаузите на споразумението така, както са посочени по-горе, съдът намира, че страните са се съгласили, подписвайки споразумението относно това кои задължения считат за дължими към датата на неговото подписване, както и че с погасяването им по определен в споразумението план ще считат финансовите си отношения за окончателно уредени към посочената в споразумението дата. С подписване на споразумението ищецът се е съгласил да отсрочи плащането на забавените вече към 31.10.2014 г. наемни вноски. С оглед на това и предвид новия определен падеж на задълженията за наемни вноски от месец януари 2014 г. и до септември 2014 г. е нелогично и не съответства на изрично изразената в споразумението воля, за тях ответникът да се счита в забава и да дължи неустойка.
Принципно правилна е позицията на ищеца, че за да е налице договор за опрощаване трябва да е конкретно индивидуализиран дългът и да има недвусмислено изразено намерение за опрощаването му от кредитора. В разглеждания случай обаче ищецът изрично се е съгласил кои са реалните задължения на ответника към датата на споразумението в чл. 2 и там не са посочени изтеклите до този момент неустойки, а с чл. 3 е приел, че с плащане на тези задължения ще счита за окончателно уредени финансовите отношения между страните по отношение на конкретизираните в чл. 2 задължения.
В подкрепа на това, че действителната обща воля на страните е да не се търсят изтеклите до момента неустойки, въпреки че не са изрично посочени в чл. 2, е и клаузата на чл. 5 от споразумението, съгласно която след 31.03.2015 г. плащанията ще се извършват съгласно договора. Ако не се променя дължимостта на плащанията, в това число и неустойка по чл. 12 от договора за наем, защо следва да се включва чл. 5 от споразумението, както и да се определя нов падеж за непогасените наемни вноски. При тези данни и включените клаузи в споразумението, съдът намира, че търсеното на неустойка по чл. 12 от договора за наем, изтекла до датата на споразумението, за което ищецът изрично заявява, че е действително сключено, не отговаря на общата воля на страните да уредят към този момент окончателно финансовите отношения по повод на забавените плащания.
Следва да се вземе предвид, че страните по споразумението са търговци и дължат засилена грижа при уреждане на търговските си отношения. В случая, подписвайки споразумението от 31.10.2014 г., ищецът се е съгласил, че към тази дата задълженията на ответника са за неплатени наемни вноски и режийни разходи и че с тяхното плащане към определена дата, с отсрочване на падежа на наемните вноски, финансовите отношения ще са окончателно уредени. С оглед на това ищецът се е отказал да търси неустойки за забава, тъй като се е съгласил да отсрочи реалните задължения на наемателя за наем и режийни разноски, а от друга страна си е гарантирал продължаване на срока на договора за наем за още една година.
При преценка каква е действителната воля на страните следва да се съобрази и поведението им след сключване на споразумението. От приложението от ищеца писмени доказателства е видно, че последният е уведомил ответника за дължими неустойки за забава, изтекли до датата на споразумението, едва през 2016 г., а преди това има покана без тяхното включване. Съдът кредитира също така показанията на разпитания свидетел И.Ш., тъй като свидетелят има преки и лични наблюдения върху развилите се отношения между страните, въпреки възможната заинтересованост поради близките му отношения с управителя на „Т.С.Б.“ ЕООД, доколкото показанията му са дадени под страх от наказателна отговорност, като същият категорично заяви, че действителната воля на страните, подписвайки споразумението е била да се отсрочат плащанията за наем и разноски за период от шест месеца, да продължат ползването на имота, но да не се дължат неустойка за забава, изтекли до този момент.
При съобразяване събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира, че действителната воля на страните, подписвайки споразумението от 31.10.2014 г. е да не се дължат изтеклите до тази дата неустойки по чл. 12 от договора за наем върху дължимите вноски за наем.
От приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена, се установи, че общият размер на изчислената неустойка след 31.10.2014 г., доколкото има забава в плащанията, е в размер на 4 008,44 лева.
С оглед изложените съображения искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи за сумата 4 008,44 лева и за периода от 31.10.2014 г. до 30.12.2016 г., като за разликата до пълния предявен размер от 28 793,16 лева и за периода от 12.01.2014 г. до 30.10.2014 г., се отхвърли като неоснователен. Върху уважената част от иска следва да се присъди в полза на ищеца законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане.
По отношение на разноските: Двете страни претендират разноски. От страна на ищеца се доказаха извършени разноски в общ размер на 3 007,29 лева, от които 1 272,74 лева за държавна такса, 250 лева за депозит за вещо лице и 1 484,55 лева за адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, доколкото същото е определено в минималния размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед уважената част от исковете на ищеца се дължат разноски в размер на 664,78 лева. От страна на ответника са извършени разноски в размер на 250 лева за депозит за вещо лице. Съдът намира, че не са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение, тъй като единственото доказателство представено от ответника е платежно нареждане за кредитен превод, от който не се установява, че сумата е заплатена, както и че дори да е заплатена, същата е дължима като хонорар именно по процесното дело. От една страна в нареждането не е посочено, че адвокатското възнаграждение е по конкретното дело, а от друга страна по делото не е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ответника и процесуалния му представител за доказване по какъв начин е дължим хонорар и че ако е платим по банков път, това трябва да стане именно по сметката, която е посочена в платежното нареждане. Ето защо съдът счита, че не са представени от ответника доказателства за направени разноски за заплатен адвокатски хонорар, а единствено за депозит за вещо лице. С оглед отхвърлената част от исковете на ответника се дължат разноски в размер на 194,74 лева.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД „Т.С.Б.“
ЕООД, с ЕИК: ********, с адрес: ***,
да заплати на „Н.“ ЕООД, с ЕИК:********, с адрес: ***, сума в
размер на 3 025,24 лева с ДДС /три хиляди двадесет и пет лева и
двадесет и четири стотинки/, представляваща неплатена наемна вноска за
месец декември 2016 г. по договор за наем, сключен на 21.02.2011 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 30.12.2016 г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД „Т.С.Б.“
ЕООД, с ЕИК: ********, с адрес: ***,
да заплати на „Н.“ ЕООД, с ЕИК:********, с адрес: ***, сума в
размер на 4 008,44 лева /четири хиляди и осем лева и четиридесет и
четири стотинки/, представляваща дължима неустойка за забава по чл. 12 от
договора за наем, сключен на 21.02.2011 г. за периода от 31.10.2014 г. до
30.12.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.12.2016 г.
до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
присъдената сума 7 033,68 лева до пълния предявен размер от 28 793,16
лева и за периода от 12.01.2014 г. до 30.10.2014 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Т.С.Б.“
ЕООД, с ЕИК: ********, с адрес: ***,
да заплати на „Н.“ ЕООД, с ЕИК:********, с адрес: ***, сума в
размер на 664,78 лева /шестстотин шестдесет и
четири лева и седемдесет и осем стотинки/, представляваща направени по
делото разноски, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Н.“ ЕООД, с ЕИК:********, с
адрес: ***, да заплати на „Т.С.Б.“
ЕООД, с ЕИК: ********, с адрес: ***, сума в размер на 194,74 лева /сто
деветдесет и четири лева и седемдесет и четири стотинки/, представляваща
направени по делото разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: