РЕШЕНИЕ
№
………..
гр.
София, 23.01.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четиринадесети октомври
две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 13890/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 142814/26.10.2017 година, предявена от Г.С.Б., с ЕГН: ********** и М.С.Б., с ЕГН: **********, и
двамата с адрес: с. Копринка, ул. „*********, против З. „Б.И.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***.
Ищците Г.С.Б. и М.С.Б., твърдят, че на
02.12.2016 г., по път ПП-I-6, км. 305+700, С.И.С., при управление на лек
автомобил „Пежо 307“, с рег. №** *****, нарушил правилата за движение по
пътищата, и
реализирал пътно-транспортно произшествие (ПТП) с пешеходката Р.М.Б.,
която починала вследствие на получените при ПТП травматични увреждания.
По случая било образувано НОХД № 63/2017 г.
по описа на Военен съд – Пловдив, за извършено престъпление от С. И.С. по чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК, във вр.
с ал. 1, б. „в“, във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК.
В
исковата молба се сочи, че ищците са деца на Р.М.Б.. Починалата била опора
за децата, крепяла ги и ги свързвала, те се радвали на нейните грижи и морална
подкрепа. Р.М.Б.
била в добро здравословно състояние, жизнена и активна, всеки ден се занимавала
с нещо, обичала да се разхожда, в деня на инцидента обикаляла в покрайнините на
селото, за да събира орехи. Р. Б. се грижела за домакинството си, била напълно
самостоятелна, помагала на децата си. Разбирала се с децата си, имали близки
отношения и си помагали. Връзката в семейството била много силна. Със смъртта
на Р. Б., ищците загубили морална и физическа подкрепа на своята майка, която
винаги са имали и на която се радвали през целия си живот. Моралните страдания
и търпяната загуба били огромни, неописуеми и щели да ги съпътстват през целия
им живот.
Ищците
твърдят, че към датата на увреждането, по силата на застрахователна полица № BG/02/116000179775 от
04.01.2016 г., ответникът е застраховал гражданската
отговорност на лицата, управляващи правомерно лек автомобил „Пежо 307“, с рег. № СН *****,
включително и на водача С.И.С..
Правоотношението било уговорено като срочно и валидно за периода от
04.01.2016 г. до 03.01.2017 г.
Предвид изложеното, ищците молят да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да им заплати по
130 000 лева – частични искове от по 200 000 лева (съобразно
направеното и допуснато увеличение в размера на предявените искове, л. 178, л.
182), представляващи обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди
от смъртта на Р.М.Б.. Сумите се претендират, ведно със законната лихва, считано
от датата на деликта, евентуално - от датата на уведомяване на ответника.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът З. „Б.И.“ АД, е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът не оспорва, че към датата на ПТП, по силата на договор за
застраховка „Гражданска отговорност“, е застраховал гражданска отговорност на
лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Пежо 307“, с рег. № СН *****,
включително и на водача С.И.С.. Ответникът оспорва исковете с възражението, че
са неоснователни. Оспорва да е причинен
деликт от страна на С.С., като водач на лек автомобил „Пежо 307“, с рег. № СН *****.
Оспорва и да е действал виновно и противоправно, в причинна връзка с което да е
настъпило ПТП.
Евентуално, ответникът сочи, че
обезщетенията, които се претендират не отговарят на действителната вреда и са
прекомерни. Претенциите не отчитали възрастта на покойната, отнесена със
средната продължителност на живота в страната.
Евентуално, ответникът релевира
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. С
молба от 08.04.2019 г. (л. 161), ответникът уточнява възражението си, като
твърди, че пострадалата е съпричинила вредоносния резултат, тъй като е
пресичала пътното платно на необозначено за целта място, при ограничена
видимост, в момент в който към нея е приближавал автомобил, който е можела да
въприеме като опасност. Така пострадалата е нарушила чл. 113 ЗДвП, като с
противоправното си поведение се е поставила в конкретен превишен риск.
Евентуално, ответникът твърди, че пострадалата пешеходка се е движела върху
пътното платно, нарушавайки изискванията на чл. 108 ЗДвП. Пострадалата нарушила
и разпоредбите на чл. 114, т. 1 и т. 2 ЗДвП, тъй като на пешеходците е
забранено да навлизат внезапно на платното за движение и да пресичат платното
за движение при ограничена видимост. Самото навлизане или престояване на пътя я
поставяло в превишен риск. Тя е могла да избегне удара ако към момента на
откриване на видимостта към автомобила е преминала върху пътния банкет и е
изчакала преминаването му. Ответникът моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените
по делото разноски.
В
допълнителната искова молба, ищците поддържат исковете и оспорват възраженията
на ответника.
В открито съдебно
заседание на 14.10.2019 г., ответникът е релевирал възражение за давност.
На
01.11.2019 г., ищците са представили писмени бележки, в които излагат
съображения, че исковете са основателни, а възражението за съпричиняване –
недоказано.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правна квалификация чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ
(обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.).
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2
на чл. 432 КЗ, може да прави възраженията, които произтичат от договора и от
гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за
да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника -
застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред
с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице
и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 02.12.2016 г. (датата на процесното ПТП), по силата на
Договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен на 04.01.2016
г. във формата на застрахователна полица № BG/02/116000179775, валидна от 04.01.2016 г.
до 03.01.2017
г., З. „Б.И.“
АД е застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи лек
автомобил „Пежо 307“, с рег. № СН *****, включително и на водача С.И.С.. Този
факт е приет за безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между
страните по делото (с определението от 11.06.2018 г.), а и се установява от
представената Справка от базата данни на Информационния център към Гаранционен
фонд (л. 56).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
Съдът приема за установено по делото, че на 02.12.2016 г., по път ПП-I-6, км. 305+700, е реализирано пътно-транспортно
произшествие между лек автомобил „Пежо 307“, с рег. № СН *****, управляван от С.И.С., и пешеходката
Р.М.Б.,
с ЕГН: **********, която вследствие на получените при ПТП травматични
увреждания е починала.
Настъпването на процесното ПТП и участието на водача, чиято гражданска
отговорност е застрахована при ответника, се установява и от представения
Констативен протокол за ПТП с пострадали лица, съставен от мл. автоконтрольор
при РУ „Полиция“ – гр. Казанлък. В Констативния
протокол е посочено, че в резултат на ПТП е починала Р.М.Б..
Като обстоятелства и причини за настъпване на ПТП е посочено, че участник № 1
(лек автомобил „Пежо 307“, с рег. № СН *****, управляван от С.И.С.), „поради
движение с несъобразена скорост с интензивността на движение и характера на
пътя блъска участник № 2“ (пешеходеца Р.М.Б.).
Настъпването на процесното ПТП и участието на лицето, чиято гражданска
отговорност е застрахована при ответника се установява от представения по
делото Протокол за оглед на местопроизшествие, съставен на 05.12.2016 г. от разследващ полицай при РУ „Полиция“ – гр. Казанлък, в съответствие с
чл. 155, чл. 156, и чл. 128-130 НПК (л. 91 и сл.). Протоколът има характера на
официален свидетелстващ документ, с обвързваща съда доказателствена сила,
съгласно чл. 179 ГПК относно установените обстоятелства при огледа на
произшествието.
По
случая е било образувано НОХД № 63/2017 г. по описа на Военен съд – Пловдив, за извършено
престъпление от С. И.С. по чл. 343, ал.
3, б. „б“ от НК, във вр. с ал. 1, б. „в“, във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, по
което е била постановена присъда № 14/31.07.2018 г.
С
решение № 14/25.07.2019 г. по ВНОХД № 60/2018 г. по описа на Военно-апелативен
съд – София, присъда
№ 14/31.07.2018 г. на ВС – Пловдив е била
отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда (л.
47 и сл., л. 135, л. 164).
По
делото са събрани (по делегация) гласни доказателства чрез разпита на свидетеля С. И.С.. За процесното ПТП, свидетелят разказва,
че се е движел извън населено място, по пътя от гр. Карлово към гр. Казанлък.
Пътното платно било с асфалтова настилка с едно платно за движение в двете
посоки. Било в тъмната част на денонощието, пътят не бил осветен. Имало мъгла и
висока облачност, видимостта била „доста“ ограничена. Имало и храсти и дървета.
Свидетелят управлявал автомобила на къси светлини, понеже имало колона от
автомобили, с които се разминал, с около 40 км/ч. Сочи, че инцидентът е станал
при разминаване с друг автомобил. Пред автомобила, с който се разминал, минал
някакъв обект, последвал удар, свидетелят отбил в дясно, спрял, не намерил нищо
и продължил. Заявява, че не е видял пострадалата, не е видял посоката й на
движение, нито с какъв ход се е движела. Видял силует „на нещо“, възприел
силует, но нямал възможност да възприеме какво е точно. Възприел го на метър от
осовата линия. Помислил, че е блъснал
животно, поради което и не уведомил никого. Натиснал спирачките в момента, в
който видял силуета и спрял автомобила възможно най-бързо. Отбил възможно
най-вдясно и включил аварийните светлини. Върнал се назад заедно с неговите
спътници, не намерили нищо и решили, че са ударили животно. Автомобилът, който
бил спрял, представлявал опасност за движението, поради което не можели да
останат прекалено дълго. Не уведомил никого, тъй като не знаел, че има
пострадал човек.
По делото е прието заключението по авто-техническа
експертиза (АТЕ) изготвена от вещото лице инж. Ж.Х.Е., което не е оспорено от
страните, и което съдът кредитира, като обективно и компетентно. Въз основа на
събраните по делото писмени и гласни доказателства, вещото лице по АТЕ е
приело, че процесното ПТП е настъпило при следния механизъм:
На 02.12.2016 г., между 17.20 ч и 19.00 ч., лек
автомобил „Пежо 307“, с рег. № СН *****, управляван от С.И.С. се е движел
по южната лента на платното за движение
на ПП I-6,
в посока от запад на изток, със скорост 75 км./ч.
През
това време, пешеходката Р.М.Б. била в ляво (северно) от платното за движене.
Пешеходката предприела пресичане на
платното за движение, като е навлязла от ляво на дясно пред автомобила. Така при
пресичането на пътното платно от пешеходката, в момент, в който последната се е
намирала на пътното платно пред автомобила,
е настъпил удар в предната дясна част на л.а. „Пежо 307“ и в дясната
страна на пешеходката. Ударът е настъпил върху южната пътна лента на платното
за движение в конфликтна точка на първоначален контакт, която приблизително се
намира: по дължина на пътното платно - на около 2 - 3 м. западно от ориентира, приет в протокола за оглед, а по
широчина около 0,5 - 1,5 м. северно от южната граница на платното за движение.
След
удара пешеходката е била отхвърлена напред и вдясно на мястото и в положението,
отразени в Протокола за оглед и видни от фотоалбума на местопроизшествието.
След удара л.а. „Пежо 307“ е спрял на десния (южния) банкет, след което е
напуснал местопроизшествието.
Произшествието
е настъпило на хоризонтален, равен и прав участък от пътя при движение при
сумрак или през нощта, при намалена видимост на изкуствена светлина -
автомобилни фарове. Платното за движение на мястото на произшествието е с настилка от
асфалт, която по време на произшествието е била суха. Върху платното за
движение в мястото на произшествието не
са намерени спирачни следи от гумите на автомобила.
Видно
от АТЕ, преди настъпване на процесното ПТП, лек автомобил „Пежо“ се е движил
със скорост 75 км./ч., а е следвало да се движи със скорост от 64 км/ч., за да
може да спре в рамките на осветената си зона. При движение на лекия автомобил със скорост, която би му позволила да
спре в рамките на осветената си зона от 64 км/ч., водачът на лек автомобил „Пежо“
е могъл да спре преди да настъпи удар на пешеходката, независимо от начина и на
пресичане на пешеходката. ВЛ е приело, че ударът на пешеходката в конкретната
пътна ситуация би бил предотвратим посредством аварийно спиране, т.е. ако
водачът на лекия автомобил е забелязал пешеходката, когато автомобилът е бил на
50 метра от мястото на удара, независимо от хода на пешеходката, ударът е бил
предотвратим чрез аварийно спиране (още повече, че водачът С. е посочил, че
инцидентът е станал при разминаване с друг автомобил, което означава, че преди
удара на пешеходката, тя е била осветена от другия автомобил, т.е. била е
видима от по-голяма разстояние).
Не
се спори по делото, че ищците Г.С.Б. и М.С.Б. са съответно син и дъщеря на
починалата Р.М.Б., с ЕГН: **********. Тези факти са отделени като безспорни (с определението от
11.06.2018 г.),
а и се установяват от представеното удостоверение за наследници с изх. № 153/08.12.2016 г. (л.
54).
По
делото са събрани (по делегация) гласни доказателства чрез разпита на свидетелите
М.Н.М. и Д.Х.М..
Свидетелката
М.Н.М. заявява, че е познавала Р.М.Б. от 40 години (двете били „наборки“),
както и че познава децата й. Р. не
боледувала от нищо, беряла билки и все вършела нещо. Разбирала се много с
децата си, били много близки. Тя постоянно се грижела за тях и те много я
обичали. Живеела заедно със сина си Г., в с. Копринка. Г. разчитал на майка си
за „женската работа“ – да му чисти и готви. Дъщеря й М. живеела в гр. Казанлък,
но често ходела в с. Копринка. Р. помагала
и на М. за двете й деца. Г. и М. приели много тежко новината за смъртта на
майка си. След като Р. не се прибрала два дни, те ходели да я търсят, не
разчитали само на полицията, и я намерили там, където е казала, че отива да
събира орехи. Г. и М. трудно преживели загубата на майка си. Двамата спазвали
обичаите – сложили некролози, правили помени. Почти всяка събота били на гроба
на майка си.
Свидетелят
Д.Х.М. заявява, че е познавала Р.М.Б. от 30 години. Сочи, че Р. е била
постоянно „по къра“, ходела на събира шишарки, орехи, беряла билки. Събирала ги
и ги носела да ги продава. Свидетелят я виждал с количка в гората, да събира
дребни съчки за огрев, както и да носи чувал с шишарки. Била здрава, не се оплаквала,
и все някаква работа вършела. Р. живеела заедно със сина си Г. в с. Копринка, а
дъщеря й М. живеела в гр. Казанлък, който бил на 5 км. от с. Копринка. Дъщеря
й ходела в с. Копринка през почивните
дни. Свидетелят заявява, че не е чувал Р. да се кара с децата си. Тя помагала и
на двете си деца, помагала на Г. за домакинската работа, двамата гледали
селскостопанска продукция. Една вечер, Р. не се прибрала и децата й
предположили, че е останала да спи в нейна приятелка, както правила и друг път.
След като, обаче, не се прибрала и на другия ден, Г. и М. тръгнали да я търсят
и я намерили в канавка край шосето. От
полицията им казали, че трябват двама свидетели и Д.М. отишъл до мястото на
инцидента. Свидетелят сочи, че Г. и М. много се разстроили от смъртта на майка
си. Направили некролози, впоследствие правели помени. Въпреки, че минали две години, Г. започвал да
плаче, когато говорели за майка му.
При
установените по делото факти, съдът приема, че се установяват всички елементи
от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергана. Видно от АТЕ, причина за настъпване на ПТП са в действията на
водача С., който е управлявал лекия автомобил със скорост 75
км./ч. При движение на лекия автомобил със
скорост, която би му позволила да спре в рамките на осветената си зона от 64
км/ч., водачът на лек автомобил „Пежо“ е могъл да спре преди да настъпи удар на
пешеходката, независимо от начина на пресичане на пешеходката. По този
начин, водачът С. е допуснал нарушение на разпоредбата на
чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата , предвиждаща, че водачите
на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се
съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на
пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в
състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да
намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност
за движението. Събраните
по делото писмени и доказателства и доказателствени средства установяват предпоставките от фактическия състав на чл.
45 от ЗЗД и на основание чл.
432, ал. 1 КЗ, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ З. „Б.И.“
АД дължи да заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увредените
лица, каквито се явяват ищците. Съгласно
формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г.
задължителна съдебна практика, ищците са в кръга на лицата, легитимирани да
претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта, съответно на своята
майка Р.М.Б..
Що
се отнася до размера на обезщетението
за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Както
беше посочено, ищците Г.С.Б. и М.С.Б. са единствени наследници по закон на Р.М.Б.
– нейни деца. Въпреки липсата на
възможност за съпоставяне между претърпените страдания от ищците от смъртта на Р.М.Б.,
и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредените да
претендират парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените
неимуществени вреди, конкретните обстоятелства, при които е настъпила смъртта;
как са е отразила върху психиката и емоциите на ищците; възрастта на
пострадалия и тази на ищците към датата на деликта; родствените и емоционални
отношения между ищците и пострадалия, близостта между тях; отражението върху
психиката и начина им на живот, общовъзприетото понятие за справедливост и
общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния
размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се
определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици от претърпените от
ищците страдания, в каквато насока е константната съдебна практика на всички
съдилища в Република България, вкл. и указанията, дадени с Постановление №
4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС. Като база
при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат
стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по
време на възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие,
респ. нормативно определените лимити на
отговорност по застраховката „гражданска отговорност на автомобилистите“, са от
значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди относно
възможния максимален размер, при произнасяне по отговорността на застрахователя
при предявен пряк иск, индиция са за икономическата конюнктура, но сами по себе
си не са критерий, нито са база за определяне размера на обезщетението (в този
см. решение №
95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение №
179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение №
207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т.
д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО, решение №
1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2908/2015 г. на ВКС, I ТО и др.).
Определяйки
размера на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на Р.М.Б., с ЕГН: **********,
съдът съобрази всички посочени по-горе обстоятелства, както и инфлационните
процеси към момента на увреждането, определящи стандарта в страната към
релевантния период, лимитите, вменени на застрахователните дружества, както и
съдебната практика по аналогични случаи. Съобразявайки всичко изложено, както и
принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съдът приема,
че претърпените от ищците неимуществени вреди ще бъдат възмездени чрез парично
обезщетение в размер на по 100 000
лева.
Неимуществените вреди от загубата на близък са неизмерими с пари – какъвто
и размер на обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът
на обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на
ищците. За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи
размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Този критерий включва освен обективно установените по делото факти и
обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически
условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на
обезщетенията.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или от съществено значение е конкретното проявление на действието
или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена
причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без
който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до
увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването
и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да
получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват
допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности
или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други) е
прието, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните последици,
тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу
делинквента или по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя
съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на
предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към
увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените
по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. №
93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г.
на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на пострадалия не е елемент от
фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на
увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от
своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на
съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги,
когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на
деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки
по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответното дружество твърди, че Р.М.Б. е допринесла за
настъпването на вредоносния резултат, тъй като е пресичала пътното платно на
необозначено за целта място, при ограничена видимост, в момент в който към нея
е приближавал автомобил, който е можела да въприеме като опасност, евентуално,
че се е движела върху пътното платно, както и че е навлязла внезапно на
платното за движение пресякла платното за движение при ограничена видимост.
Видно
от събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетеля С.С., процесното
ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието. Имало мъгла и висока облачност, видимостта
била „доста“ ограничена. Имало и храсти и дървета. Пътят не бил осветен.
Свидетелят възприел единствено силует на метър от осовата линия. Заявява, че не
е видял пострадалата, не е видял посоката й на движение, нито с какъв ход се е
движела.
Видно
от заключението по АТЕ, произшествието е настъпило на хоризонтален, равен и
прав участък от пътя при движение при сумрак или през нощта, при намалена
видимост на изкуствена светлина - автомобилни фарове. Пешеходката Р.М.Б. е
навлязла на платното за движение от ляво на дясно пред автомобила. Ударът е
настъпил в предната дясна част на л.а. „Пежо 307“ и в дясната страна на
пешеходката (когато последната и била на 0,5 - 1,5 м. северно от
южната граница на платното за движение).
На
въпроса „Можела ли е пешеходката да избегне ПТП, с оглед началния момент, в
който е могла да забележи приближаващия автомобил „Пежо”, ВЛ е отговорило, че
от позицията, от която пешеходката е предприела пресичане на платното на път I
-6 в района на произшествието до десния завой, който е преодолял лекият
автомобил, е около 270 метра, което означава, че пешеходката е имала обективна
възможност да забележи приближаващия, движещ се на фарове лек автомобил. В открито съдебно заседание на 14.10.2019 г.,
ВЛ е потвърдило, че и водачът и пешеходката са имали взаимна видимост един към
друг.
Относно
причините за настъпване на процесното ПТП, ВЛ по АТЕ е приело, че при движение на лекия автомобил със
скорост, която би му позволила да спре в рамките на осветената си зона от 64
км/ч, водачът на лек автомобил „Пеж“о е могъл да спре преди да настъпи удар на
пешеходката, независимо от начина й на пресичане. Другата причина за настъпване
на процесното ПТП е предприетото пресичане на платното на път I - 6 от страна
на пешеходката в момент, когато това не е било безопасно за нея.
При
така установените факти, съдът приема, че е неоснователно възражението на
ответника, че пострадалата пешеходка се е движела върху пътното платно,
нарушавайки изискванията на чл. 108 ЗДвП (установено е, че тя е пресичала
пътното платно).
Неоснователно
е и възражението на ответника, че пешеходката е навлязла внезапно на платното
за движение, с което е допуснала нарушение на чл. 114, т. 1 ЗДвП. Както беше
посочено, възражението за съпричиняване следва да е доказано по нетърпящ
съмнение начин, а по делото не са налице каквито и да е обективни данни относно
това с какъв ход се е движела пешеходката.
Съгласно
чл. 113, ал. 2 ЗДвП, извън населените места и по двулентовите двупосочни пътища
в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека, те
могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места, като
при това спазват правилата по ал. 1, т. 1, 2 и 4. Процесното ПТП е реализирано
извън населено място, като няма данни в близост до мястото на ПТП да е имало
пешеходна пътека. С оглед на това, неоснователно е и възражението на ответника,
че пешеходката е пресичала на необозначено място.
Съдът
приема, че пострадалата е допуснала нарушение на чл. 114, т. 2 ЗДвП, но това
нарушение не е в причинна връзка с настъпилото ПТП. От показанията на св. С. се установява, че
процесното ПТП е настъпил в тъмната част на денонощието, при наличието на мъгла, висока облачност и
ограничена видимост. Пътят не бил осветен, отделно от това имало храсти и дървета. Съгласно чл. 114, т. 2 ЗДвП, на пешеходците е забранено да пресичат платното за движение при
ограничена видимост. Видно, обаче, от заключението по АТЕ, дори и при тези
условия, при движение на лекия автомобил със скорост, която би
му позволила да спре в рамките на осветената си зона от 64 км/ч, водачът на лек
автомобил „Пежо“ е могъл да спре преди да настъпи удар на пешеходката,
независимо от начина й на пресичане. Освен това, пешеходката е била осветена от
насрещно движещо се МПС, а водачът не я е забелязал дори и когато същата е била
непосредствено пред МПС (включително и при самия удар).
Пострадалата,
обаче, е допуснала друго нарушение на ЗДвП, което се намира в причинна връзка и
е допринесло за настъпване на вредоносните последици. Тя не е спазила
задълженията, установени в разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, предвиждащи,
че при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни, преди да
навлязат на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни
превозни средства. Видно от АТЕ, от позицията, от която пешеходката е
предприела пресичане на платното на път I -6 в района на произшествието до
десния завой, който е преодолял лекият автомобил, е около 270 метра, което
означава, че пешеходката е имала обективна възможност да забележи
приближаващия, движещ се на фарове лек автомобил. Следователно,
тя е имала възможност да съобрази поведението си с този факт, респ. да не
предприема пресичане. Ако тя бе спазила правилата за движение на пешеходците,
вредоносния резултат е имало възможност да не настъпи. Въпреки това, независимо
от това нейно нарушение на правилата за движение по пътищата, ако водачът на
застрахованият лек автомобил бе изпълнил задълженията си по
чл. 20, ал. 2 ЗДвП, пътно-транспортното произшествие със сигурност е щяло да
бъде предотвратено. Поради това, много
по-голям принос за ПТП има водачът, чиито задължения за опазване безопасността
на уязвимите участници в движението – пешеходци и престарели хора, са в
по-голям обем – предвид изрично очертаните от законодателя правила – чл. 116 ЗДвП. С оглед на изложеното, съдът приема, че приносът на
пострадалата за настъпване на вредоносния резултат е значително по-малък от
приноса на водача на автомобила и следва да бъде определен на 15%, с колкото и на
основание чл.51, ал.2 ЗЗД следва да бъде намалено определеното застрахователно
обезщетение.
Правопогасяващото
възражение на ответника за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй
като и към датата на увеличаване размера на исковете (14.10.2019 г.) не е
изтекъл предвидения в закона 5-годишен давностен срок.
Поради
изложеното, исковете са основателни и доказани за сумата от по 85 000 лева (100 000 лева
– 15 %), а за разликата до пълните предявени размери, исковете следва да се
отхвърлят.
Съгласно
чл. 432, ал. 1 КЗ, отговорността
на застрахователя е обусловена от отговорността на прекия причинител на
увреждането. При задължение от непозволено увреждане, деликвентът се смята в
забава и без покана и дължи лихва от деня на увреждането (чл. 84, ал. 3 ЗЗД).
Разпоредбите на новия КЗ (в сила от
01.01.2016г.), обаче, предвиждат, че застрахователят дължи лихва за забава от един по- късен
момент. Съгласно чл. 497, ал. 1 , т. 1 и т. 2 КЗ, застрахователят дължи
законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако
не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл. 106, ал.
3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал.
1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило
доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.
3. Съгласно чл. 106, ал. 3 КЗ, когато ползвателят на застрахователната услуга е увредено лице по
застраховки „Гражданска отговорност“ или трето ползващо се лице по други
застраховки, застрахователят го уведомява за доказателствата, които той трябва
да представи за установяване на основанието и размера на претенцията му.
Допълнителни доказателства може да се изискват само в случай че необходимостта
от тях не е можела да се предвиди към датата на завеждане на претенцията и
най-късно в срок 45 дни от датата на представяне на доказателствата, изискани
при завеждането по изречение първо. Чл.
496, ал. 1 КЗ предвижда, че срокът за окончателно произнасяне по
претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по
реда на чл. 380
пред застрахователя, сключил застраховката „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, или пред неговия представител за уреждане на претенции.
В
настоящия случай, ищците са предявили претенциите си пред ответника на 03.02.2017
г. (видно от известие за доставяне, л. 123 от делото), като с писмо от 24.02.2017
г. (л. 55), ответникът е поискал да бъдат представени допълнително документи,
сред които акт за смърт, удостоверение за наследници и др., каквито няма
данни ищците да са представили на ответника. Поради това и с оглед цитираните
по-горе разпоредби, обезщетението за забава в размер на законната лихва върху
обезщетенията за неимуществени вреди, е дължимо от датата на предявяване на
исковата молба – 26.10.2017 г.
Претенциите за законна лихва, следва да се отхвърлят, за периода от 02.12.2016 г. до 25.10.2017 г.
Относно разноските: На основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищците
– адв. П.К., сумата
от 5249.40 лева (с ДДС), съразмерно
на уважената част от исковете (6730 лв. + 20% ДДС = 8076 лв. х 0.65).
Ответникът е представил доказателства за извършени
разноски в размер на 36 000 лева (с ДДС), представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 05.01.2018 г.,
приложен на лист 106 от делото. В съдебно заседание на 14.10.2019 г. процесуалният
представител на ищците е направил възражение за прекомерност на
възнаграждението и е поискал същото да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5
от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от
Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата
предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и
да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет
размер за съответния вид работа. Съгласно задължителните разяснения, дадени с
т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по
тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер.
Съдът, след като взе предвид фактическата и правна
сложност на спора, броя на проведените открити съдебни заседания, обема и вида
на събраните доказателства и доказателствени средства, както и след като
съобрази разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г., приема,
че възнаграждението следва да се намали
на 9 600 лева, с включен ДДС (8 000 лева + ДДС в размер на 1600 лв.).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
3440.50 лева от общо направените
разноски в размер на 9830 лева (9830 лева х 0.35), в т.ч.: адвокатско
възнаграждение (9600 лева), депозит за АТЕ (200 лева) и депозит за свидетел (30
лева).
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от исковете,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 6930 лева, в т.ч. държавна
такса – 6800 лв. (170 000 лв. х 4%) и депозит за експертиза 130 лв. (200
лв. х 0.65), от внасянето на които ищците са били освободени.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Г.С.Б., с ЕГН: ********** и М.С.Б., с ЕГН: **********, и
двамата с адрес: с. Копринка, ул. „*********, на основание чл.
493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ, сумата от по 85 000 лева на всеки
от ищците, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от ищците
неимуществени вреди от смъртта на Р.М.Б., настъпила вследствие на пътно –
транспортно произшествие, реализирано на 02.12.2016 г., на ПП І-6, ведно със законната лихва, считано от 26.10.2017
г. до
окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователни, исковете по чл.
493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ, за
разликата над 85 000 лева до пълните предявени размери от по 130 000 лева –
частични
искове от по 200 000 лева, както и претенциите за законна
лихва, за периода от 02.12.2016 г. до
25.10.2017
г.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на адвокат П.К., с адрес: ***№ 9, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата,
сумата от 5249.40
лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Г.С.Б., с ЕГН: ********** и М.С.Б., с ЕГН: **********, и
двамата с адрес: с. Копринка, ул. „*********, да заплатят на З. „Б.И.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 3440.50 лева - разноски по делото.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание
чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 6930 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: