№ 367
гр. Б. , 16.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Б. в публично заседание на десети юни, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Гюлфие Яхова
Ангелина Бисеркова
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Ангелина Бисеркова Въззивно гражданско
дело № 20211200500069 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от В. К. Т., действаща чрез пълномощника
адв.Б.Б. срещу решение № 908281/22.10.2020 година, постановено по гр.д. № 789/2020
година по описа на РРСБ. С обжалвания съдебен акт са отхвърлени като неоснователни
предявените от жалбоподателя срещу „К.С.“ ЕООД, ЕИК ..., представлявано от Р.С. искове с
правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във връзка с чл.225, ал.1 КТ. С решението ищцата е
осъдена да заплати на ответника сторените от последния съдебни разноски.
В жалбата се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение. Твърди се, че решението е постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Оспорва фактическите констатации на съда като счита,
че не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Твърди, че към момента на
издаване на заповедта за прекратяване на процесното трудово правоотношение не е било
налице съвпадение на волеизявленията на страните относно момента на прекратяване.
Твърди, че моментът на приемане на предложението и моментът на прекратяване на
договора е един и същ, и той предхожда момента на получаване на приемането от ищцата.
Твърди, че в молбата от 17.03.2020 г. не е посочена дата, от която да се счита за прекратен
трудовия договор, с което обосновава теза за липса на предложение от страна на работника
относно това обстоятелство. Оспорва обективността и правилността на съдебно-
почерковите експертизи, които районният съд е кредитирал с доверие. Счита, че правните
доводи на районния съд не са отнесени правилно към казуса. С твърдение, че съдът е приел
за недоказани оспорени факти, за които не проведено надлежно доказване, обосновава
възражение за нарушение на съдопроизводствените правила. Навежда доводи за непълнота
на доклада по делото, изразяващи се в пропуск на съда да посочи като нуждаещи се от
доказване твърденията на ищцата за порок на волята, обективирана в молба от 17.03.2020 г.
като заявена под натиск от страна на работодателя, както и липса на указания чия е
доказателствената тежест за установяване на тези релевантни обстоятелства. Предвид
твърдяните пороци на доклада на съда счита за неправилно недопускането на гласни
доказателства за установяване на твърденията на ищцата за порок на волята в молба от
1
17.03.2020 г. по съображения за настъпила преклузия /съгласно протоколно определение от
07.08.2020 г./. Прави искане за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго
такова, с което предявените искове бъдат изцяло уважени. Претендира съдебни разноски.
Прави доказателствени искания, претендира съдебни разноски за две инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК ответникът по жалбата чрез пълномощник депозира писмен
отговор, с който оспорва доводите и възраженията, наведени с жалбата. Счита, че въззивната
инстанция следва да остави без разглеждане довода на жалбоподателя за липса на
предложение относно датата, от която работникът желае да се прекрати трудовото
правоотношение, както и възражението, че липсва волеизявление на работодателя, че
приема отправеното от работника предложение за прекратяване на трудовия договор по
взаимно съгласие, тъй като такива /доводи/ не са въведени с исковата молба. Алтернативно
обосновава становище за изцяло обоснован и съобразен с материалния закон извод на
районната инстанция за наличие в казуса на съвпадение на двете насрещни волеизявления
на страните относно начина, основанието и момента на прекратяване на процесното трудово
правоотношение. Твърди, че с подаване на волеизявлението от работника за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие и приемането му от работодателя е
настъпил фактът на прекратяване на трудовия договор, а с издаването на процесната заповед
само е констатирано това прекратяване като е уточнена началната дата за това. Оспорва като
несъстоятелни възражението на жалбоподателя за допуснато от районната инстанция
нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в кредитиране на едноличната и
тройна съдебно-почеркови експертизи, както и възражението за непълен доклад по делото.
Във връзка с наведените в исковата молба твърдения за порок на волята на ищцата,
изразяващ се в това, че е подала молба за прекратяване на трудовото правоотношение под
натиск и настояване на работодателя, се прави искане за оставяне на исковата молба без
движение поради неяснота на обстоятелствата, с които е обосновано възражението. Сочи, че
в тежест на ищцата е да установи вменения порок на волята, изразяващ се в случая в
настояване и натиск от страна на работодателя, което по делото не е доказано. Счита за
неоснователни доказателствените искания, сторени с жалбата. В случай, че съдът уважи
същите, прави искане за събиране на гласни доказателства. Ответникът по жалбата
претендира съдебни разноски, представя списък по чл.80 ГПК.
С определение по реда на чл.267 ГПК въззивният съд е дал ход на въззивната жалба, като
е докладвал същата, ведно с отговора на насрещната страна. Във връзка с наведени в
жалбата доводи за непълнота на сторения от районната инстанция доклад по делото и
несъбрани в тази връзка допустими и относими към спора доказателства, въззивният съд е
допуснал събиране на гласни доказателства - обясненията на въззивника и на управителя на
въззиваемото дружество по реда на чл.176 от ГПК, както и на посочени от двете страни
свидетели.
В съдебно заседание въззивникът се явява лично и с пълномощник. Поддържат въззивната
жалба. Претендира съдебни разноски съгласно списък по чл.80 ГПК. Пълномощникът на
страната представя писмено становище.
За въззиваемата страна в съдебно заседание се явяват законният представител и надлежно
упълномощен адвокат. Поддържат доводите и възраженията, сторени с писмения отговор на
въззивната жалба. Претендират съдебни разноски съгласно списък по чл.80 ГПК.
Във въззивното производство са събрани обясненията на въззивника и на управителя на
въззиваемото дружество, разпитан е свидетелят Е.М. /майка на жалбоподателя/.
Б.ският окръжен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и становището на
насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от
надлежна страна срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване.
2
За да се произнесе по основателността на жалбата, съдът съобрази следното:
Производството по гр.д. № 789/2020 г. по описа на РС- Б. е образувано по искова молба,
подадена от В. К. Т. срещу „К.С.“ ЕООД, ЕИК ..., претенции за признаване на уволнението й
със заповед № 295/18.03.2020 г., издадена от ответника за незаконно и неговата отмяна,
както и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 1 220.00 лева
представляваща обезщетение за времето от 18.03.2020 г. до 20.05.2020 г., през което е
останала без работа порази незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. Претендира съдебни
разноски.
В исковата молба се твърди, че на основание договор № 350/02.07.2019 г. между страните
е възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала
длъжността „диспечер транспортни средства“ с място на работа – „К.С.“ ЕООД, при
осемчасов работен ден и възнаграждение в размер на минималната работна заплата - 560.00
лева, а считано от 01.01.2020 г. – 610.00 лева. Договорът бил сключен при условията на
чл.70, ал.1 КТ със срок на изпитване в полза на работодателя, считано от 03.07.2019 г. до
03.01.2020 г. Договорът не бил прекратен в този срок, поради което с изтичането му се
трансформирал в безсрочен.
Ищцата твърди, че на 24.03.2020 г. й била връчена заповед № 295/18.03.2020 г. за
прекратяване на трудовото правоотношение с ответника. Твърди, че в резултат на
уволнението останала без работа повече от два месеца.
Ищцата твърди, че не е изразявала съгласие пред работодателя за прекратяване на
правоотношението, поради което посоченото в заповедта основание за прекратяване –
взаимно съгласие, по чл.325, ал.1, т.1 КТ не отговаря на обективната истина. Сочи, че дни
преди да й бъде връчена процесната заповед, била извикана в кабинета на лицето Р.С. -
управител на дружеството-ответник към момента, където й било заявено, че работодателят
желае прекратяване на трудовото правоотношение помежду им. Последната се изненадала,
след това притеснила, че ще остане без работа, поради което поискала отсрочка. Такава й
била отказана. Бил й връчена лист, на който под диктовката на Р.С. започнала да пише
молба за прекратяване на трудовото правоотношение. Т. написала молбата, но отказала да я
подпише. След това напуснала кабинета на С. много разстроена от случилото се и уплашена,
че остава без работа. Т. оспорва автентичността на подписа, положен от нейно име в
молбата за прекратяване на трудовото правоотношение. Твърди, че последното брутно
трудово възнаграждение, което е получила за месеца, предхождащ месеца на уволнението -
месец февруари 2020 г., е в размер на 610.00 лева. Сочи се в молбата, че на 20.05.2020 г. Т.
започнала работа при друг работодател. С посоченото обосновава правния си интерес от
предявяване на исковете. Прави доказателствени искания.
В законоустановения срок ответникът чрез пълномощник е депозирал писмен отговор, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Сочи, че на 17.03.2020 г. ищцата е
отправила до работодателя предложение за прекратяване на трудовото правоотношение, за
което е подписала лично молба от 17.03.2020 г. Твърди, че тази молба е приета от
работодателя на 18.03.2020 г., поради което на същата дата е издадена заповед № 295 за
прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. Твърди, че в случая е налице взаимно
съвпадане на двете насрещни волеизявления на страните за начина и основанието за
прекратяване на правоотношението. Сочи, че мотивите за отправяне на предложението,
както и за неговото приемане са ирелевантни за законосъобразността на заповедта за
прекратяване на правоотношението. Твърди, че в тежест на ищцата е да докаже въведения в
процеса порок на волята по подаване на молбата за прекратяване на трудовото
правоотношение. Оспорва ищцовото твърдение за отправена на 17.03.2020 г. от
работодателя заплаха. Навежда подробни правни доводи, с които обосновава становище, че
в случая не е налице унищожаемост на волята на Т., обективирана в молба от 17.03.2020 г.,
поради заплаха по чл.30 вр.с чл.44 ЗЗД. Прави доказателствени искания.
В хода на процеса районната инстанция е събрала като доказателство оригинал на Молба
от В.Т. от 17.03.2020 г., обективираща воля на автора да бъде освободена от работа по
взаимно съгласие. Открито е производство по чл.193 ГПК за проверка автентичността на
положения от името на В.Т. подпис в молбата. На ищцата е указана тежестта да докаже
неавтентичността на оспорения документ. В тази връзка са назначена еднолична съдебно-
3
графологична и тройна съдебно-графологична експертизи /Протокол № 39/28.07.2020 г. и
Протокол за изготвена съдебно комплексна експертиза, депозиран по делото на 14.09.2020
г./, сочещи по категоричен начин на обстоятелството, че подписът в молба от 17.03.2020 г. е
положен от В. К. Т., т.е. че документът е автентичен.
Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства районната инстанция е
постановила решение № *********.10.2020 г., с което е отхвърлила като неоснователни
предявените от Т. искове като е осъдил същата да заплати на ответника сторените съдебни
разноски в размер на 600.00 лева, адвокатско възнаграждение. С решението съдът е признал
за недоказано оспорването автентичността на подписа в молба от В. К. Т. от 17.03.2020 г.
По делото не се спори, а събраните писмени доказателства установяват, че по силата на
трудов договор № 350/02.07.2019 г., сключен между страните в процеса, В. К. Т. е приела да
изпълнява длъжността „Диспечер транспортни средства“ с месторабота-въззиваемото
дружество. На основание постигнатата договореност работодателят се задължил да заплаща
на работника основно месечно трудово възнаграждение в размер на 560.00 лева, а считано
от 01.01.2020 г. – 610.00 лева. Страните договорили срок за изпитване 6 месеца, уговорен в
полза на работодателя.
Страните не спорят, а събраните доказателства установяват по непротиворечив начин, че
след изтичане на срока за изпитване процесното трудово правоотношение продължило да
съществува, т.е. договорът се трансформирал в безсрочен.
От обясненията на страните, събрани във въззивното производство по реда на чл.176 ГПК,
се установи, че на 17.03.2020 г. между ищцата и Р.С. /служител на въззиваемото дружество
към онзи момент и настоящ управител на същото/ е проведен разговор, по инициатива на
работодателя. Т. била уведомена за желанието и волята на работодателя да се прекрати
трудовото правоотношение помежду им, поради усложнена икономическа обстановка в
страната във връзка с Ковид -пандемията. Терзиийска се притеснила и уплашила се, че ще
остане без работа, поради което отправила молба да не бъдат предприемани действия по
прекратяване на трудовото правоотношение. С. уведомила Т., че волята на работодателя е
категорична и подала на Т. лист, върху който собственоръчно написала да бъде освободена
от работа по взаимно съгласие. Подписала молбата и я оставила в кабинета на С.. Във връзка
с тази молба на 18.03.2020 г. въззиваемото дружество издало заповед № 295 за прекратяване
на трудовото правоотношение между страните на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ по
взаимно съгласие. Не се спори, че заповедта е връчена на ищцата на 24.03.2020 г.
От събраните в първоинстанционното производство еднолична и тройна съдебно-
графологични експертизи, които съдът изцяло кредитира с доверие като компетентни,
обективни, необорени от останалите събрани по делото доказателства се установи по
несъмнен начин автентичността на положения от В. К. Т. подпис в молба от 17.03.2020 г.,
обективираща волята на същата за прекратяване на трудовото й правоотношение с
ответника по взаимно съгласие. И в двете експертизи вещите лица са изследвали обстойно
общите и частните признаци на почерка на ищцата, а като сравнителен материал е
използван както наличния по делото, така и експериментален сравнителен материал
/положен от ищцата пред вещите лица, а също и документи, подадени лично от ищцата във
връзка с издаване на лични документи/, при което експертите са достигнали до категоричен
извод, че в случая липсват признаци за имитиране на подписа и подписът е автентичен -
положен от В.Т.. По делото няма данни за пристрастност и /или предубеденост на вещите
лица. Заключенията са обективни и в максимален обем дават отговор на поставените задачи.
Ето защо съдът приема за несъмнено установено по делото, че на 17.03.2020 г. В.Т. е
изразила правно валидна воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие,
което е било прието от работодателя в законоустановения срок /чл.325, ал.1, т.1 КТ/
седемдневен/ на 18.03.2020 г. с издаването на заповедта за прекратяване на процесното
трудово правоотношение, връчена лично на работника на 24.03.2020 г. С оглед на това
съдът счита за несъстоятелно възражението на въззивника за неавтентичност на подписа в
молбата от 17.03.2020 г., респективно необоснованост на възражението, че фактическите
констатации на първоинстанционния съд в обжалваното решение не се подкрепят от
събраните по делото доказателства.
Неоснователно е и възражението на въззивника за постановяване на
първоинстанционното решение в нарушение на съдопроизводствените правила, изразило се
4
в непълнота на доклада и недопускане в тази връзка на гласни доказателства за
установяване на въведени с исковата молба спорни релевантни обстоятелства, довело до
неправилни фактически констатации и необоснованост на решението. В тази връзка съдът
на първо място обсъди доклада по делото, обективиран в разпореждане № 4741/16.06.2020 г.
На следващо място съобрази волята на страните, изразена в първото открито съдебно
заседание, а именно липсата на възражения относно сторения от районната инстанция
доклад, както и обстоятелството, че в хода на въззивното производство съдът е уважил
доказателствените искания на въззивника, насочени към попълване на доказателствения
материал по делото във връзка с наведените в исковата молба твърдения за упражнен върху
Т. натиск от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение помежду им.
Относно основанието за прекратяване на процесното трудово правоотношение:
По приложението на разпоредбата на чл.325, ал.1, т.1 от КТ е създадена константна
съдебна практика, съгласно която взаимното съгласие по чл.325, ал.1, т.1 от КТ означава, че
и двете страни искат сключеният между тях трудов договор да престане да съществува
занапред. Предложение за прекратяване на трудовото правоотношение може да направи
всяка от тях, без да е необходимо да се посочват причини, нито точното правно основание
по КТ. Волеизявлението на страните трябва да бъде в писмен форма, която е форма за
действителност, без да е нужно да е посочен точният текст от закона – достатъчно е от
изявлението да следва, че се желае трудовото правоотношение да бъде прекратено.
Основанието по чл.325, ал.1, т.1 от КТ за прекратяване на трудовия договор следва да бъде
посочено задължително само в заповедта за уволнение, имаща констативен характер,
предвид различните правни последици от прекратяване на трудовото правоотношение в
зависимост от основанието за това. Страната, към която е направено предложението за
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие трябва да вземе отношение по него и
да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъде
направено, се смята, че предложението не е прието. Същевременно, страната, отправила
предложението се счита обвързана от него до изтичане на установения в закона седемдневен
срок, освен в случаите, когато волеизявлението за оттегляне на предложението е достигнало
до насрещната страна преди, или най-късно едновременно с предложението – чл.13, ал.2 от
ЗЗД. Оттеглянето на предложението за прекратяване на трудов договор от заявилата го
страна след достигането му до насрещната страна по трудовия договор не поражда правни
последици, тъй като до изтичане на установения в закона седемдневен срок предложителят
е обвързан от предложението си /чл.13, ал.1 ЗЗД/, а насрещната страна разполага с
възможността да изрази съгласие за приемането му. Съгласието на работодателя може да се
изразява и без отделно уведомяване на работника /служителя, ако в седемдневния срок е
издал заповед за прекратяване на трудовия договор. В момента на съвпадане на двете
волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а
издаването на акт за прекратяване на трудовото правоотношение има само констативно
действие, какъвто е и настоящият казус.
Във връзка с наведените в исковата молба твърдения, че написаната от В.Т. на 17.03.2020
г. молба за освобождаването й от работа по взаимно съгласие "под натиск" от страна на
работодателя настоящият съдебен състав съобрази правната доктрина и константната
практика на ВКС, съгласно която за да е налице заплашване /психическа принуда/ при
изразяване на волеизявлението на работника, което е основание за унищожаемост на
договора по смисъла на чл.27 и чл.30 ЗЗД, следва за работника да е налице реален страх,
възбуден от противоречащи на закона и/или морала действия, извършени от работодателя.
Т.е. заплашването по чл.30 ЗЗД е сложен фактически състав, който се счита за осъществен
когато са извършени непозволени и противоречащи на закона или морала действия от едната
страна по договора, които действия да са предизвикали основателен страх у другата страна,
който да е оказал въздействие върху нея при подписването на документа. Следва, че за да е
опорочена волята на работника за прекратяване на договора по взаимно съгласие и
волеизявлението му да е недействително по смисъла на чл.30 от ЗЗД работодателят следва
да е използвал непозволени и противоречащи на закона или морала средства с възбуждане у
работника на основателен страх, който да е оказал въздействие върху последния при
подписването на договора/молбата. Ако извършените от едната страна по договора действия
не са от такъв характер, дори да са възникнали у другата страна страхови представи, под
влияние на които тя да е подписала договора, не е налице опорочаване на волята й по
смисъла на чл.30 ЗЗД. Именно такъв е и настоящият случай.
5
Събраните по делото писмени и гласни доказателства не водят до извод, че волята на Т. е
била опорочена и че действията й по написване, подписване и подаване /оставяне във
фактическа власт на работодателя/ на процесната молба от 17.03.2020 г. са извършени при
отсъствие на свободно формирана воля. Доказателствата по делото установиха ищцовите
твърдения, че молбата е написана от Т. след като е била извикана в кабинета на Р.С., която я
е уведомила, че работодателят желае да прекрати трудовото правоотношение помежду им
поради икономическата обстановка в страната. Т. се притеснила, че ще остане без работа и
започнала да умолява С. да не се предприемат действия за прекратяване на трудовото
правоотношение. Поради категоричността във волята на работодателя да прекрати
трудовото правоотношение Т. взела предложен й от С. лист и написала процесната молба от
17.03.2020 г. С оглед на тези данни, които не се оспорват от въззивника, и не се
опровергават от доказателствата по делото, следва категоричен извод, че действията на
работодателя в случая не могат да бъдат квалифицирани като такива по смисъла на чл.30
ЗЗД.
Горният извод не се опровергава от събраните във въззивното производство показания на
свидетелката М. – майка на В.Т., тъй като същите на първо място не възпроизвеждат лични
и непосредствени възприятия на свидетеля относно обстоятелствата, при които се е провела
срещата между Т. и С. на 17.03.2020 г., а възпроизвеждат изявления на В.Т.. На следващо
място данните в тези показания, относно упражнен от работодателя спрямо работника
натиск не намират опора в останалите събрани по делото доказателства, в това число и
обясненията на въззиваемата, дадени по реда на чл.176 от ГПК.
С оглед на изложеното съдът счита за неоснователно наведеното от жалбоподателя
възражение за незаконност на уволнението поради това, че не е било постигнато съгласие за
прекратяване на трудовия договор поради опорочаване волята на работника вследствие на
заплашване от страна на работодателя. По делото не се събраха доказателства за поведение
на работодателя, с което същият да е възбудил чрез непозволени и противоречащи на закона
и морала средства основателен страх у въззивника, с които да е мотивирал последния да
подаде молба за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Ето защо
съдът счита за неоснователни възраженията на жалбоподателя за неправилност на
първоинстанционното решение поради постановяването му в нарушение на материалния
закон. При наличие на съгласие от страна на въззивника, представляващо предложение до
работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, изразено в писмена форма,
приемане на предложението от последния в законоустановения срок и липсата на оттегляне
на молбата по реда, по който е подадена, съдът намира, че за работодателя е било налице
основанието по чл.325, ал.1, т.1 от КТ да прекрати трудовото правоотношение с Т. по
посочения ред. Същото основание е посочено и в заповед № 295/18.03.2020 г. Въззиваемото
дружество е установило в хода на процеса, че заповедта е издадена при спазване на
разпоредбите на КТ. Ищцата не е установила твърденията в молбата за наличие на порок на
волята и за допуснати нарушения от страна на работодателя. По изложените мотиви съдът
намира предявеният главен иск –за отмяна на уволнението, за неоснователен, както
правилно е приел и районният съд. От основателността на главния иск следва, че и иска за
обезщетение за оставане без работа поради уволнението е неоснователен и като такъв
подлежи на отхвърляне.
Относно наведените във въззивната жалба доводи и твърдения, че към момента на издаване
на заповедта за прекратяване на процесното трудово правоотношение не е било налице
съвпадение на волеизявленията на страните относно момента на прекратяване, че в молбата
от 17.03.2020 г. не е посочена дата, от която да се счита за прекратен трудовия договор, с
които обосновава теза за липса на предложение от страна на работника досежно това
обстоятелство, съдът съобрази константната съдебна практика на ВКС, съгласно която
ищецът по иска за признаване на уволнение за незаконно по чл.344, ал.1, т.1 КТ трябва да
посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно
право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право или имат
значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си по иск за
признаване на уволнението за незаконно по чл.344, ал.1, т.1 КТ на факти, които опорочават,
отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в
исковата молба. След предявяването на исковата молба ищецът може да допълва исковата си
молба, като посочи нови факти, само ако е направил съответното възражение срещу
оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от
6
фактите, на които то се основава. С оглед диспозитивното начало, установено в чл.6, ал.2 от
ГПК в спорните съдебни производства по исковете по чл.344, ал.1, т.1 от КТ съдът не може
да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са наведени от ищеца с
исковата молба като основания на иска. Когато ищецът не оспорва с исковата молба
релевантен факт, който представлява основание за прекратяване от страна на работодателя
на трудовото правоотношение, следва да се приеме, че не е наведен такъв довод за
незаконност на уволнението и съдът няма право да го разглежда. С оглед на това и предвид,
че с исковата молба ищецът не навежда като основание за незаконосъобразност на
прекратяването на процесното трудово правоотношение твърдения, че в молбата от
17.03.2020 г. не е посочена дата, от която да се счита за прекратен трудовия договор, както и
твърдения за липса на съвпадение на волята на страните относно датата, от която да се счита
за прекратен трудовия договор, настоящата съдебна инстанция следва да остави без
разглеждане наведеното едва с въззивната жалба възражение на В.Т. за липса в казуса на
съвпадение на волеизявленията на страните относно момента на прекратяване на процесния
трудов договор по взаимно съгласие.
Предвид изложеното обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния
закон и при спазване на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде
потвърдено, а жалбата като неоснователна следва да бъде оставена без уважение.
На основание чл.81 ГПК и чл.78, ал.3 ГПК в тежест на въззивника следва да се възложат
сторените от въззиваемото дружество съдебни разноски във въззивното производство, а
именно сумата от 732.00 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по
настоящото в.гр.дело, съгласно приложените в кориците на делото писмени доказателства /
договор за правна защита и съдействие от 09.12.2020 г., пълномощно от 09.12.2020 г.,
фактура от 14.12.2020 г./
Мотивиран от изложеното, Окръжен съд Б.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 908281/22.10.2020 година, постановено по гр.д. № 789/2020
година по описа на РРСБ, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от В. К. Т.,
ЕГН ********** срещу „К.С.“ ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление гр.Б.
ул.“И.М...., представлявано от Р.Д. С. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във
връзка с чл.225, ал.1 КТ.
ОСЪЖДА В. К. Т., ЕГН ********** да заплати на „К.С.“ ЕООД, ЕИК ..., седалище и
адрес на управление гр.Б. ул.“И.М...., представлявано от Р.Д. С. сумата от 732.00
/седемстотин тридесет и два/ лева, представляваща съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7