РЕШЕНИЕ
№ 140
гр. Сливен, 26.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Г.
като разгледа докладваното от Мария Ян. Блецова Калцова Въззивно
гражданско дело № 20242200500094 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от адв.К. пълномощник на
Община Сливен с адрес ** против решение № 971/15.12.2023 г. по гр.д. №
3095/2022г. на Районен съд – Сливен, с което по предявения иск с
пр.осн.чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.79 от ЗС по отношение на
въззивника е било признато за установено, че Р. Г. Г., ЕГН ********** и К. Х.
Г., ЕГН ******* са собственици, на основание осъществено давностно
владение /недобросъвестно, продължило десет и повече години/, на поземлен
имот с идентификатор 67338.435.143 находящ се в **, с площ 1 152кв.м.,
номер по предходен план 1890 при съседи- поземлени имоти с
идентификатори: 67338.435.145, 67338.435.453, 67338.435.144 и
67338.435.544. С обжалваното решение въззивникът е бил осъден да заплати
1
деловодни разноски в размер на 650.00лв.
Решението е обжалвано като неправилно, необосновано и
противоречащто на материалния закон. В жалбата се посочва, че съдът
неправилно е тълкувал част от събраните писмени доказателства и по този
начин е формирал неправилна фактическа обстановка. Без да са налице
убедителни доказателства, съдът неправилно бил приел, че бащата на ищците
– Г. К. е бил собственик на процесния имот и им е предоставил владението на
имота, като заявил, че го дарява. Не било ясно какво им е дарил – владението,
ползването, правото на собственост. Изводът на съда, че К. е предоставил
владението на имота не почивало на събраните по делото доказателства, тъй
като не било установено той да е негов собственик. К. не бил декларирал
имота като свой. Това били направили неговите наследници през 1998г., а
през 1992г. те били поискали оценка на имота, явно с намерението да го
закупят, намерение което останало неосъществено.
По делото спорен бил въпросът не дали ищците ползват имота, а от кога
го ползват. Неправилно съдът бил приел, че част от мотивите по
постановеното по гр.д.4311/2021г. на СлРС решение, с които съдът е приел, че
настоящите въззиваеми владеят имота от 1991г. са решаващи и по този начин
е възприел за доказано по настоящето дело, че имотът се владее от ищците от
1991г. „Решаващи“ били мотивите, които били отражение на диспозитива на
решението. Само те се ползвали със СПН и следвало да бъдат зачетени от
съда. Мотивите за осъществено владение от 1991г. не били такива ( тогава
предявеният иск е бил отхвърлен), поради което съдът не следвало да
формира правен извод за осъществено владение от 1991г.
Жалбоподателят посочва, че от данните по делото е видно, че през
годините ищците са предприемали редица действия, с които ту са
декларирали, че имотът е техен, ту са искали неговото узаконяване.
Намерението им за владение на имота като свой не било ясно. Неправилно
съдът бил приел, че хаотичните им действия били израз на стремежа им да
узаконят собствеността си. По този начин той игнорирал необходимостта
ищците да докажат намерението си да владеят имота като свой, което като
резултат довело до неправилен правен изводи, че имотът е придобит по
давност. В случая единият елемент за придобивна давност – фактическото
владение на имота бил налице, но липсвал вторият елемент – субективното
2
намерение имотът да се владее като свой.
Моли се обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да
бъде отхвърлен. Претендират се деловодни разноски за двете инстанции.
Страната не е направила нови доказателствени или процесуални искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба
от адв.К., пълномощник на Р. Г. Г., ЕГН ********** и К. Х. Г., ЕГН *******,
с който жалбата е оспорена като неоснователна. Посочено е, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно, както и че същото кореспондира със
събраните по делото доказателства.
Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се
разноски. Страната не е направила нови процесуални или доказателствени
искания.
В съдебно заседание въззивната страна, редовно призована се
представляват от представител по пълномощие адв.К., която поддържа
въззивната жалба на основанията изложени в нея и моли тя да бъде уважена.
Претендира разноски.
В съдебно заседание въззиваемите, редовно призовани не се явяват.
Представлява се от представител по пълномощие адв.К., който оспорва
въззивната жалба и моли да се потвърди първоинстанционното решение.
Претендира разноски.
Обжалваното решение е било съобщено на въззивната страна на
21.12.2023 г. и в рамките на законоустановения двуседмичен срок – на
04.01.2024г. е била депозирана въззивната жалба.
Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка
изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Тя е
изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради
което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с
оглед процесуална икономия препраща към него.
Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в
законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния
акт и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, но разгледана по
същество е неоснователна.
Пред Районен съд Сливен е бил предявен установителен иск за
3
признаване по отношение на въззивната страна, че ищците са собственици по
давност ( изтекли 10 години) на имот с идентификационен номер
67338.435.143, с площ от 1152 кв.м., находящ се в **, гр.Сливен. Исковата
молба е била депозирана на 19.07.2022г. и в нея са изложени твърдения, че
имотът първоначално е бил владян от бащата на ищцата – Г. Тодоров К. като
негова собственост ( за което е имало направено отбелязване в разписния лист
без да е посочено правното основание на придобитата собственост), а по –
късно , през 1997г. владението на имота било предоставено като сватбен
подарък на ищците Р. и К. Г.и. Те подали декларация за собственост на
недвижим имот в МДТ 31.05.1998г. и през всички последвали години
заплащали необходимите данъци и такси.
От данните по делото е видно също така, че на 26.06.1992г. ищецът К. Г.
е подал молба до Община Сливен за оценка на земя с площ 1500 кв.м.,
находяща се в **, в гр.Сливен, с цел закупуването и. През 2009г., със заповед
на Кмета на община Сливен му е било отказано закупуването на земя
находяща се в **.
При постановяване на решението си, съдът съобрази следните основни
положения:
На първо място – предмет на спора е недвижим имот, който има
качеството на частна общинска собственост. По аргумент на противното на
посоченото в чл.86 от ЗС ( изм. влязло в сила на 01.06.1996г.), частната
общинска собственост може да се придобие по давност.
На второ място, предвид разпоредбата на чл.79 от ЗС, за да бъде
придобито право на собственост по давност е необходимо комулативното
наличие на обективни и субективни предпоставки. От обективна страна е
необходимо придобиващият правото на собственост да упражнява фактическа
власт – държане на вещта в продължение на предвидения от закона срок - 10
години при недобросъвестно и 5 години при добросъвестно владение ( чл.79
ЗС). От субективна страна е необходимо да е налице намерение за своене и то
да е било явно, непрекъснато, сведено до знанието на собствениците. За да
установи субективния елемент придобиващият по давност следва да докаже,
че е владеел веща само за себе си и че е извършвал такива действия, които
недвусмислено сочат, че счита вещта за своя и ако друг опита да установи
4
фактическа власт върху нея, ще бъде отблъснат. На практика тези действия
могат да са най – различни – поставяне на ограда, поставяне на ключалка,
недопускане до имота и т.н.
На трето място, следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 68 от ЗС
където са дадени легалните определения на понятията „владение“ и
„държане“. Законодателят посочва, че владението е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез
другиго, като своя, а държането е упражняване на фактическа власт върху
вещ, която лицето не държи като своя.
В настоящия случай следва да се установи дали ищците са владели
процесния имот като свой в продължение на 10 години и по този начин са го
придобили по давност.
По отношение на придобиването по давност на частната общинска
собственост е необходимо да се отчете, че е имало значителни периоди от
време, през които давност не е текла.
Възможността да се придобива по давност частна общинска
собственост е възникнала на 01.06.1996г. с влизане в сила на изменението на
чл.86 от ЗС. На 01.06.2006г. е влязъл в сила Закон за допълнение на Закона за
собствеността. С него е наложен т.н. „меморандум“ върху възможността да се
придобива по давност частна общинска собственост. Първоначалният срок е
бил 6 месеца, след което последвали още няколко удължавания и така
последно определеният срок е следвало да изтече на 31.12.2022г. с решение на
Конституционния съд обаче последните изменения са обявени за
противоконституционни и така от влизане в сила на решението на КС по к.д.
№ 16/2021г. – 07.03.2022г. (обнародвано на 04.03.2022г.), след 07.03.2022г. е
продължила да тече придобивна давност.
Съдът приема, че ищецът К. Г. ясно и недвусмислено е оповестил на
Община Сливен, че той лично и съпругата му владеят процесния имот лично
за себе си, като е подал декларация за собственост на недвижим имот на
31.05.1998г. пред МДТ (обстоятелство, с което въззивната страна е съгласна).
5
От този момент те са заплащали дължимите данъци, оградили са имота, не са
позволявали на друг да го владее. От 31.05.1998г. до 01.06.2006г. (когато е
въведен меморандум), ищците са владели имота за себе си в продължение на
8 години, без 1 ден. От падането на меморандума – 07.03.2022г., до
постановяване на настоящето решение ( съдът следва да съобрази всички
настъпили до постановяване на решението факти чл.235, ал.3 от ГПК) –
27.03.2024г. са минали две години и 20дни. Така общия период на владеене е
повече от 10 години и ищците са придобили имота по давност.
Тъй като правните изводи на съда по същество съвпадат с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени деловодни
разноски в полза на въззиваемите. За въззивна инстанция деловодните
разноски са за заплатено адвокатско възнаграждение по 400.00лв. за всеки от
въззиваемите – К. Х. Г. и Р. Г. Г..
Ръководен от гореизложеното съдът,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №971/15.12.2023 г. по гр.д. № 3095/2022г.
на Сливенския районен съд.
ОСЪЖДА Община Сливен с адрес ** да заплати на Р. Г. Г., ЕГН
********** деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 400.00
(четиристотин)лева адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Община Сливен с адрес ** да заплати на К. Х. Г., ЕГН
********** деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 400.00
(четиристотин)лева адвокатско възнаграждение.
6
Решението на основание чл.280, ал.2 ГПК подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок, считано от съобщаването на страните пред
ВКС на Република България.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7