№ 3118
гр. София, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100511575 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника ЗК „Лев Инс“ АД срещу решение от
12.08.2024 г. по гр.д. №33529/2023 г. на Софийски районен съд, 76 състав, в частта, в която е
уважен предявеният от ищеца В. Г. Б. срещу жалбоподателя осъдителен иск с правно
основание чл.432 ал.1 КЗ вр. чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 1500,00 лв. до пълния
присъден размер от 3000,00 лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, по
силата на застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност”
№BG/22/122003689905 във връзка с реализирано на 06.02.2023 г. пътно-транспортно
произшествие в гр. Нови Искър по вина на Н.А.Д. - водач на товарен автомобил с марка
„Фолксваген Транспортер” с рег. № *********, ведно със законната лихва върху сумата от
22.02.2023 г. до окончателното и изплащане, като ответникът е осъден да заплати на ищеца и
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно поради
неправилно приложение на материалния закон. Сочи, че неправилно първоинстанционният
съд приел, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да
отхвърли предявения иск за разликата над посочения по-горе размер. Претендира разноски.
Въззиваемата страна В. Г. Б. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и
моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението на СРС в частта, в която предявеният иск е уважен до посочения по-горе
размер, не е обжалвано от ответника, поради което е влязло в законна сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
1
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Доколкото обжалваното решение е влязло в сила в посочената по-горе част, то и
основанието на предявения иск е установено. Спорът по настоящото дело е съсредоточен
върху обстоятелството дали е налице съпричиняване от страна на пострадалото лице.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и недоказано възражението на
ответника за наличието на съпричиняване от страна на ищеца. Съгласно разпоредбата на
чл.51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението
може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за
движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение.
Съгласно разяснителната част на т.7 ТР №1/2014г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на
вредата по чл.51 ал.2 ЗЗД изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на
пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения -
обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но
всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния
резултат, като го обуславя в някаква степен. Направено е отграничение между
допринасянето на пострадалия за възникване на самото ПТП, като правно значим факт,
който обуславя прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, и приноса му за настъпване на вредата спрямо
самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Посочено е, че дали
поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във
всеки конкретен случай.
Съгласно трайната практика на ВКС /напр. решение №92/24.07.2013г. по т.д. №540/
2012 г. на I ТО/, приносът на пострадалия по чл.51 ал.2 ЗЗД следва да бъде надлежно
релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд. С
решение №98/29.06.2016г. по т.д. №1499/2015 г. на I ТО на ВКС и с решение
№66/01.06.2017г. по т.д. №650/2016 г. на I ТО на ВКС, е прието, че надлежно възражение за
съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде
направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата
на чл.147 т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението.
Подчертано е, че приносът на пострадалия трябва да е конкретен - да се изразява в
извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото
лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем, съответно обстоятелствата,
които навежда страната и на които основава възражението си по чл.51 ал.2 ЗЗД, също трябва
да са конкретни.
От показанията на свид. Н.Д. се установява, че след процесното ПТП ищецът е бил с
окървавено лице, защото явно е бил без колан и затова се е ударил във волана.
2
От заключението на СМЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, се
установява, че при конкретния механизъм на процесното ПТП най-често се получават
шийни травми от т.нар. камшичен удар, като предпазният колан не може да предотврати
възникване на травмени увреждания от този тип, дори напротив - може да ги утежни.
Вещото лице сочи още, че при ищеца не са установени категорични коланни травми, както и
че шийната травма не може да бъде предотвратена или настъпила в по-лека степен при
употреба на предпазен колан, а нараняванията на главата и лицето биха могли да се получат
както с поставен, така и без поставен предпазен колан.
От заключението на назначената по делото САТЕ, което и настоящият съдебен състав
кредитира напълно, се установява, че т.а., управляван от ищеца, е снабден с предпазни
колани в кабината, както и че тялото на водача при технически изправен и правилно
поставен колан би политнало в посока напред 5-7 см. В о.с.з. вещото лице сочи още, че при
поставен предпазен колан шофьорът не би могъл да достигне до волана с главата си.
При тези данни и с оглед събраните в рамките на производството по настоящето дело
доказателства, настоящият съдебен състав намира, че по делото не се установи безспорно и
категорично твърдението на ответника, че пострадалият е пътувал без поставен предпазен
колан, т.е. не се установи нарушение на разпоредбата на чл.137в ЗДвП, като в тази насока
единственото доказателство са показанията на свид. Н.Д., които показания обаче не са
категорични, а се базират единствено на предположения на свидетеля. Освен това, се
установи от заключението на СМЕ, че и при правилно поставен предпазен колан ищецът би
получил процесните травми, т.е. не се установи соченото нарушение на правилата за
движение от страна на ищеца да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен
резултат, т.е. последният да е негово следствие.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 240,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на
чл.38 ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №15525 от 12.08.2024 г., постановено по гр.д.
№33529/2023 г. по описа на СРС, ГО, 76 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс” АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „*********, да заплати на адв. В. О., адрес: гр. София, ул. „*********, на
основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от 240,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
3
1._______________________
2._______________________
4