№ 110
гр. София, 28.03.2022 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН
НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети март
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Д. Петков
Членове:Яника Т. Бозаджиева
Анелия М. Игнатова
като разгледа докладваното от Яника Т. Бозаджиева Въззивно частно
наказателно дело № 20221800600075 по описа за 2022 година
Производството е по чл.243, ал. 7, вр. ал.4, 5 и 6 НПК.
СОС , в качеството му на инстанция по контрол на актовете на
прокуратурата по чл.243 НПК е сезиран с жалба против определение на РС И.
от 4.01.2022г., постановено по ЧНД № 763/2021г., с което е потвърдено
постановление на РП от 11.11.2021г. по пр.пр. № 976/2018г. на СОП, ДП №
162/2018г. по описа на РУ на МВР - К., по силата на което е прекратено
наказателното производство, образувано и водено против неизвестен
извършител за това, че на 1.09.2018г., около10.30ч. в гр. М. п., ул. „Б. г.“, № е
причинил средна телесна повреда на С.А. С., посредством упражнено насилие
и нанасяне на удари в различни части на тялото- престъпление по чл.129,ал.1
вр.ал.2 НК.
За да прекратят наказателното производство двете инстанции са приели
съответно- РП- И., че описаното деяние, осъществено от М. Л. / лицето,
против което практически е водено разследването/, не описва от обективна и
субективна страна признаците на деяние, което е инкриминирано по НК, а
РС- И.- че обвинението по чл.129, ал.1 НК е останало недоказано.
Цитираното по- горе определение е обжалвано от пострадалата Сн. С.,
която атакува същото като постановено в грубо нарушение на процесуалните
правила, гарантиращи обективност на разследването, равни права на
страните, разкриване на обективната истина и вземане на решение по
1
вътрешно убеждение, основано и мотивирано в съответствие с
доказателствата. Изтъква, че фактическите изводи, съдържащи се в
постановлението са приети въз основа на необективен анализ на
доказателствата, същите са изцяло основани на показанията, които е дал
извършителят на деянието М. Л., като прокуратурата им е дала безкритично
вяра, без да ги съпостави с останалите доказателства и без да констатира
противоречията в тях.Така, относно механизма на причиняване на
нараняването, съставляващо средна телесна повреда, възприетият от
прокуратурата едностранчиво обусловен от показанията на Л. механизъм, не
кореспондира с наличието и на други увреждания на пострадалата,
установени от медицинските документи и коментирани по експертен път от
СМЕ-хематом в областта на брадичката, хематом на лявата раменна става,
хематоми по лявата предмишница, охлузна рана по лявата подбедрица. Тези
увреждания могат да бъдат получени при нанасянето на множество удари,
което съответства на показанията на пострадалата и опровергава показанията
на Л., т.к. не е възможно описаните увреждания да бъдат получени при сядане
на земята. Жалбоподателката застъпва становище, че упражняването на сила
за извиване на ръката и нанасянето на удари, осъществени от М. Л. са
умишлени, целенасочени действия, целящи причиняването на описаните
увреждания, а не случайни- вън и независещи от волята на извършителя.
В подкрепа на оплакванията си жалбоподателят навежда конкретни
доводи, а именно, че са игнорирани редица факти и обстоятелства, които да
доведат до изводи за случайно деяние, а не за умишлено или непредпазливо
такова от страна на Л., като навежда пространни доводи в жалбата си,
основани на анализ на доказателствата.
В заключение изтъква, че прекратяването на наказателното производство
против Л. за извършено престъпление от общ характер е формирало у
последния съзнание за недосегаемост от закона, което е послужило за
отправяне на нови закани и заплахи за саморазправа от страна на последния
спрямо жалбоподателката.
В съответствие с направените оплаквания и приложените доводи и
аргументи прави искане настоящия въззивен съдебен състав да постанови
решение, по силата на което да отмени атакуваното определение и
постановление, като се продължат действията по наказателното
2
производство и бъде внесен обвинителен акт против уличеното лице М. Л..
Съдът като разгледа оплакванията, съдържащи се в жалбата, прецени
събраните доказателства на досъдебното производство, и осъществи цялостен
служебен контрол над обжалваното определение и постановление на базата
на приложимите законови разпоредби , намира за установено следното:
Проверката от настоящата съдебна инстанция констатира нарушаване на
правилата на чл.13,14 и чл.107 НПК при преценката и анализа на събраните
доказателства, проверката и действителното съдържание на същите, без
превратно възприемане на съдържащата се в тях информация, изискването за
мотивираност на съдебните актове при прилагане на закона и правилата на
формалната логика –чл.34 НПК, вр.чл.14, ал.1 НПК, търсене и разкриване на
обективната истина по чл.13 НПК, както и гарантиране на равенството на
страните в процеса в съответствие с чл.12, ал.2 НПК- фундаментални
принципи, начала, стоящи в основата на наказателния процес, изграждащи
същността му и гарантиращи постигане на целите, към които е насочен.
В грубо нарушение на чл.34, ал.2 НПК обжалваното пред настоящата
инстанция определение на РС И. страда от липса на мотиви.ВС е посочвал,
нееднократно но константно- в редица свои решения, че липсата на изложени
съображения в съществена част на съдебния акт се приравнява в цялостна
липса на мотиви. РС И. в настоящия съдебен акт не е аргументирал в
зависимост от доказателствата фактическата обстановка която възприема,
още повече- такава фактическа обстановка изобщо не е изложена. Съдът е
нарушил задължението си на контролираща инстанция да представи
собствения си прочит на доказателствата и на тази основа да приеме и
аргументира собствени фактически изводи. РС се е задоволил декларативно
да „възприеме фактическите изводи, сторени от РП“, с което е осъществил
само формален, а не реален контрол, както и фрагментарно, откъснато,
пристрастно – в обслужване на защитната теза е изтъкнал, че увреждането
покриващо медико-биологичната характеристика на такова по чл.129,ал.2
НК,е причинено неволно от М. Л. на жалбоподателката при опит да изтръгне
пръчката от ръцете и. при това удобно е спестено посочването какви действия
е осъществил по отношение на пострадалата, имало ли е извиване на ръката
или на пръстите и, пропусната е да бъде коментирана кореспонденцията на
едни или други гласни доказателства със заключението на СМЕ, да се посочи
3
–дали се касае за умишлено действие от страна на извършителя при
осъществяване на такова едно действие… По какъв начин са получени
останалите увреждания, регистрирани в медицинските документи? Дали
възприема заключението на СМЕ относно механизма на причиняването им?
Независимо от обстоятелството, че констатираната липса на мотиви
всякога препятства изцяло да бъде проверена волята на контролираната
инстанция, доколкото РС И. по съществените въпроси изцяло и безрезервно
се е солидаризирал с РП, изменяйки единствено основанието за прекратяване,
досежно контрола на НП на ИРП, се установи следното:
По повод на контрола на обжалваното постановление, настоящия състав
на въззивната инстанция има повод отново да изтъкне изведеното от
константата практика по тези дела категорично изискване за мотивираност и
обоснованост на актовете на прокуратурата с които се слага край на
наказателното производство.
Съгласно КРБ прокуратурата е основен и единствен суверен на
обвинителната функция по наказателни дела. Въз основа на признания и от
Конституцията, устройствения и процесуалния закон суверинитет,
Прокуратурата е свободна и в преценката дали да повдигне обвинение, какво
обвинение и на кои лица. И до настоящия момент de lege lata отказите на
прокуратурата да образува производство стоят извън обхвата на съдебния
контрол. Когато обаче – при наличието на законен повод и достатъчно данни
за извършено престъпление такова производство е образувано, суверинитетът
на прокуратурата не означава произволното му прекратяване- въз основа на
субективна преценка, в разрез с доказателствата и закона. Процесуалните
разпоредби, определящи изискванията за законосъобразност на
прокурорските актове, които слагат край на наказателното производство и
наличието на разписана процедура за съдебен контрол по отношение на
същите, поставя пред тях изискване за мотивираност и обоснованост в
еднаква степен на актовете на съда, в пълно съответствие с доказателствата,
при спазване на принципите на чл.13, 14 е чл.107,ал.5 НПК. С други думи,
както в редица свои решения ВКС е посочвал, че суверенитетът на
прокуратурата за прекратяване на образуваното от нея наказателно
производство преминава през внимателна и задълбочена преценка и
мотивиран анализ относно достатъчността, надеждността и годността на
4
събраните доказателства от цялата доказателствена съвкупност, формирана
при разследването.
Внимателния прочит на съображенията от обстоятелствената част на
постановлението оставят убеждението, че това изискване не е спазено от
контролираната инстанция, като е налице противоречие между коректно или
некоректно цитираните доказателства и фактическите изводи, които се
извеждат от тях, противоречие между последните, превратно тълкуване на
доказателствата, вън от техния действителен смисъл, необосновано
игнориране на доказателства и обратното-преекспониране на други /в
подкрепа или във вреда на една от двете тези/, нарушаване на основни
правила за изграждане на вътрешно убеждение за релевантните факти и
противоречие с формалната логика. Всичко това, в своята цялост е
обусловило като резултат, в нарушение на обективността и обективната
истина- неправилно приложение на материалния закон – разпоредбата ва
чл.129,ал.1 НК.
Какво конкретно се има предвид:
Разпоредбата на чл.12,ал.2 НПК предоставя на страните равни права и
еднакви възможности за защитата им.
В нарушение на това правило решаващият прокурор е игнорирал напълно
показанията на пострадалата –жалбоподателката С.С., без да изложи и
минимални съображения дали приема същите за недостоверни и по какви
причини, което неминуемо преминава през съпоставянето им с останалите
доказателства в съвкупността.
За сметка на това показанията на уличеното като извършител на
упражненото насилие над пострадалата лице – М. Л. са приети изцяло –
безрезервно и без критично и отново оставени вън от контекста на
доказателствената съвкупност, без да е търсена и констатирана връзката, респ
—антагонизма им с останалите доказателства.
По този начин е нарушено и друго съществено начало по чл.14,ал.2 НПК
–забраната за предварително определена, приоритетна сила на едно
доказателство или доказателствено средство пред останалите.
Принципът по чл.13 НПК за разкриване на обективната истина е
фундаментален за наказателното правораздаване. Това е така, защото в
5
основата на правните изводи, стоят релевантните за обвинението фактически
положения –като съществена за обвинението част от действителността,
пречупена през призмата на доказателствата. Гаранция за максималното
съответствие на фактите, възприети от решаващия орган до обективно
случилото се, съставлява принципът на вземане на решение по вътрешно
убеждение, основано на доказателствата, на закона и на формалната логика-
чл.14 НПК. Ето защо, на първо място двете основни начала са така
неразривно свързани и от друга страна, извращаването на доказателствата,
придаването им на смисъл, който нямат, напущане на контекста на
формалната логика и тълкуването им сами по себе си, откъснати от
останалите доказателства в съвкупността, е винаги в ущърб, във вреда на
разкриване на обективната истина и твърде често довежда като резулат до
аберации на преследваните по дефиницията на закона цели на наказателното
правораздаване, свеждайки го до инструмент за обслужване на една от двете
насрещни страни и лишавайки го от неговата изконна същност –на законна и
справедлива защита и санкция. Това поставя правосъдието „на колене“ пред
частни и групови интереси, формира съзнанието за безнаказаност и поставяне
над закона на отделни индивиди или групи от обществото и респ.- правен
нихилизъм у жертвите на престъпленията и у останалите членове на
обществото.
В конкретния случай двете инстанции в безусловна подкрепа на
защитната теза са неглижирали конфликта между Л. и пострадалата като
„съприкосновение“ – омаловажавайки действително произтеклите събития
като инцидентно, едноактно и до голяма степен случайно събитие, между
двамата, без умисъл за причиняване на увреждане на другия и без сериозни
последици за която и да е от страните. По този начин са подминали изцяло
без внимание и без обсъждане показанията на пострадалата, в които тя
установява, че Л. първоначално и е отнел пръчката /с която е искала да
изпъди кучето му/, упражнявайки насилие -извивайки ръката и усуквайки
пръстите, после я е хванал, стискайки здраво със сила под мишницата и я
извлякъл и изхвърлил от дворното място навън, на улицата, нанесъл и е
удари с ръце и я е блъснал към стената на оградата, а след повалянето и на
земята е започнал да хвърля камъни по нея. Подминато е без внимание
отразеното в съдебномедицинската документация за установени увреждания,
както и коментарът и заключението на вещото лице, изготвило СМЕ : „В
6
съвкупност травматичните увреждания отговарят да са причинени по време и
начин, съобщени от самата пострадала“.
Удобно и в услуга на защитната позиция двете инстанции не са изложили
съображения по каква причина отхвърлят тези синхронни доказателства,
чиято взаимна кореспонденция е вън от съмнение. Освен че са откъснати
едни от други, за да не бъде коментирана тяхната еднопосочност, същите не
са анализирани в дълбочина и сами по себе си, като не е направен опит да
бъде извлечен техния действителен смисъл и съдържание, а още по-малко-
дали потвърждават или опровергават взаимноизключващите се тези на двете
страни.
В разрез с формалната логика е прието, че уврежданията, констатирани
при прегледа на пострадалата: „хематом в областта на брадичката, хематом по
лявата предмишница, охлузна рана по дясната подбедрица“ са причинени
при сядането и на земята, след като и е била отнета пръчката, а не –- както
следва- хематома по брадичката – нанасяне на удар в областта на лицето,
хематомът по лявата предмишница- хващане и стискане със сила и дърпане,
охлузната рана по дясната подбедрица- удар от хвърлен със сила камък –
както самата пострадала съобщава в показанията си.
Вместо това в мотивите и на двата съдебни акта не се съдържа отговор на
въпроса – възможно и достоверно ли е описаните увреждания да се получат
при сядане върху терена?
В разрез със закона и формалната логика е прието, че усукването със сила
на ръката и пръстите, при което е причинено счупване на пръст съставлява
деяние, лишено от пряк умисъл за причиняване на посоченото телесно
увреждане: „Прокурорът се е доверил на твърденията на Л., изхождайки от
механизма на получаване на травмата на С., установен в изготвената СМЕ, в
която е посочено, че телесното увреждане, имащо характер на средна телесна
повреда, е причинено при изтръгването на пръчката от ръцете на
пострадалата, тъй като се касае до усукване /торсия/ на пръста“ /от мотивите
на определението на РС. Не е направена разлика между издърпване на
пръчката от ръцете /в случай, че действителното намерение на извършителя
беше само за отнемане на пръчката/ и силовото усукване на ръката и
извиване на пръстите, което обективира съвсем различен умисъл и цел.
Повече от очевидно е , че горното съждение не се отличава с
7
безпристрастност, като двете предходни инстанции са преиначили
заключението на експертизата, което /цитирано дословно и вярно по-горе/
потвърждава механизма на причиняване на телесните повреди, така както е
посочен и описан от пострадалата, а не- от извършителя, както невярно
твърди РС в мотивите си. В същото време, е лишено от елеметарна човешка
логика твърдението, че мъж, значително превъзхождащ физически и силово
пострадалата я хваща за ръката, извива пръста/пръстите, като при това не
съзнава и не цели причиняването и на телесно увреждане в констатираните
параметри, или пък-не се примирява, съгласява, знаейки обективно, че такова
ще настъпи като пряка последица от посочените по горе действия и в
зависимост от интензитета на приложената сила.
Разпоредбата пък на чл.15 НК съдържа дефиниция на законодателя,
кога едно деяние е случайно, отпадане на престъпния характер на същото,
вследствие на липса на вина- липса на субективно психическо отношение на
дееца към деянието под формата на умисъл или непредпазливост.
В даденият случай твърдяното /без аргументация / от РП И. случайно
деяние е в разрез с доказателствата и противоречи на законовата и житейската
логика.
В разрез с доказателствата, закона и житейската логика е прието с.т., че
пострадалата е нападнала извършителя М. Л., като му е нанесла удар с
пръчка. В контролираното постановление отсъстват, обосновани от
доказателства находки от едно такова упражнено насилие от страна на С. под
формата на телесни увреждания за „пострадалия“ М. Л.. Извън всичко, това
съждение е формирано при пренебрегване –не само /житейски/ физическите
характеристики на двамата, но и поведенческите такива – в зависимост от
действията на всеки един от участниците в инцидента- нахлуването в чужда
собственост и незачитане на неприкосновеността от страна на Л., както и
установеното от заключенията на назначените съдебно психиатрични и
психологически експертизи, очертаващи психологически профил,
поведенчески характеристики на двете насрещни страни в произтеклия
конфликт и отношението им към същия:
„Висока самооценка…Емоционално –волево – леко изразена лабилност,
с кратки вербално гневни отреагирвания“/л.81/ „демонстрира неглижиране на
проблема и леко високомерно игнориране на личността на потърпевшата“
8
/л.83-/обсъждане/, експертното заключение касателно М. Л. и
„повишена тревожност при възпроизвеждане на събитието…
Споделените понастоящем изживявания са логични, правдиви и описват
негативни емоции, страх за живота и здравето и силна тревога, която не може
да бъде овладяна“ /л.98- обсъждане/, експертното заключение, касаещо
личността и преживявания по повод инцидента от страна на пострадалата-
В обобщение на изложеното по-горе, в зависимост от многобройните
нарушения на процесуалните правила, съставляващи основни начала в
процеса и особено тези- определящи начина на формиране на вътрешно
убеждение и анализа и тълкуването на доказателствата следва неверният и
неправилен извод, че авторството на посоченото лице не е доказано с
категоричност, който освен в нарушение на процесуалния закон, е формиран
и в противоречие с материалния закон – разпоредбата на чл.129,ал.1, вр.ал.2
НК.
Всичко изложено по-горе налага и обосновава отмяна на атакуваните
актове, поставящи край на наказателното производство – определението на
ИРС и Постановлението на РП- И., потвърдено по силата на първото, като
незаконосъобразни и неправилни и връщане на делото РП И. за формиране на
фактически и правни изводи в съответствие с правилата за тълкуване и
преценка на доказателства и изграждане на вътрешно убеждение и при
правилно прилагане на материалния закон.
Предвид гореизложеното и на осн.чл.243, ал.7, вр.ал.5 и ал.6 т.3, НПК
съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯВА определение на РС И. от 4.01.2022г., постановено по ЧНД №
763/2021г., с което е потвърдено постановление на РП от 11.11.2021г. по
пр.пр. № 976/2018г. на СОП, ДП № 162/2018г. по описа на РУ на МВР – К. за
прекратяване на наказателното производство.
ВРЪЩА делото на РП- И. за продължаване на надлежните по закон
действия по наказателното производство.
9
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10