РЕШЕНИЕ
№ 343
гр. Пловдив , 08.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и трети март, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Х. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20205330110570 по описа за 2020 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 и чл.
92 от ЗЗД.
Ищецът „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, чрез пълномощник адв. Н. Ш., е
предявил против М. Х. П., ЕГН **************, ******************************, иск за
признаване на установено, че ответникът му дължи присъдените по частно гр. дело № 4351/
2020 г. на ПРС, V гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК № 2023/ 24.04.2020 г., суми в общ размер на 628, 28 лева- неплатени месечни
абонаменти, използвани услуги и неустойка, както и дължима сума за мобилно устройство
по договори за мобилни услуги с номера + **********, + ************ и + *************,
по издадени фактури с № **********/ 15.03.2018 г., № **********/ 15.04.2018 г., №
**********/ 15.05.2018 г. и № **********/ 15.07.2018 г., ведно със законната лихва върху
вземанията от датата на постъпване на заявлението в съда до изплащане на вземането-
23.04.2020 г., както и разноските по делото в общ размер на 385 лева.
В исковата молба ce твърди, че по частно гр. дело № 4351/ 2020 г. на ПРС, V гр. с-в, в
полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, която била връчена
на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което в срок се предявявал настоящият
установителен иск. Между страните били сключени договори за мобилни услуги с номера +
**********, + ************ и + *************, както и допълнителни споразумения към
1
тях, като за дължимите суми се издали четири фактури с № **********/ 15.03.2018 г., №
**********/ 15.04.2018 г., № **********/ 15.05.2018 г. и № **********/ 15.07.2018 г.,
подробно описани в исковата молба с разбивка по пера и стойности, а на ответника било
предоставено още и мобилно устройство Huawei Telenor 4G MiFi. Предвид неплащане на
дължимите суми, се иницииарало заповедно производство, а в последствие- и настоящото
дело. Моли за уважаване на иска, претендира и разноски. В съдебно заседание страната не
се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от особения представител на
ответника, в който се излагат съображения за неоснователност на претенцията. Твърди се, че
по отношение на сумите за цена на предоставени мобилни услуги исковете били недоказани.
Договорите и допълнителните споразумения към тях противоречали на нормативно
определеното минимално съдържание на индивидуални договори при общи условия. От тях
не ставало ясно и кой бил представителят на оператора, подписал тези съглашения, защото
липсвали трите му имена. Не било доказано, че услугите са реално използвани от
потребителя, нито пък, че са правилно изчислени. По отношение на иска за неустойки се
твърди, че нямало доказателства относно едностранното прекратяване на договора. Освен
това тези неустойки били нищожни, поради противоречие с добрите нрави, защото клаузата,
която ги предвиждала, нарушавала принципа на справедливост и излизала извън присъщите
за неустойката обезпечителна и обезщетителна функции, като единствено водела до
неоснователно обогатяване на оператора. Макар и при трикратен размер на неустойката,
доставчика получавал цената на услугата занапред без да я предоставя и то по стандартна, а
не по преференциална такса, поради което това отново влизало в противоречие с добрите
нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно заседание
назначеният особен представител на ответника моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните
доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 2023/ 24.04.2020 г. по чл. 410 от
ГПК, издадена по частно гр. дело № 4351/ 2020 г. на ПРС, V гр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца суми в общ размер на 628, 28 лева- неплатени месечни
абонаменти, използвани услуги и неустойка, както и дължима сума за мобилно устройство
по договори за мобилни услуги с номера + **********, + ************ и + *************,
по издадени фактури с № **********/ 15.03.2018 г., № **********/ 15.04.2018 г., №
**********/ 15.05.2018 г. и № **********/ 15.07.2018 г., ведно със законната лихва върху
вземанията от датата на постъпване на заявлението в съда до изплащане на вземането-
23.04.2020 г., както и разноските по делото в общ размер на 385 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от
ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в
месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен
срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Като писмени доказателства по делото са приети, включително и чрез прилагане на
заповедното дело, процесните договори за мобилни услуги- 3 броя, ведно с приложенията
2
към тях и допълнителни споразумения- 2 броя, както и общите условия на оператора и
процесните фактури- 4 броя, ведно със справка за месечното потребление на абоната.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Видно от представените договори за мобилни услуги, между страните са възникнали
валидни облигационни правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на
абоната три телефонни номера и мобилно устройство, при съответни месечни такси и
срокове на действие на договорите, срещу задължението за заплащане на уговорената цена
на услугата- абонаментни такси и вноски. Във всеки един от договорите се съдържа
описание на тарифните планове и ценовите условия, като са посочени задълженията на
абоната и последиците от неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойки.
Договорите откъм съдържание отговарят на законовите изисквания за договори, сключени
при общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и
описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия,
които са неразделна част от тях. Те са приети с положения подпис на абоната, който по този
начин е декларирал, че е запознат с тях и е получил екземпляр от същите. Направеното в
отговора оспорване за липса на данни (пълно и собственоръчно изписване на три имена) за
подписалото го лице от страна на оператора по никакъв начин не обуславя нищожност на
договора или действия без представителна власт, защото дори и да се приеме, че въобще не
е ясно кой служител на ищеца е сключил договорите от името и за сметка на дружеството,
търговецът нито се е противопоставил на представителната му власт, нито я е оспорил.
Напротив- възползвал се е от тези договори, като с издаване на фактури за начислените
услуги е търсил плащането им и по този начин е потвърдил в последствие действията на
своя служител, дори и за същия да липсват всички негови индивидуализиращи данни по
делото. Другото възражение в отговора за това, че договорите противоречали на нормативно
определеното минимално съдържание на индивидуални договори при общи условия, освен,
че е голословно (само е въведено), не е конкретизирано (не става ясно точно кои/ какви
задължителни реквизити липсват/ противоречат на законовите изисквания и кои са тези
законови изисквания), а и е невярно, по изложените вече по- горе съображения. Оттук
следва, че не са налице основанията за наличие на предпоставките за нищожност на
договорите за мобилни услуги поради противоречието им с нормата на чл. 228 от ЗЕС, като
същите са редовни от външна страна и обвързват страните с договорените им задължения.
Ответникът има задължението да заплаща цената за предоставените му услуги, като в
негова тежест е да установи, че го е изпълнил, но по делото въобще не се ангажират
писмени доказателства за погасяване на сумите по фактурите. Дали дадена фактура е
достигнала или не до знанието на потребителя е обстоятелство, което няма никакво
отношение към задължението му за заплащане на предоставяните услуги. Във всяка фактура
и приложенията й е направена подробна разпечатка за вида, продължителността и
стойността на ползваните услуги по договора. Действително задълженията като конкретни
суми са посочени в процесните фактури, но основанието за плащане представляват не
фактурите, а ползваните услуги, които абонатът е потребил и оттук няма значение дали
фактурата е получена или подписана от клиента. Отделно от това, следва да се посочи, че
3
според публично известните ОУ операторът предоставя 18- дневен срок от издаване на
фактурата за доброволното й плащане (чл. 27 от ОУ), а след това и още 6- месечен срок за
оспорване на дължимите суми (чл. 31 от ОУ), ако те са били формирали неправилно, като
няма данни абонатът да е упражнил това свое право. При това положение, всички
оспорвания в отговора за дължимостта на конкретната стойност на фактурите за
начислените мобилни услуги не следва да бъдат обсъждани. След като клиентът има
сключен договор, по който получава изпълнение, той следва да дължи и насрещно такова,
като липсата на доказано изпълнение от негова страна е предпоставка за осъждането му да
заплати ползваните услуги. Нещо повече, задължението за заплащане на услугите произтича
от самото сключване на договорите, като в тях са посочени избраните абонаментни планове
и размерите на месечните такси. Плащането се дължи независимо от това дали съответните
мобилни услуги (разговори, смс, интернет) са ползвани или не, тъй като при всички
положения абонаментна такса при действащ договор винаги ще се дължи, като вече
ползването на отделните услуги, в случай че има начислено такова, подлежи на доказване и
остойностяване. Простото оспорване в отговора обаче не води до отхвърляне на
претенцията в тази й част, защото основанието (сключен договор) и размерът (посочен
конкретно в издадените фактури) са доказани. Потребителят по време на действие на
договора, когато принципно за него би могла да се породи възможността, не е оспорил (няма
такива данни по делото) обстоятелството, че мобилният оператор не е изпълнил своите
задължения, нито пък е възразил срещу фактурите или цената на услугите, вписана в тях,
поради което следва да се приеме, че той е приел изпълнението на ищеца, за което пък ще
дължи съответното му възнаграждение. Още повече, че в исковата молба се посочва, че по
първата фактура имало извършено частично плащане, т.е. длъжникът по този начин не само
е признал задължението си по договорите, но и го е изпълнил, макар и само за част от
вземането.
По отношение на фактурата, включваща задължение за заплащане на лизингови вноски,
следва да се има предвид, че между страните е сключен договор за мобилни услуги (лист 30
от заповедното дело), в който с положения в тях подпис, абонатът е декларирал, че му е
предадена годна за употреба вещ (мобилно устройство), която отговаря на съответните
технически характеристики. С договора апаратът е предоставен за ползване срещу месечно
възнаграждение в размер на определени вноски към абонаментния план, които е следвало да
се заплащат. За тези вноски, за които изпълнение липсва и е издадена фактура за
начислените суми по договора, формиращи цената на устройството, исковата претенция
следва да се уважи.
По отношение обаче на неустойката поради неизпълнение, съдът намира, че тя е нищожна
поради накърняване на добрите нрави и не поражда задължения за ответника. Макар в
договора и в ОУ на оператора да е предвидено, че при неплащане в срок на издадените
фактури за мобилни услуги, ищецът може да прекрати едностранно договора, което е и
основанието за начисляване на неустойка, възлизаща в размер на сумата от стандартните за
съответната програма три месечни абонаментни такси, подобна клауза противоречи на
добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
4
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
ищеца за сметка на потребителя, тъй като не се държи сметка за цената на самата услуга и
евентуалните вреди на търговеца. Доколкото противоречието е още при уговарянето, то
въобще не е налице валидна клауза за тази неустойка и същата не е породила действие.
Съобразно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така
функциите, които изпълнява, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на
обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. В
конкретния случай уговореният размер на неустойката макар и да не е равен на цената на
самата услуга за оставащия период от договора, позволява на доставчика да получи цената
на абонамента за три месеца напред, независимо от това, че след прекратяването той не
предоставя услугата. Още повече, че неустойката се начислява в размер на стандартната, а
не на преференциалната месечна такса, уговорена между страните, като по този начин се
създават условия за неоснователно обогатяване на оператора и се нарушава принципа за
справедливостта. Такава неустойка поради неизпълнение, дължима макар и само в размер на
три абонаментни вноски по стандартния план на договорите, противоречи на добрите нрави
по смисъла на чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД, като и тук искът се явява
неоснователен.
Конкретните размери на дължимите суми се установяват от писмените доказателства-
фактурите, като в исковата молба за всяка от четирите фактури е посочено каква е
конкретната сума за абонаментни такси, използвани услуги и мобилно устройство. По
фактура № **********/ 15.03.2018 г. търсената сума е 72, 06 лева, по фактура №
**********/ 15.04.2018 г. тя е 169, 81 лева и по фактура № **********/ 15.05.2018 г. същата
възлиза на 59, 99 лева, които суми в общ размер на 301, 86 лева са дължими и следва да
бъдат присъдени с решението, доколкото касят абонаментни такси и използвани услуги.
По отношение на сумите за мобилно устройство, за които също се изложиха съображения
за дължимостта им, според фактура № **********/ 15.07.2018 г. за трите номера на абоната
те възлизат общо на сумата от 172, 52 лева (18, 57 + 62, 98 + 90, 97), в който размер те следва
да се присъдят.
Относно размера на неустойката по договорите пак според последната фактура №
**********/ 15.07.2018 г. тя е в общ размер на 207, 90 лева (112, 95 + 52, 47 + 42, 48), за
която сума искът се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
За пълнота на изложението е необходимо да се отбележи, че макар да се изисква пълна
идентичност между претендираните вземания по исковото производство и заповедта за
изпълнение, в която е посочено конкретно коя сума по всяка фактура за какво е присъдена, а
в исковото производство в петитума липсва такава разбивка по пера и се търси сумата в общ
размер по заповедта, няма пречка в настоящото решение тази сума по фактурите да бъде
разбита на пера, като за една част се признае съществуване на вземането по заповедта, а за
друга- обратното. Така не се получава нарушение на изискването за индентичност на
вземането, защото в заявлението си заявителят подробно е описал във всяка една фактура
5
какви суми се съдържат и как е формирана нейната стойност, като заповедта е издадена по
този начин, а в последствие в обстоятелствената част на исковата молба разбивка по пера
има, макар и такава да липсва в петитума, но при всички положения не се касае за нови или
за пръв път въведени в исковия процес обстоятелства по конкретизация на основанието на
иска, а за различен начин на тяхна разбивка в диспозитива на решението, с оглед изхода от
спора.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното
парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Искът
е основателен за сумите за потребени и незаплатени мобилни услуги и суми за мобилно
устройство, а неоснователен- за неустойката за предсрочно прекратяване на договорите.
Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12
от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се
произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното
производство, направени от заявителя за държавна такса и за адвокатско възнаграждение,
също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по- малко от
претендираната сума. Изчислени съобразно уважените вземания за главница, но без
неустойката, разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 267, 68
лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 385 лева,
остава за сметка на страната, която неоснователно е претендирала установяване на сума в
по-висок размер.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание
чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ответникът не претендира разноски, доколкото е представляван от назначен
му особен представител в процеса, на когото по правило се дължи възнаграждение, внесено
от ищеца, което ще бъде изплатено на адвоката с РКО при поискване. Ищецът пък е
направил следните разноски в процеса, за които е представил списък по чл. 80 от ГПК и
доказателства за действителното им заплащане: държавна такса в размер на 25 лева (лист 5),
депозит за особен представител на ответника в размер на 300 лева (л. 37) и адвокатско
възнаграждение, претендирано в размер на 300 лева. Така по съразмерност, на ищеца се
дължат разноски от общо 434, 55 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 2023/
24.04.2020 г., издадена по частно гр. дело № 4351/ 2020 г. на ПРС, V гр. с-в, М. Х. П., ЕГН
**************, ******************************, ДЪЛЖИ на „Теленор България” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес
Парк София, сграда 6, представлявано от **** ***** Д.К.К., заедно с М.С.- член на СД,
сумата от общо 301, 86 (триста и един лева и осемдесет и шест стотинки) лева- абонаментни
6
такси и използвани услуги за предпочетени номера + **********, + ************ и +
*************, по фактури с № **********/ 15.03.2018 г., № **********/ 15.04.2018 г. и №
**********/ 15.05.2018 г., както и сумата от общо 172, 52 (сто седемдесет и два лева и
петдесет и две стотинки) лева- сума за мобилно устройство за предпочетени номера +
**********, + ************ и + *************, по фактура № **********/ 15.07.2018 г.,
ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на постъпване на заявлението в
съда- 23.04.2020 г. до окончателното им погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за признаване на
установено, че дължи още и сумата от общо 207, 90 (двеста и седем лева и деветдесет
стотинки) лева- неустойки за неизпълнение на договорите за мобилни услуги по
предпочетените номера, поради нищожност на клаузата за неустойка.
ОСЪЖДА М. Х. П., ЕГН **************, ******************************, да заплати
на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от **** *****
Д.К.К., заедно с М.С.- член на СД, разноските в заповедното производство, изчислени по
съразмерност, възлизащи общо на сумата от 267, 68 (двеста шестдесет и седем лева и
шестдесет и осем стотинки) лева, както и разноските по настоящото дело, изчислени по
съразмерност, възлизащи общо на сумата от 434, 55 (четиристотин тридесет и четири лева и
петдесет и пет стотинки) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
7