Решение по дело №2150/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, вр. чл. 4 ал. 1 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/.

Образувано е по жалба от „ДРАМ“ ООД, [ЕИК], представлявано от Б. Т. Д., [населено място] чрез адв. С. С. от ****, срещу Акт за установяване на задължения /АУЗД/ № МД-АУ-548-1/17.02.2023г., мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, в който са установени задължения на дружеството към Община Варна за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за 2021г. и 2022г. с общ размер вкл. лихвите 2879.36 лв.

В жалбата се релевират съображения за нищожност на АУЗД, поради липса на компетентност на лицето, което го е подписало – К. С. Д., главен инспектор „Контролно ревизионни дейности“ в Дирекция „Местни данъци“. Твърди се, че актът е нищожен и поради съществено нарушение на материалния закон – липса на основание за издаване на акта, тъй като не са налице предпоставките на чл. 107 ал. 3 от ДОПК. Изложени са и твърдения за недължимост на определените задължения, тъй като към датата на издаване на акта, същите са изцяло погасени. Оспорена е датата на която е издаден акта, както и факта, че издаването на акта е станало след проверка за наличие на непогасени вземания на Община Варна и проверка за неполучаването на паричните суми, описани като главница в акта.

В съдебно заседание жалбоподателят, чрез процесуален представител адв. С. С. от ***, поддържа жалбата. Прави искане за присъждане на разноските, за което представя списък.

Ответникът – Директор на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, в съдебно заседание чрез процесуален представител гл. юриск. Д. К. В., оспорва жалбата като неоснователна и недоказана. Претендира присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и съвкупно, и като взе предвид доводите на страните, приема за установено следното:

С АУЗД № МД-АУ-548-1/17.02.2023г., издаден от главен инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ на Община Варна по реда на чл. 107 ал. 3 от ДОПК са определени задължения за 2021г. и 2022г. за: данък върху недвижими имоти в размер на 837.97 лв. и лихва в размер на 38.59 лв. и такса за битови отпадъци в размер 1820.15 лв. и лихва 182.65 лв. или общо сума в размер 2879.36 лв. за имоти с партидни номера 1038244440002, 5305F305055 и 5305F305035. Актът е получен от пълномощник на дружеството на 29.05.2023г. Срещу акта е подадена жалба по административен ред – до Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна на 09.06.2023г. На 17.07.2023г. е депозирана жалба чрез Главен инспектор в Дирекция „Местни данъци“ до Административен съд Варна. Жалбата не е изпратена в съда и с молба с.д. № 13469/25.09.2023., внесена в съда, е поискано изискването на подадената чрез Община Врана жалба до съда, ведно с преписката по издаване и обжалване на акта.

С разпореждане [номер]/23.10.2023г. съдът е указал на жалбоподателя да заяви кой акт оспорва, тъй като жалбата му до съда е подадена в срока за произнасяне по подадената по административен ред жалба. С писмо /л. 17 от делото/ от страна на ответника е направено изявление, че няма произнасяне на Директора на Дирекция „Местни данъци“ по жалбата срещу акта и същият е мълчаливо потвърден, съгласно чл. 156 ал. 4 от ДОПК.

Жалбата до съда е била подадена преди да е изтекъл срока за произнасяне на органа по жалбата по административен ред, но към момента на сезирането на съда, този срок е изтекъл, поради което жалбата е приета за допустима за разглеждане, подадена от легитимирано лице, с интерес от оспорването. Разгледана по същество е неоснователна.

По делото е приета административната преписка и по искане на жалбоподателя са назначени две съдебно-икономически експертизи, задачите на които е да установят към датата на издаване на оспорения АУЗД налице ли са задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за 2021г. и 2022г. към Община Варна от жалбоподателя, като се определи размера на същите, както и отчетени ли са внесените с представените с административната преписка 5 броя платежни нареждания суми и какви задължения са погасени с тези суми. И двете заключения на експертизите са приети като доказателства по делото. Съгласно заключението на вещото лице Е. М., задълженията, посочени в оспорения АУЗД са правилно установени, тъй като сумите, които са преведени с приложените 5 броя платежни нареждания, са отнесени за погасяване на задължения за минали периоди преди 2021г. и частично за 2021г., описани на стр. 4 и 5 от заключението. Според вещото лице, единствено сумата от 100 лв., внесена на 25.02.2023г. като доплащане ТБО за 2022г. не е отчетена в оспорения АУЗД, тъй като е платена след издаването му.

Повторната съдебно-икономическа експертиза установява идентични факти, като вещото лице Д. П. на стр. 4, 5 и 6 в табличен вид е представила задълженията за минали периоди, а на стр. 8-9 в таблица 4 - кои суми са погасени с 5-те броя платежни. Така, в заключение се потвърждава дължимостта на сумите, посочени в АУЗД.

По възражението за нищожност на акта:

Задълженията за ДНИ и ТБО представляват публични общински вземания, което е изрично регламентирано в чл. 162 ал. 2 т. 3 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 166 от ДОПК установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Относно вземанията за местни такси, редът за установяването им е предвиден в чл. 9б ал. 2 от ЗМДТ, съгласно който установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по този закон се извършват по реда на чл. 4 ал. 1-5 от ЗМДТ, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Съгласно чл. 4 ал. 1 от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчните задължения - на публични изпълнители /чл. 4 ал. 3 от ЗМДТ/. Служителите се определят със заповед на кмета на общината /чл. 4 ал. 4 от ЗМДТ/. Съгласно чл. 4 ал. 5 от ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152 ал. 2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община на териториален директор на НАП.

По делото е представена Заповед № 2888/15.07.2019 г. издадена от заместник кмета на община Варна /л. 52-53 от адм. преписка/, с която в т. ІІ. 4 заемащите длъжността "Главен инспектор КРД" са определени за органи по приходите, извършващи установяването, събирането и контрола на местните данъци и такса битови отпадъци. Заповедта е издадена в условие на заместване във връзка с ползването на платен годишен отпуск от кмета на община Варна и възлагателна заповед № К-045/12.07.2019 г. /гръб на л. 53 от адм. преписка/, с която кметът на община Варна е определил функциите на кмет да се изпълняват от зам. -кмета на община Варна – П. П.. По делото е представена и писмо рег. № МД23001629ВН_001ВН/20.12.2023г. от Директор Дирекция УЧРАУ относно факта, че издателят на акта – К. С. Д. заема длъжността главен инспектор „КРД“ в Община Варна, не е ползвала отпуск на датата на издаване на акта, което обосновава извода за наличие на компетентност на главния инспектор „КРД“ в Община Варна, в случая К. С. Д. за издаване на акта.

По отношение на възраженията за нищожност, основани на факта, че актът е издаден от програмен продукт, а не от лицето, което го е подписало, съдът намира същите за неоснователни, тъй като математическите изчисления, които са извършени, са от програмен продукт, одобрен от Министерство на финансите, съгласно приложено по делото писмо от „Информационно обслужване“ АД /л. 187 от делото/.

По възражението за нищожност на оспорения акт поради нищожност на данъчната оценка, съдът намира следното. По своето същество определянето на данъчната оценка е индивидуален административен акт по см. на чл. 21 ал. 2 от АПК. Косвен съдебен контрол, вкл. и за нищожност, в съдебно административното производство по отношение на административни актове е принципно недопустимо, като аналогична разпоредба на чл. 17 от ГПК в процесуалните закони в областта на административното право не е налице, доколкото в съдебно-административното производство се упражнява само пряк съдебен контрол върху административните актове. Само за пълнота следва да се отбележи, че определянето на данъчната оценка на имотите, съгласно чл. 20 от ЗМДТ става от служител на общинската администрация по норми съгласно приложение № 2 в зависимост от вида на имота, местонахождението, площта, конструкцията и овехтяването. По делото са представени доказателства за определяне на зоните в [населено място] /л. 177 от делото/, с решение на Общински съвет Варна, съгласно което имотите на жалбоподателя попадат в трета зона на [населено място] и в съответствие с нормите по Приложение № 2, е определен размера на данъка за всеки имот. По делото са приети сверените с информационния масив данни от подадените от жалбоподателя данъчни декларации за имотите, заведени под партидни номера 1038244440002, 5305F305055 и 5305F305035 /л. 181-184 от делото/. Представените служебно попълнени декларации по чл. 14 от ЗМДТ към 12.03.2024г. /л. 185-186 от делото/ единствено потвърждават факта на начина на определяне на данъчната оценка, респ. размерът на дължимия данък и такса битови отпадъци. Именно на база на така подадените от жалбоподателя данни са определени и задълженията му както за предходните години, така и за тези, предмет на оспорения по делото АУЗД.

По възражението за недължимост на сумите, тъй като нямало предишни задължения, които да се погасяват с внесените от жалбоподателя суми, съдът намира същото за неоснователно. Установените за предходни години задължения на дружеството – жалбоподател са били предмет на установяване с други актове, вкл. и са предмет на образувано изпълнително дело № ***** на ЧСИ Д. П. – Я. /л. 32 от делото/, поради което и вещите лица в заключенията си се позовават на данните от ответника за установени към 17.02.2023г. задължения на дружеството от предходни години.

При извършване на задължителната проверка по чл. 160 ал. 2 ДОПК, съдът констатира, че АУЗД е издаден от компетентен орган и в съответната форма, поради което обжалваният акт не страда от пороци влечащи неговата нищожност.

Съдът намира, че оспорения акт е издаден и в съответствие с материалноправните разпоредби на закона и не са допуснати нарушения, които да водят до нищожност.

АУЗД е издаден по реда на чл. 107 ал. 3 от ДОПК, съгласно който органът по приходите служебно издава акт за установяване на задълженията по декларация, при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. В случая са налице предпоставките за служебно издаване на акт, доколкото е установено по делото, че жалбоподателят не е заплатил дължимите за притежаваните от него три имота данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за 2021г. и 2022г. Според чл. 107 ал. 3 пр. 3 ДОПК, вр. с чл. 4 ал. 1 ЗМДТ, акт за установяване на задължение по данни от декларация може да се издаде и служебно, когато това задължение не е заплатено в срок, какъвто е процесният случай. Срокът за плащане на данъка е определен от закона и неговото изтичане не е поставено в зависимост от някакво действие на орган по приходите или друг служител на общинската администрация.

Установени са по делото задълженията, посочени в акта в размера, който е определен от ответника, поради което не са налице основания за неговата отмяна.

Налага се краен извод, че обжалваният индивидуален административен акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност по смисъла на чл. 146 от АПК, нито поради нарушения на процесуалните правила, нито поради съществено нарушения на материалния закон, поради което жалбата срещу него следва да се отхвърли като неоснователна.

При този изход на спора и своевременно направеното искане от процесуалния представител на ответната страна, на основание чл. 143 ал. 3 от АПК, оспорващият следва да бъде осъден да заплати в полза на Община Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 550 /петстотин и петдесет/ лева, определен съобразно фактическата и правна сложност на делото и осъщественото процесуално представителство.

 

По изложените съображения, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „ДРАМ“ ООД, [ЕИК], представлявано от Б. Т. Д., срещу Акт за установяване на задължения /АУЗ/ № МД-АУ-548-1/17.02.2023г.,

 

ОСЪЖДА „ДРАМ“ ООД, [ЕИК], представлявано от Б. Т. Д. да заплати на Община Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 550 /петстотин и петдесет/ лева.

 

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 160 ал. 7 от ДОПК.