№ 208
гр. Б., 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б., VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:С.И.И.
при участието на секретаря И.С.Т.
като разгледа докладваното от С.И.И. Гражданско дело № 20241810102199 по
описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба на В. Н. З., ЕГН: **********, гр.
Б., ул. „****“ ****, чрез адв. Е. И., гр. П., ул. „****“ ****рещу „****“ ООД, ЕИКЛ ****, гр.
С., ул. „****“ **** ****, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 19, ал. 3, ал. 4,
чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
В исковата молба (ИМ) на В. Н. З. се твърди, че: На 29.08.2023 г. тя бил сключен
договор за кредит между нея като кредитополучател и „****“ ООД като кредитодател. По
силата на този договор дружеството предоставило сумата от 900 лв. (главница) на
физическото лице, срещу задължения да я върне, ведно с неустойка от 1 104 лв. – чл. 4, ал. 3
от договора. Неустойката се разсрочвала към ежемесечните вноски по главницата, лихвата и
разноските. Ищцата признава, че е усвоила изцяло кредита, но оспорва дължимата на
неустойката, тъй като тя била нищожна, защото по същността си представлявало „скрито“
възнаграждение за ползването на кредита, а не уговорка, която да обезпечи събиране на
кредита. Освен това неустойката била в противоречие и с Директива 2008/48. Всичко това
водело до заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тя била в нарушение чл. 5 ЗПК, защото, съгласно
§ 1, т. 1 ДР на ЗПК, където било дадено определение на „общ разход по кредита за
потребителя“, следвало тази „неустойка“ да бъде посочена към погасителния план на
кредита и падежните му вноски. Неустойката била в разногласие и с чл. 143, т. 5, чл. 11, ал.
1, т. 9 и 10 ЗЗП, следователно, нищожна: чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
С оглед на изложеното В. Н. З. моли Б.ския районен съд (БРС) да приеме за
установено, съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, че Договор за потребителски кредит № **** г.,
сключен между нея като кредитополучател и „****“ ООД като кредитодател, е нищожна на
основание чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26,
ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. Претендират се и разноски.
В отговора на ИМ (ОИМ) ответното дружество, „****“ ООД, счита, че подадената
ИМ е недопустима, тъй като липсвало интерес от воденето на установителен иск (УИ),
когато можело да се предяви осъдителен иск (ОИ). В условията не евентуалност релевира
доводи за неоснователност на иска: бланкетно се сочи, че договорът бил валиден. Моли БРС
да остави без уважение ИМ и претендира разноски.
1
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Б.ският районен съд намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По възражението за недопустимост:
БРС намира, че в случая е налице интерес от завеждането на УИ в полза на ищцата,
тъй като ответникът оспорва иска като неоснователен – обстоятелство, което обосновава
правния интерес за ищцата съдът да реши спора със СПН, като приеме, че въпросната клауза
е, или не е, нищожна.
По фактите:
На 29.08.2023 г. в гр. С. страните постигнали съгласие, обективизирано в Договор за
потребителски кредит № **** г., кредитодателят „****“ ООД да предостави на
кредитополучателя В. З. сумата от 900 лв., която да бъде върната на шест ежемесечни
вноски, в срок до 30.08.2024 г., ведно с ГЛП от 39.51 % и ГПР от 47.51 %. Било уговорено, в
чл. 6 от договора, че З. ще дължи и сумата от 1 104 лв. като неустойка за това, че кредитът е
бил „без осигурена гаранция“. „Гаранцията“ се е изразявала в банкова гаранция или
гаранция, издадена от небанкова финансова институция: чл. 4, ал. 3 от договора. Такава
гаранция не е била представена.
По правото:
БРС намира, че е сезиран с УИ на В. Н. З., ЕГН: **********, гр. Б., ул. „****“ ****,
чрез адв. Е. И., гр. П., ул. „****“ ****рещу „****“ ООД, ЕИКЛ ****, гр. С., ул. „****“ ****
****, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се иска да бъде установено по
отношение на ответното дружество, че Договор за потребителски кредит № **** г., е
нищожен на основание чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във
вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. Ответникът оспорва иска.
По делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона
предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на
доказване факти по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или
служебно известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът указва
на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания
и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът указва, че всички
факти по делото са безспорни, като процесът се концентрира върху това е ли, или не е,
уговорката в чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № **** г., предвиждаща
плащането на неустойка в размер на 1 104 лв., поради което всяка от страните трябва да
обоснове правните си доводи в единия или в другия смисъл.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „****“ ООД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Безспорно между страните е
обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид изложеното
сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона
за потребителския кредит.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № **** г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
2
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II
т.о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в срок до края на следващия ден от подписване на
договора да представи банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция –
чл. 4, ал. 3 от договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран
размер от 1 104 лв. – чл. 6, ал. 1 от договора.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което противоречи
на добрите нрави.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 6, ал.1 от договора.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Както вече се обсъди по- горе, според договора за кредит ГПР е 47.51 %, но това не е
размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за
възнаграждението за гаранта по другия договор, а с включването и на тази такса кредитът
ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание
чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от
3
ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за
гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази
връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи,
които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са
нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от
ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук – е налице една нищожна
кредитна сделка.
С оглед изложеното съдът намира, че процесният договор за кредит следва да бъде
обявен за нищожен, а предявеният УИ – уважен.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски в размер
на 480 лв. (с ДДС) има адв. Е. И. спрямо ответното дружество на основание чл. 38, ал. 1, т. 3
ЗАдв. Възражението на ответното дружество за прекомерност е основателно, тъй като
претендираното възнаграждение от 1 104 лв. е прекомерно. БРС намира, че справедливият
размер на възнаграждението следва да бъде 400 лв. (без ДДС, респ. 480 лв. с ДДС).
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Б.ският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на В. Н. З., ЕГН:
**********, гр. Б., ул. „****“ ****, чрез адв. Е. И., гр. П., ул. „****“ ****рещу „****“ ООД,
ЕИКЛ ****, гр. С., ул. „****“ **** ****, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Договор
за потребителски кредит № **** г. между страните е нищожен на основание чл. 19, ал. 3, ал.
4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА „****“ ООД да плати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК:
****, гр. П., ул. „****“ **** представлявано от адв. Е. И., сумата от 480 (четиристотин и
осемдесет) лева, с ДДС, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Б.: _______________________
4