РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-60 12.08.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: осемнадесети юни две хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 716 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №
45/28.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 671/2018 г. по описа на РС-Несебър, е отхвърлен
иска на К.К.С. ***, с правно основание чл.232,
ал.2, вр. чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на
ответника Р.Д. ***, да му заплати следните суми: 640 лв. – неплатен
наем за ползване на собствения на ищеца недвижим имот, представляващ апартамент
от 58 кв.м., находящ се в гр.Несебър., ж.к.“Черно море-3“ № 107, ет.1, състоящ
се от спалня, хол с кухненски бокс, баня, тоалетна и тераса, представляващ
самостоятелен обект с идентификатор № 51500.503.234.1.2, за периода от
01.06.2014 г. до 01.12.2014 г., както и 3000 лв. – неплатен
наем за ползване на същия апартамент за периода от 25.02.2015 г. до 25.12.2015
г., или общо незаплатен наем в размер на 3640 лв., ведно със законната лихва
върху главницата, начиная от 22.02.2018 г. /датата на
връчване на нотариалната покана до ответника/ до окончателното изплащане на
сумите. Със същото решение е признато за установено
на основание чл.194, ал.3, вр. ал.2 ГПК, че подписът,
положен в представената от ищеца К.К.С. разписка от 10.02.2016 г., не е на Р.Д.Д., като тази разписка е изключена от доказателствата по
делото, както и е признато за установено
на основание чл.194, ал.3, вр. ал.2 ГПК, че заявеното от ищеца К.К.С. оспорване на истинността на представената от ответника Р.Д.Д. разписка за „дадени пари на К.“ е неоснователно. С
решението съдът е осъдил К.К.С. да заплати на Р.Д.Д. сумата
от 590 лв., представляващи направените по делото съдебни разноски.
Против първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца К.К.С., подадена чрез пълномощник адв.Даниела Коларова, като
същото се счита за неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено
при неправилно установена фактическа и при допуснати от съда процесуални
нарушения. Въззивникът е изложил съображения, че със събраните писмени и гласни
доказателства е доказал твърденията си досежно наличието на валидно наемно
правоотношение между страните за исковите периоди 01.06.2014 г. – 01.12.2014 г.
и 25.02.2015 г. – 25.12.2015 г., а не както неправилно е приел НРС – до края на
м.октомври 2015 г. Като неправилен се оспорва и извода на съда, че претенцията
за наем за периода 25.02.2015 г. – 25.06.2015 г. била неоснователна като
погасена по давност, като се счита, че 3-годишният давностен срок не е изтекъл,
тъй като в договора няма определен точен падеж за плащане на наема и
практически същият е дължим с изтичане на месеца, за който се дължи, т.е. в
конкретния случай 3-годишния давностен срок започва да тече от 25.03.2015г. и
изтича на 25.03.2018г., а в случая исковата претенция за заплащане на всички
дължими суми е предявена на 22.02.2018 г. – датата на получаване от ответника
на нотариалната покана, т.е. преди да изтече давностния срок, а не на
28.06.2018 г. – депозиране на исковата молба, както неправилно е приел съда.
Счита се също, че районният съд не е преценил и не е разгледал събраните
писмени доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост, като неправилно е
дал вяра на представения от ответника частен документ „Дадени пари на К.“,
който не е съставен от ищеца, нито от ответника, а от съпругата на последния,
поради което този документ няма доказателствена сила, тъй като с него издателят
му, в случая св.Д., удостоверява изгодни за себе си факти.
За допуснати от съда нарушения на
съдопроизводствените правила се сочи, че съдът не е съдействал на ищеца за
установяване на фактите от значение за решаването на делото, а е постановил
решението си при съществени доказателствени непълноти, поради недопускане и
несъбиране на поискани от ищеца относими
доказателства. В тази връзка, се сочи, че въпреки непълната и необоснована съдебно-почеркова експертиза, която своевременно е била
оспорена от ищеца, съдът неправилно и без мотиви е оставил без уважение
искането му за назначаване на тройна експертиза, като не е взел предвид
аргументите му за необходимостта да се изследва изцяло почерка на ответника, а
не само неговите подписи, за да бъде обсъдена евентуално и възможността за „автоимитация“ или за т.нар. „произволен подпис“ от страна
на ответника с цел по-късното отричане, че той се е подписал, още повече, че
самият обект на експертизата е със съмнителна „безбуквена
транскрипция“, т.е. много по-опростен от сравнителния материал. При това,
според въззивника, приетата от първата инстанция съдебно-почеркова
експертиза е необоснована, тъй като сравнителният материал, оспорен от него своевременно,
е само от подписи, но не и почерк, което не е достатъчно. Счита се също, че
районният съд е нарушил и нормата на чл.172 ГПК, като неправилно е кредитирал
показанията на св.Д., въпреки нейната крайна заинтересованост от изхода на
делото, без да се е обосновал защо кредитира само нейните показания, а не
възприема останалите доказателства – писмени и гласни, ангажирани от ищеца.
Сочи се, че съдът не е обсъдил и всички събрани доказателства в тяхната
съвкупност, а е дал прекомерно вяра на заключението на вещото лице, въпреки
оспорването на експертизата от ищеца, като е нарушил и своето задължение по
чл.202 ГПК да обсъди заключението, ведно с другите доказателства по делото,
включително и с представеното от ищеца писмено доказателство „Дадени пари от Р.“,
в което ясно е записано какви пари му е дал ответника. Сочи се също, че НРС
неправилно не е приел като доказателство представената от ищеца тетрадка, голям
формат, с надпис на корицата „Сметки с Р. квартиранта“, в която ответникът е
направил признание за дължимата от него сума, като собственоръчно е записал, че
дължи на ищеца общо 4 841 лв., написал е името си, професията и ЕГН, като
в тази връзка, въззивникът оспорва като неправилно становището на съда за
настъпила преклузия за ангажиране на това
доказателство.
В заключение, моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение изцяло и вместо него да постанови ново решение, с
което да уважи предявения иск. Претендира се присъждане на направените разноски
в двете съдебни инстанции.
Във въззивната жалба са направени
доказателствени искания за приемане като доказателство на „тетрадка“, голям формат,
с надпис на корицата „Сметки с Р. квартиранта“, както и за назначаване от
въззивния съд на тройна съдебно-почеркова експертиза.
Тези искания са оставени без уважение от въззивния съд, предвид липсата на
предпоставките на чл.266 ГПК и по мотиви, изложени в определението по чл.267 ГПК.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия Р.Д.Д., подаден чрез пълномощник адв.Женета Иванова., в който са изложени съображения за
неоснователност на въззивната жалба, като се моли същата да бъде отхвърлена.
Поддържа се заявеното пред първата инстанция възражение за погасяване по
давност на вземанията на ищеца. Моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Не са направени доказателствени
искания. При условията на евентуалност е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от въззивника адвокатско възнаграждение.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен
интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени
събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен
съд приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителни искове по чл.79, ал.1, вр.
чл.232 ал.2, предл.първо ЗЗД, предявени от К.К.С. против Р.Д.Д., за осъждане
на ответника да му заплати сумата от 640 лв. – неплатен наем за ползване на
собствения на ищеца недвижим имот – апартамент от 58 кв.м., находящ се в
гр.Несебър., ж.к.“Черно море-3“ № 107, ет.1, за периода от 01.06.2014 г. до
01.12.2014 г., както и сумата от 3000 лв.
– неплатен наем за ползване на същия апартамент за периода от 25.02.2015 г.
до 25.12.2015 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
22.02.2018 г. (връчване на нотариална покана до ответника) до изплащане на
сумите.
Изложени са твърдения,
че през 2014 г. между страните е бил сключен устен договор за наем, като ищецът
е предоставил на ответника да ползва под наем собствения му апартамент в
гр.Несебър, ж.к.“Черно море – 3“, ет.1, с площ от 58 кв.м., считано от
01.06.2014 г. и срещу месечна наемна цена в размер на 300 лв. Твърди се, че ответникът е ползвал имота 6 месеца, а именно от 01.06.2014
г. до 01.12.2014 г., като за този период дължимият наем бил в размер на 1800 лв.,
от които ответникът платил на ищеца 1160 лв., поради което с настоящия иск претендира
останалите незаплатени наемни вноски в общ размер от 640 лв. В исковата молба
са изложени твърдения и за сключен между страните писмен договор от 25.02.2015 г.
за наем за същия имот и при същата месечна наемна цена. Твърди се, че през 2015
г. наемателя ползвал апартамента общо 10 месеца – до края на м.декември 2015 г.,
като не е заплатил нито една месечна наемна вноска, поради което се претендира
плащане и на сумата от 3000 лв., представляваща дължим нам за периода 25.02.2015
г. – 25.12.2015 г. Поради неплащането на горните суми, ищецът е изпратил нотариална
покана до ответника, която му е връчена на 22.02.2018 г., от която дата се търси
заплащане и на законната лихва върху претендираните главници за наем.
В
депозирания писмен отговор по чл.131 ГПК ответникът е оспорил исковата
претенция като неоснователна. Оспорил е наличието на договор за наем между страните за периода
от 01.07.2015 г. до 25.12.2015 г. с твърдението, че в този период не е ползвал
апартамента под наем и не е живял в
него. Оспорил е и дължимостта на
вземането с твърденията, че е заплащал наемните вноски на ищеца на ръка, като
впоследствие е бил
създаден и документ, в който ищецът
се подписал, че е получил посочените
в него суми. Ответникът е оспорил
автентичността на подписа под неговото име в представената с исковата молба разписка от 10.02.2016г., с твърдението, че никога не
е подписвал такъв документ и го вижда
за първи път. Направено е и
възражение за погасяване
по давност на претендираната сума от 640 лв.
за неплатени наемни вноски за
периода от 01.06.2014 г. до
01.12.2014 г., както и възражение за погасяване по давност на сумата от 1200 лв. за неплатен
месечен наем за периода от
25.02.2015 г. до
25.06.2015 г.
Първоинстанционният съд, позовавайки се на писмените
доказателства и на свидетелските показания на св.С.и св.Д., е приел, че страните са били в наемни правоотношения за периода
от 01.06.2014 г. до 01.12.2014 г. (по устния договор за наем) и за периода от
25.02.2015 г. до м.октомври 2015 г. (по писмения договор), когато ответникът е напуснал наетия апартамент. В тази връзка, съдът е
приел, че ищецът не сочи доказателства за установяване на валидна облигационна
връзка за периода от м.ноември 2015 г. до 25.12.2015 г., през който той да е
бил изправна страна, а ответникът да е ползвал имота, поради което е отхвърлил
претенцията за този период като неоснователна. По отношение на претенцията за
дължим наем за 2014 г. съдът е приел, че същата е доказана по основание и
размер с оглед събраните гласни доказателства, от които се установява, че
ищецът е предоставил на ответника за временно ползване процесния апартамент срещу
заплащане на наемна цена от 300 лв. В тази връзка е прието за основателно направеното
от Д. възражение за погасяване по давност на вземането на основание чл.111,
б.“в“ ЗЗД, в резултат на което предявеният иск за заплащане на сумата от 640
лв. – дължим наем за периода от 01.06.2014г. до 0.12.2014г. е отхвърлен, поради
погасяване на вземането по давност. Районният съд е намерил за основателно и
възражението на ответника за изтекла давност по отношение на исковата претенция
за сумата от 1200 лв., представляваща сбор от наемните вноски за периода от
25.02.2015 г. до 25.06.2015 г., тъй като 3-годишният погасителен давностен срок
е изтекъл на 25.06.2018 г., а исковата молба е депозирана след изтичането му,
на 28.06.2018 г. Поради това иска за посочения период и сума също е отхвърлен
като неоснователен като погасен по давност. За останалата част от претенцията
за незаплатени наемни вноски за остатъка от периода от 28.06.2015 г. до края на
м.октомври 2015 г., през който между страните е съществувало валидно възникнало
облигационно правоотношение, съдът е приел, че съгласно приетата по делото съдебно-почеркова експертиза подписът положен под
представената от ищеца разписка от 10.02.2016 г. не е изпълнен от Р.Д., поради
което е изключил разписката от доказателствата по делото. За основателно е
прието насрещното твърдение на ответника, че дължимите суми по договора за наем
са заплатени към датата на подаване на исковата молба, като в тази връзка за
недоказано е прието оспорването от ищеца на представения от Д. частен документ
„Дадени пари за наем на К.“, тъй като съгласно експертното заключение по СГЕ липсва
дописване и цифровият текст „3000“ е изписан наведнъж и не е дописван. При
това, НРС е приел, че по делото е доказано погасяването от ответника на наемните
вноски, поради което претенцията и за изследвания период от 28.06.2015 г. до
края на м.октомври 2015г. е приета за неоснователна. По
горните съображения, районният съд е отхвърлил предявените искове като
неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения
на императивни материалноправни норми.
С оглед събраните
по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона, БОС намира
въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни
изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Фактическата
обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение,
поради което не е необходимо събраните пред първата инстанция доказателства да
се преповтарят и от въззивния съд. НРС е съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, ангажирани от страните, въз основа на които е достигнал до
правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се
установяват с тях. Във въззивното производство не са ангажирани допустими доказателства,
които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея
на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите правни
изводи на НРС за неоснователност на исковата претенция по чл.79, ал.1,
вр.чл.232, ал.2, предл.първо ЗЗД, поради погасяване
на вземането по давност и поради плащане, които са формирани въз основа на
установената фактическа обстановка, като намира тези изводи на НРС за правилни
и в съответствие със закона, поради което препраща към мотивите на първоинстанционното
решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Неоснователни са възраженията на въззивника, че
районният съд се е произнесъл при неправилно установена фактическа обстановка,
както и че неправилно е кредитирал показанията на св.Д., въпреки нейната крайна
заинтересованост от изхода на делото, без да се е обосновал защо кредитира само
нейните показания, а не възприема останалите доказателства – писмени и гласни,
ангажирани от ищеца. Както е посочено по-горе, НРС е съобразил и анализирал
всички относими и допустими доказателства,
ангажирани от страните, въз основа на които е установил релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния
случай, страните не спорят относно съществуването между тях на валидни наемни
правоотношения по два договора – устен договор от 2014 г. и писмен договор от 25.02.2015 г., по силата на които
ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездно ползване собствения
си недвижим имот – апартамент, срещу заплащане от ответника на наемна цена от
300 лв. на месец.
Безспорно е и
обстоятелството, че по договора от 2014 г. ответникът е ползвал наетия от него
имот за периода от 01.06.2014 г. до 01.12.2014 г., за който дължимият наем е в
размер общо от 1800 лв., от която сума по признания на ищеца в исковата молба
са му заплатени 1160 лв., като претенцията е за заплащане на остатъка от 640
лв. В съответствие с разпределението на доказателствената тежест в процеса,
ответникът следва да докаже твърденията си, че не дължи сумата от 640 лв., като
същият не е ангажирал доказателства в този смисъл, поради което исковата
претенция за заплащане на сумата от 640 лв. е основателна и доказана по размер,
както правилно е приел и районния съд.
Правилни са и изводите на НРС относно периода на
действие на договора за наем от 25.02.2015 г., за установяването на който по
делото са събрани гласни доказателства. Така, от показанията на св.С.(ангажирана
от ищеца) се установява, че ответникът е ползвал апартамента до месец
октомври-ноември 2015 г., като свидетелката е заявила пред съда – „Р. се нанесе
в апартамента в началото на сезона на 2014 г. и стоя до месец октомври-ноември
2015 г., когато се изнесе“. В този смисъл са и показанията на св.Д. (съпруга на
ответника), която е заявила, че се изнесли от апартамента през м.октомври 2015
г. При това положение, въз основа на свидетелските показания въззивният съд
приема, че по писмения договор за наем страните са били обвързани от валидно
наемно правоотношение за периода от 25.02.2015 г. до 31.10.2015 г., както
правилно е приел и районния съд, поради което възраженията във въззивната жалба
в този смисъл са неоснователни. В тази връзка, неоснователни са и възраженията
на въззивника, че НРС не е съобразил заинтересоваността на св.Д. от изхода на
делото и неправилно е кредитирал нейните показания. С оглед събраните
доказателства и независимо,
че тези показания са дадени от лице в съпружеска връзка с ответника, създаваща
обективна възможност от тяхната заинтересуваност, БОС намира, че в случая не са
налице причини същите да не бъдат кредитирани, като те следва да бъдат
преценени във връзка с останалите доказателства по делото, съгласно
разпоредбата на чл.172 ГПК, което е сторил и районния съд. Тук следва да се има
предвид, че показанията св.Д. не са опровергани от писмените доказателства по
делото, нито от ангажираните от ищеца гласни доказателства, а напротив –
кореспондират с тях. Ето защо, настоящата инстанция кредитира показанията на
св.Д. като обективни, вътрешно логични и кореспондиращи на останалите събрани
по делото доказателства, поради което намира, че същите правилно са били
възприети от районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са
изцяло неоснователни.
По делото не са ангажирани доказателства за наличие на
наемни правоотношения между страните за остатъка от претендирания период от
01.11.2015 г. до 25.12.2015 г., за което доказателствената тежест е на ищеца К.С.,
указана му от съда с определението по чл.140 ГПК. Ето защо, в тази част
претенцията е неоснователна и правилно е била отхвърлена от НРС, а възраженията
на въззивника са неоснователни.
Настоящата
инстанция не споделя и възраженията във въззивната жалба за неправилност на
изводите на НРС за погасяване на вземанията по давност. В писмения отговор на
исковата молба ответникът Р.Д. е направил възражение за погасяване по давност
на вземането за сумата от 640 лв. за неплатени наемни вноски по устния договор
за наем за периода 01.06.2014 г. – 01.12.2014 г., както и на вземането за сума
от 1200 лв. за неплатен месечен наем по писмения договор за периода 25.02.2015
г. – 25.06.2015 г. Съгласно разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД, с изтичането на
тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, лихви и други периодични
плащания. В конкретния случай, исковата молба е подадена в съда на 28.06.2018
г., поради което погасени по давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД са вземанията,
които са станали изискуеми до 28.06.2015 г., а това са всички вземания по
устния договор от 2014 г. в общ размер от 640 лв., дължими за периода
01.06.2014 г. – 01.12.2014 г., както и вземанията по писмения договор от
25.02.2015 г., дължими за периода 25.02.2015 г. – 25.06.2015 г. (съобразно
възражението на ответника в писмения отговор) в размер на 1200 лв. В тази връзка, неоснователни са доводите на въззивника
за прекъсване на давността с връчената на ответника на 22.02.2018 г. нотариална
покана, тъй като в нормата на чл.116 ЗЗД изрично са посочени хипотезите, при
наличието на които настъпва прекъсване на погасителната давност, като
връчването на нотариална покана не е сред тях. Ето защо, претенция за сумите от
640 лв. и 1200 лв. за посочените по-горе периоди е неоснователна, поради
погасяване на тези вземания по давност и правилно е била отхвърлена от районния
съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.
Неоснователни са и възраженията във въззивната жалба за
неправилност на изводите на НРС за недължимост на
вземанията за наемни вноски за останалата част от периода по договора за наем
от 25.02.2015 г., необхванат от погасителната давност, а именно за периода 28.06.2015
г. – 31.10.2015 г., възлизащи в размер на 1200 лв. В тази връзка, основният
спорен въпрос по делото е заплатен ли е от ответника дължимия наем за този
период. В подкрепа на твърденията си, че е платил дължимите суми, Р.Д. е
представил частен документ „Дадени пари за наем на К.“, в който са записани по
дати и размери суми, общо в размер на 3500 лв., платени в периода 25.07.2016 г.
– 21.08.2016 г. като срещу всяка сума са положени подписи от ищеца. Последният
не е оспорил, че подписите в така представения документ са изпълнени от него,
но е оспорил, че записаната в документа сума от 3000 лв. е подправена, тъй като
към правилната сума от 300 лв. е добавена впоследствие една нула. От своя
страна, за удостоверяване наличието на задължение, К.С. е представил частен
документ – Разписка от 10.02.2016 г., подписана от ответника, в която се
съдържа признание от последния за дължимостта на
сумата от 1841 лв. за наем за 2014 г. и на сумата от 3000 лв. за наем за 2015
г. Ответникът е оспорил разписката като неавтентичен документ, неподписан от
него. От заключението на извършената и приета в първата инстанция съдебно-почеркова експертиза се установява, че подписът в
Разписка от 10.02.2016 г. не е положен от Р.Д.Д.,
както и че в документът „Дадени пари за наем на К.“ цифровият текст „3000“ е
изписан наведнъж и не е дописван. С оглед експертното заключение, въззивният
съд намира, че проведеното от ответника оспорване е недоказано и представената
Разписка от 10.02.2016 г. е неистински (неавтентичен документ), поради което
районният съд правилно е изключил същата от доказателствения материал по
делото, а проведеното от ищеца оспорване е недоказано, поради което
представения документ „Дадени пари за наем на К.“ удостоверява извършените от
ответника плащания на суми в по-голям размер от дължимия наем, което обосновава
извод за неоснователност на иска в тази част.
С оглед горното, настоящата инстанция не споделя оплакванията
на въззивника за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. В тази
връзка, във въззивната жалба са наведени доводи за неправилно кредитиране от
районния съд на експертното заключение и недопускането на поисканата от него
тройна експертиза, доколкото според въззивника заключението е необосновано и
непълно, поради това, че ползваният от вещото лице сравнителен материал е само
на подписи на ответника, но не и на негов почерк. В случая, изслушаната пред първата инстанция съдебно-почеркова експертиза е дала категорично заключение,
че подписът в представената от ищеца Разписка от 10.02.2016 г. не е изпълнен от ответника Р.Д.. Вещото
лице е обсъдило наличието на съвпадения в общите и в частните признаци на
подписа – обект на изследване и подписите – сравнителни образци, които са
дадени собственоръчно от ответника и такива, положени от него върху различни
документи, посочени в заключението като сравнителен материал. Установено е, че
подписът – обект на експертизата е със смесена безбуквена
транскрипция, почеркът в подписа е средно обработен, силно уголемен, изпълнен с
неравномерен среден натиск, прекъснат в края, разтеглив по хоризонтала и
вертикала, с ляв наклон. Докато при изследване на почерка на Р.Д., отразен в
неговите подписи като сравнителен материал е констатирано, че почеркът в
подписите е обработен, изпълнен с равномерни и гладки щрихи, с бързи движения,
с равномерен среден натиск, уголемен, свързан /или прекъснат в началото/,
разтеглив по вертикала, наклон-изправен. При това, експертът е установил различия по общите признаци – транскрипция, обработеност, натиск, размер, разтегливост, свързаност,
наклон. Вещото лице е установило и различия в частните
графически признаци, отбелязани с отметки със зелен цвят, както и съвпадащи
частни признаци, отбелязани с отметки в червен цвят, както следва – липса на
втори елемент на буквата „Р“ при обекта и наличие при сравнителните образци;
липса на първи овален елемент при обекта; липса на втори овален, ъгловат двущрихов елемент при обекта; различия в големина, форма и
направление на заключителната част – при обекта е малък дъговиден щрих надясно,
а при сравнителните образци е удължен дъговиден щрих наляво и надолу; наличие
на удължен самостоятелен щрих при обекта и липса на такъв при сравнителните
образци.
С оглед на тези констатации, вещото лице е приело, че описаните в
заключението различаващи се общи и частни признаци са характерни, устойчиви и в
своята съвкупност са достатъчни за даването на категорично становище, че
изследваният подпис не е положен от ответника. В съдебното заседание при
изслушване на експертизата, вещото лица е пояснило, че лицето (ответника) има
стабилен подпис, като едно лице никога не може да постави два еднакви подписа,
тъй като ако са абсолютно еднакви, това означава, че единият е копие на другия,
затова се търсят тази съвпадащи и различаващи се признаци, които фигурират в
сбора от изследваните подписи. В настоящия случай са установени различия на
общи и частни признаци на подписа на ответника и обекта на експертизата, като
констатираните разлики в частните призначи, които
имат определяща стойност, са множество, същите са трайни и не може да се говори
за автоимитация на подпис, като обекта на
експертизата категорично не може да бъде автоподлог.
Горните констатации, са дали основание на вещото лице да даде категорично
становище, че подписът до имената „Р.Д.Д.“ в процесната Разписка от 10.02.2016 г. не е изпълнен от
посоченото в документа лице за негов издател, а именно от ответника Р.Д..
Бургаският окръжен съд намира така
изготвеното експертно заключение за обективно, обосновано, пълно и ясно, поради
което го възприема изцяло и счита, че районният съд правилно е кредитирал
експертизата. Вещото лице е извършило задълбочен и обстоен анализ и изследване
на подписа на ответника и съдържащия се в него почерк, обосновали категоричното
му становище по поставения въпрос, което е изрично отразено в
заключението, както и пояснено в съдебното заседание при изслушване на
експерта, поради което неоснователни
са доводите на въззивника, че експертът е работил само по подписи, но не и по
почерк.
Тук следва да се отбележи, че всъщност към вещото лице не е била поставяна
задача за изследване на ръкописния текс на
разписката, предвид липсата на оспорване на същата в тази част, поради което не
е било необходимо, а е и неотносимо да се извършва
цялостно изследване на почерка на ответника. Въпреки това, експертът е
изследвал и почерка на ответника, съдържащ се в подписа му, като в съдебно
заседание е отговорил на въпросите на ищеца за категорична липса на автоимитация и автоподлог в
случая. Ето защо, въззивният съд счита, че не са налице основания за съмнения в
правилността и обосноваността на извършената експертиза, като обстоятелството,
че изводите на вещото лице не оправдават очакванията на ищеца в никакъв случай
не може да бъде основание за необоснованост и неправилност на експертното
заключение. В
този смисъл, настоящата инстанция намира, че НРС правилно не е уважил искането
на ответника за назначаване на тройна съдебно-графологична експертиза след
оспорване на първоначално извършената такава и районния съд не е допуснал
процесуално нарушение, поради което и във въззивното производство пред БОС
същото доказателствено искане не е уважено, предвид липса на предпоставките по
чл.266, ал.3 ГПК.
Ето защо, наведените от въззивника оплаквания в този смисъл са изцяло неоснователни.
Настоящият съд не споделя и оплакванията на въззивника
за неправилно кредитиране от НРС на представения от ответника документ „Дадени
пари за наем на К.“. Съгласно разпоредбата на чл.180 ГПК, частният документ
съставлява доказателство за съдържащите се в същия изявления, направени от едно
лице, само ако е подписан от това лице като негов издадел.
В конкретния случай, представения от Дачев документ съдържа характеристиките на
частен документ по смисъла на чл.180 ГПК, тъй като е подписан от ищеца, което
обстоятелство не се оспорва от същия. При това положение, след като този
документ е подписан от ищеца, същият съставлява доказателство за съдържащите се
в документа неизгодни за него изявления, независимо дали документът фактически
е бил написан от С., тъй като в случая частния документ е автентичен – подписан
от лицето, съгласило се с посочените там изявления, т.е. налице е волеизявление
на подписалото го лице, поради което същото е обвързано от документа. Предвид
горното и с оглед категоричното заключение на съдебно-почерковата
експертиза, че в документът „Дадени пари за наем на К.“
цифровият текст „3000“ е изписан наведнъж и не е дописван, за съда се налага
извода, че отразените в този документ суми действително са заплатени от ответника.
В тази връзка, въззивникът неоснователно се позовава на представеното от него
пред районния съд писмено доказателство „Дадени пари от Р.“, тъй като това
доказателство не е подписано и поради това не представлява частен документ по
смисъла на чл.180 ГПК, още повече, че съдържа и изгодни за представилата го
страна обстоятелства, поради което и не притежава присъщата на частния документ
доказателствена сила. Въззивният съд не споделя и оплакванията на въззивника,
че районния съд неправилно не приел представената от него тетрадка, голям
формат с надпис на корицата „Сметки с Р. квартиранта“. В случая, това
доказателство е било представено от ищеца извън преклузивните срокове, които за
него настъпват в първото по делото заседание, поради което не е уважил искането
му за приемане на посочената тетрадка, районният съд не е допуснал процесуално
нарушение и оплакванията на въззивника в този смисъл за неоснователни. Пред
настоящата инстанция е направено от въззивника същото доказателствено искане,
което с оглед изложено е оставено без уважение, предвид липсата на допуснати процесуални
нарушения от районния съд по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК. В този смисъл,
неоснователно е и оплакването във въззивната жалба, че делото е останало
непопълнено с надлежни доказателства. В производството пред първата инстанция
са събрани посочените от страните допустими и относими
доказателства, при анализа на които НРС правилно е установил релевантните за спора факти и е направил обосновани изводи,
които напълно се споделят от настоящата инстанция.
С оглед изложените съображения и поради
съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на
районния съд, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното
решение за правилно и законосъобразно,
поради което същото следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото, на въззивника не му се следват направените пред
настоящата инстанция разноски, поради което искането му за разноски е
неоснователно. Разноски не следва да се присъждат и
на въззиваемата страна, поради липсата на направено
искане от въззиваемия в този смисъл.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 45/28.02.2019г., постановено по гр.д.№ 671/2018
г. по описа на РС – Несебър.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.