№ 107
гр. Пазарджик, 29.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на двадесет и
седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Петя Кр. Борисова
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско
дело № 20245200500134 по описа за 2024 година
Производството е въззивно – по чл.258 и следващите от Граждански
процесуален кодекс.
С решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 3851 по
описа за 2022 година е отхвърлен иска на "Мото Пфое" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н "Люлин", бул.
"Сливница" N 444, срещу З. Д. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Пазарджик,
ул. "Рила" N 24, вх. А, ет. 1, ап. 2, за признаване на установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата по заповед за изпълнение N
1577/23.09.2022 г., издадена по ч. гр. д. 2947/2022 г. на Пазарджишкия
районен съд, както следва: 2322,59 лв., представляваща обезщетение за
извършени разходи от "Мото Пфое" ЕООД за застрахователни премии и
местни данъци, платени в периода 09.02.2017 г. - 19.04.2022 г., за автомобил
"Форд Транзит" с ДКН ..., използван от ответницата след прекратяване на
договора за лизинг, заедно със законната лихва, считано от 21.09.2022 г. до
изплащане на вземането. Присъдени с разноски в тежест на "Мото Пфое"
ЕООД в размер на 550 лв.
В срок така постановеното решение е обжалвано от „Мото Пфое“
ЕООД.
1
Молят решението да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално -
отменено като неправилно.
Съдебно производство било образувано по реда на чл. 422 във връзка с
чл. 415 от ГПК за установяване на вземанията по издадена Заповед № 1577 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 23.09.2022 г. срещу
длъжника З. Д. М., ЕГН **********, по ч. гр. д. № 2947/2022 г., за заплащане
на сумата 2322,59 лв. /две хиляди триста двадесет и два лева и петдесет и
девет стотинки/ - обезщетение по чл. 347, ал. 2 от ТЗ вр. чл. 236, ал. 2 и чл.
232, ал. 2 от ЗЗД, евентуално чл. 59 от ЗЗД - за извършени разходи от „МОТО
- ПФОЕ“ ЕООД за заплащане на застрахователни премии и местни данъци за
автомобила, използван от З. Д. М., след прекратяване на договора за лизинг,
поради изтичане на уговорения срок, ведно със законна лихва за периода от
21.09.2022 г. до изплащане на вземането.
За ищеца възникнало парично вземане на извъндоговорно основание за
заплащане на сумата, с която длъжникът се е обогатил за сметка на
лизингодателя поради ползването на процесния лек автомобил без правно
основание, без годен юридически факт.
Следователно вземането възникнало и се претендира на извъндоговорно
основание, а не на договорно , както приел съдът.
В нарушение на процесуалния закон, в доклада по делото и решението,
съдът е приел, че ищецът претендира сумата 2322,59 лв., представляваща
разноски за данък МПС и застрахователни премии по застраховки
„гражданска отговорност“ и „каско“, заплатени в периода от 09.02.2017 г. до
19.04.2022 г. за автомобил „Форд Транзит“, предмет на договор за лизинг от
2005 г.. сключен между ответницата и универсалния праводател на ищеца -
„Пфое Ауто“ ЕООД.
Считат ,че съдът се е произнесъл по непредявен иск ,като се позовават
на съдебната практика - Решение № 154 от 08.11.2013 г. по т. д. №503/2012 г.
на ВКС, ТК, I т. о. и на правната теория.
Допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
съдопроизводствените правила довели до неправилно разпределение и на
доказателствената тежест.
Съдът не очертал действителния предмет на спора, кои са спорните и
кои са безспорните факти правилно, не дал указания на страните относно
възможността да се предприемат съответните процесуални действия по
посочване на относими по делото доказателства и други въпроси, определени
в ГПК.
Считат, че обжалваното решение е постановено по непредявен иск и
като такова – недопустимо , поради което следва да бъде обезсилено и делото
върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения.
Решението било неправилно и необосновано.
Първоинстанционният съд неправилно приел, че чл. 347, ал. 2 от ТЗ не
2
препраща към чл. 236, ал. 2 и чл. 232, ал. 2 от ЗЗД.
Съгласно чл. 345, ал. 2 от ТЗ „За договора за лизинг се прилагат
съответно правилата на договора за наем с изключение на чл. 229, ал. 3, чл.
231, ал. 1 и 2, чл. 233, ал. 1,чл. 235, чл. 236, ал. 1,чл. 237, чл. 238 и чл. 239 от
Закона за задълженията и договорите.“
В посочените изключения не попадал чл. 236, ал. 2 и чл. 232, ал. 2 от
ЗЗД, поради което съдът направил несъстоятелен извод.
Първоинстанционният съд неправилно приел, че след прекратяване на
договора за лизинг, лизингодателят не е поискал връщане на автомобила, като
предпоставка за претендиране на обезщетение.
Договорът за лизинг бил срочен договор, като срокът му се определял
от срока на погасителния план. В случая, последната лизингова вноска по
погасителния план била дължима през месец юни 2007 г.
След изтичането на лизинговия срок, лизинговото правоотношение не
се продължава автоматично, т.е. нужни са изрични насрещни волеизявления
за продължаването. Такива действия не били предприети.
Съгласно трайната съдебна практика, и в съответствие с чл. 345, ал 1 от
Търговския закон, задължението за връщане на автомобила възниквало
автоматично с изтичането на уговорения срок.
ПридобИ.ето на собствеността върху лизинговата вещ чрез договор за
покупко - продажба била само възможност, но не и задължение за страните.
Предмет на иска и предмет на доказване по делото не било вземане по
Договор за финансовообвързан лизинг от 29.06.2005 г. и Поръчка №
1/29.06.2005 г. с реф. № 91752, както неправилно приел съдът.
Тези обстоятелства били изложени за проследяване на отношенията
между страните, но не и за доказване на факти и обстоятелства по предмета
на делото.
Договорът за лизинг бил прекратен с изтичане на срока по погасителния
план /юни 2007 г./. С прекратяване на договора било прекратено и
лизинговото правоотношение, от което страните вече не могат да черпят
права, възражения и задължения. Затова и е неправилно съдът приел,че
„разграничението между договорно и извъндоговорно основание за
пораждане на дадено задължение, не е свързано с това, дали задължението е
уредено в някакъв договор, а е свързано с това дали конкретното задължение
произтича от някакви предходни облигационни отношения между страните
или няма връзка с такива предишни отношения. А в конкретният случай
уредбата на претендираното задължение била свързана с предходни
договорни отношения между страните по договора за лизинг и в този смисъл
то е договорно основание“.
Съдът неправилно приел, че лизингодателя не изпълнил закрепено в
закона задължение за отправяне на покана за прекратяване на договора- чл.
3
345, ал. 1 от ТЗ.
Ответникът не оспорвал ,че е получил автомобила от лизингодателя и
,че не го е върнал.
Неоснователни били мотивите на съда, че не е налице противоправност
при задържане на процесния автомобил, понеже ответникът не е бил изрично
поканен да върне автомобила от страна на ищеца. На основание чл. 345, ал. 1
от ТЗ, задължението за връщане на автомобила възниквало автоматично с
изтичане на срока на лизинговото правоотношение.
Съдът отразил в мотивите си ,че ищецът отказал да представи
лизинговия договор.
С протоколно определение от 20.10.2023 г. /стр. 4 и 5/ по делото, съдът
отменил предходното си определение за представяне на договора за лизинг от
ищеца. Освен това такова искане от ответника било недопустимо ,доколкото
ищецът не го е представил с исковата молба и не се основава в претенцията си
на това доказателство.
Първоинстанционният съд неправилно приел, че не е налице
неоснователно обогатяване.
Съгласно трайната съдебна практика, и в съответствие с чл. 345, ал I от
Търговския закон, задължението за връщане на автомобила възниквало
автоматично с изтичането на уговорения срок, освен ако не е налице съгласие
за придобИ.е на собствеността.
Доколкото не е налице изрично изявление за придобИ.е на
собствеността на автомобила в срока по договора, за длъжника се е породило
задължение да върне същия на лизингодателя. С подписването на Договор за
финансовообвързан лизинг от 29.06.2005 г. и Поръчка № 1/29.06.2005 г. с реф.
№ 91752, за длъжника възникнали две възможности - да придобие
собствеността върху автомобила, или да върне автомобила на лизингодателя.
З. Д. М. не е изразила волята да придобие посочения автомобил след
заплащане на дадените вноски. Въпреки това, длъжникът продължил
неправомерно да използва автомобила, да амортизира актив на
лизингодателя, без да заплаща възнаграждение за това, както и без да заплаща
разходите за ползване на автомобила.
Следователно, за лизингодателя възниквало парично вземане на
извъндоговорно основание - за заплащане на сумата, с която длъжникът се е
обогатил за сметка на лизингодателя поради ползването на процесния лек
автомобил без правно основание, без годен юридически факт .
Следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 347, ал. 2 от ТЗ.
която препраща към нормативното правило, уредено в чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.
която предписва, че ако наемателят (лизингополучателят) продължи
ползването въпреки противопоставянето на наемодателя (лизингодателя). той
дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи
от прекратения лизингов договор, и чл. 232 от ЗЗД. който предписва, че
4
наемателят (лизингополучателят) е длъжен да си служи с вещта за
определеното в договора ползуване. а при липса на такова - съгласно
предназначението ,. като е длъжен да плаща наемната цена и разходите,
свързани с ползуването на вещта, евентуално разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД.
Поради наличие на законово задължение за връщане на автомобила не
било нужно изрично противопоставяне.
От момента на прекратяването на договора до момента, З. Д. М.
продължила да държи и ползва автомобила без основание и без да заплаща
разходите за него.
„МОТО-ПФОЕ“ ЕООД имало право на основание чл. 347 от ТЗ във
връзка с чл. 236, ал. 2 и чл. 232 от ЗЗД, евентуално на основание чл. 59 от
ЗЗД да претендира заплащане на обезщетение след прекратяване на договора,
което по размер е равно на 2322,59 лв. /две хиляди триста двадесет и два лева
и петдесет и девет стотинки /, с която сума „МОТО- ПФОЕ“ ЕООД е
заплатило разходи за автомобила - застрахователни премии по застраховка
„Гражданска отговорност“/ „Каско“ и местен Данък Превозно средство за
автомобила за периода 09.02.2017 г. - 19.04.2022 г., използван от длъжника, и
с която сума се е обогатил последният след прекратяване на договора /без
основание/ за сметка на „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД.
Като не съобразил съдебната практика и не е определил по размер
обезщетението по чл. 236. ал. 2 ГПК. първоинстанционният съд постановил
незаконосъобразен акт, който следва да бъде отменен.
Претендират разноски.
В срок е постъпил писмен отговор от З. М..
Счита , че жалбата е неоснователна и подържа доводите изложени пред
първоинстанционния съд.
Претендира разноски.
Съдът , като прецени валидността и допустимостта на постановеното
решение ,за да се произнесе по същество , взе предвид следното:
В исковата си молба против З. М. ищецът „Мото Пфое“ ЕООД твърди,
че по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на
„Мото Пфое“ ЕООД била издадена Заповед № 1577 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 23.09.2022 г. срещу длъжника З. Д.
М., ЕГН **********, по ч. гр. д. № 2947/2022 г., съд - Пазарджик за
заплащане на задължения в общ размер на от 2322,59 лв. /две хиляди триста
двадесет и два лева и петдесет и девет стотинки/.
На 28.11.2022 г. с Разпореждане № 6520 от 20.10.2022 г. по ч. гр. д. №
20225220102947 по описа от 2022 г на Районен съд - Пазарджик, били
уведомени, че във връзка с постъпило възражение на длъжника срещу
издадената Заповед за изпълнение следва да бъде предявен иск относно
вземанията срещу длъжника в едномесечен срок.
5
В срок изпълняват указанията ,като предявяват иска по делото за
установяване съществуването на вземането.
Считано от 03.12.2014 г. в ТРРЮЛНЦ към АВ било вписано
преобразуване и в качеството на универсален правоприемник на „Пфое Ауто“
ЕООД се явява „Мото-Пфое“ ЕООД и правоотношението продължава да се
развива между тези лица.
На 29.06.2005 г., между „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД (лизингодател) и З. Д.
М., ЕГН ********** (лизингополучател) бил сключен Договор за отдаване на
автомобили при условия на финансовообвързан лизинг и Поръчка №
1/29.06.2005 г. с реф. № 91752 към него.
Предмет на договора било отдаването в условията на
финансовообвързан лизинг на автомобил марка „ФОРД“ модел „Транзит“, с
номер на шаси: ....., ДК № ..... Видно от чл. 2 от договора, предметът на
лизинговото правоотношение е бил определен в отделена от договора
Поръчка № 1/29.06.2005 г. с реф. № 91752. В поръчката се съдържали и
условията срещу които е бил отпуснат финансовият лизинг - първоначална
вноска в размер на 3527.91 евро, както и 23 месечни вноски по 408,01 евро,
дължими до 15-то число на текущия месец съгласно уговорения между
страните погасителен план.
„МОТО-ПФОЕ“ ЕООД изпълнило изцяло задълженията си по
договора, като е предало на лизингополучателя автомобила, за което страните
са подписали Приемо-предавателен протокол от 21.07.2005 г., в който е
констатирано състоянието на автомобила, прието изцяло от страна на
длъжника. Договорът влязъл в сила от деня на подписването му, а срокът на
лизинга започнал да тече от датата на подписване на приемо-предавателен
протокол за автомобила /чл. 5 и 6 от Договора/.
При сключването на договора, страните постигнали съгласие на
лизингополучателя да бъде предоставена възможност да придобие
собствеността върху процесния автомобил, като след заплащане на всички
дължими суми по договора, лизингополучателят има право да подаде писмено
искане до лизингодателя, чрез което да упражни правото си да придобие
собствеността.
Ответницата не заявила желанието си за придобИ.е на собствеността и
не предприела други правни и фактически действия за прехвърляне на
собствеността. Тоест тя не упражнила правата си по една от предвидените
възможности , според сключения договор.
Лизингодателят от своя страна не можел да задължи
лизингополучателя да придобие собствеността върху вещта, както и
обратното: след изтичане на договорените срокове „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД не
е задължено да я прехвърли.
Ищецът считал договора за прекратен поради изтичане на срока по
погасителния план, считано от 01.08.2007 г.
6
З. М., държала и ползвала без правно основание лизинговия автомобил,
считано от 01.08.2007 г. От месец януари 2017 г., З. Д. М. преустановила
изцяло заплащането на разноските за автомобила /застрахователни премии за
автомобила, местен данък за моторно превозно средство/, който продължава
да ползва след изтичане на лизинговия срок.
Съгласно трайната съдебна практика, и в съответствие с чл. 345, ал 1 от
Търговския закон, задължението за връщане на автомобила възниквало
автоматично с изтичането на уговорения срок, освен ако не е налице съгласие
за придобИ.е на собствеността.
Поради липсата на изрично изявление за придобИ.е на собствеността на
автомобила в срока по договора, за длъжника се е породило задължение да
върне автомобила на лизингодателя. Въпреки това, длъжникът продължил
неправомерно да използва автомобила, да амортизира актив на
лизингодателя, без да заплаща възнаграждение за това, както и без да заплаща
разходите за ползване на автомобила.
Следователно, за лизингодателя възниквало парично вземане на
извъндоговорно основание - за заплащане на сумата, с която длъжникът се е
обогатил за сметка на лизингодателя поради ползването на процесния лек
автомобил без правно основание, без годен юридически факт (арг. чл. 59 от
ЗЗД).
В конкретния случай намирала приложение разпоредбата на чл. 347, ал.
2 от ТЗ, която препраща към нормативното правило, уредено в чл. 236, ал. 2
от ЗЗД. която предписва, че ако наемателят (лизингополучателят) продължи
ползването въпреки противопоставянето на наемодателя (лизингодателя), той
дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи
от прекратения лизингов договор, и чл. 232 от ЗЗД, който предписва, че
наемателят (лизингополучателят) е длъжен да си служи с вещта за
определеното в договора ползуване, а при липса на такова - съгласно
предназначението й, като е длъжен да плаща наемната цена и разходите,
свързани с ползуването на вещта, евентуално на разпоредбата на чл. 59 от
ЗЗД.
От момента на прекратяването на договора - 01.08.2007 г. до датата на
подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение, З. Д. М.
продължила да държи и ползва автомобила без да заплаща разходите за него.
Ищецът счита,че има право на основание чл. 347 от ТЗ вр. чл. 236, ал. 2
и чл. 232 от ЗЗД, евентуално на основание чл. 59 от ЗЗД, да претендира
заплащане на обезщетение след прекратяване на договора, което по размер е
равно на 2322,59 лв. /две хиляди триста двадесет и два лева и петдесет и девет
стотинки /, която сума „МОТО-ПФОЕ"' ЕООД е заплатило като разходи за
автомобила - застрахователни премии по застраховка „Гражданска
отговорност“/ „Каско“ и местен Данък Превозно средство за автомобила за
периода 09.02.2017 г. - 19.04.2022 г., използван от длъжника, и с която сума
се е обогатил последният след прекратяване на договора /без основание/ за
7
сметка на „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД.
Посочено е в какъв размер и за какви периоди са плащанията ,
формиращи претенцията.
Молят да бъде признато за установено съществуването на вземанията
на „МОТО- ПФОЕ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Люлин“, бул. „Сливница“ № № 444,
представлявано от управителите Атанас И.ов Фурнаджиев и Масухиро Ояма,
по отношение на длъжника З. Д. М., ЕГН **********, адрес: гр. Пазарджик,
п.к. 4400, ул. „Рила“ № 24, вх. А, ет. 1, ап. 2, съгласно издадена Заповед №
1577 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 23.09.2022 г.
срещу длъжника З. Д. М., ЕГН **********, по ч. гр. д. № 2947/2022 г., VIII
състав по описа на Районен съд - Пазарджик, за сумата от 2322,59 лв. /две
хиляди триста двадесет и два лева и петдесет и девет стотинки/,
представляваща обезщетение по чл. 347 от ТЗ вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 232 от
ЗЗД, евентуално по чл. 59 от ЗЗД, за извършените разходи за период
09.02.2017 г. - 19.04.2022 г. от „МОТО- ПФОЕ“ ЕООД за заплащане на
застрахователни премии по застраховка „Гражданска отговорност“/ „Каско“ и
местен Данък Превозно средство за автомобил марка „ФОРД“, модел
„Транзит“, с номер на шаси: ....., ДК № ...., използван от длъжника след
прекратяване на Договор за отдаване на автомобили при условия на
финансовообвързан лизинг и Поръчка № 1/29.06.2005 г. с реф. № 91752 към
него, ведно със законната лихва върху дължимата сума от датата на
депозиране на Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК с вх. № 18709/21.09.2022 г. по описа на Районен съд - Пазарджик до
окончателното изплащане на вземането.
Претендират разноски.
Ответницата оспорва основателността на иска. Претендираната сума
представлявала сбор от поредни уведомления, съгласно предоставени
писмени доказателства от страна на ищеца, с неясен предмет. Касаело се за
документи без подпис, печат и удостоверяване ,че са надлежно връчени на
ответницата.
Оспорва автентичността на приложените известия за плащане и прави
искания във връзка с това оспорване.
Ответницата не оспорва твърденията в исковата молба относно
сключването на лизингов договор с предмет лек автомобил марка Форд,
модел Транзит, с peг. номер ..... ,както и ,че автомобила и е бил предаден за
ползване. Срокът на лизинговия договор , видно от доказателствата ,
представени от ищеца бил 24 месеца, считано от 29.06.2005г. За периода на
действие на договора ответницата погасявала редовно вноските , съгласно и
предоставения погасителен план. След изтичане на срока на договора, към
ищеца „Мото Пфое“ няма неизплатени задължения от страна на ответницата.
Ищецът твърдял в исковата молба , че при сключване на договора е
8
било предвидено, че лизингополучателят има право да придобие
собствеността над лизинговия обект при изплащане на дължимите суми, но че
това ставало след изрично писмено волеизявление на лизингополучателя.
Такава уговорка не била постигана от страните ,поради което оспорва
изложеното , че няма изразено волеизявление от страна на ответницата.
Счита , че ответницата не държи лизинговата вещ противоправно, тъй
като нямало противопоставяне на кредитора/ лизингодателя за ползването и.
От 2007 година до сега лизингодателя не се противопоставил по никой
начин на действията на лизингополучатля. Претендираните суми били
начислявани от страна на ищеца недобросъвестно, с цел злепоставяне на
ответницата. От 2017г. ответникът не предприел никакви действия към
ответницата, не е изпращал покани, известия и по никакъв начин не е правил
искане да върне вещата или съответно, че е в забава на дължими плащания.
Поради изложеното твърди, че не е налице хипотезата на
неоснователно обогатяване на ответницата, доколкото липсва всякакво
противопоставяне от страна на ищеца за продължаване на ползване на
процесната вещ . Евентуално излага довод, че начислените суми по
“
Застраховка „Каско“, представляват разход, който не е обвързан със
задължително плащане, предвидено по закон.
Прави възражение и за погасителна давност.
Съдът е докладвал делото , като е посочил правното основание на
претенциите чл.327 ал.2 от ТЗ във връзка с чл.236 ал.2 от ЗЗД.
Изложил е точно обстоятелствата , на които се основава иска ,като е
уважил искането на ответника за задължаване на ищеца да представи
лизинговия договор ,не поради оспорване на съществуването на този вид
облигационни отношения , а поради доводите на ответницата ,че няма
уговорка за придобИ.е само след изрично искане от страна на
лизингополучателя.
Съдът е приел доказателствата и задължил ответника да представи
оригинали на документи.
Постъпила е молба от ищеца , който има възражения по доклада ,
относно правната квалификация на иска ,както и по отношение
разпорежданията на съда за представяне на доказателства.
Това възражение е подържано и в проведеното съдебно заседание и
съдът е приел за основателно , доколкото е коригирал правната квалификация
, сочейки нормата на чл.345,а не 347 от ТЗ. По повод възражението на
ответника обаче изрично е изложил съображения , че се касае за договорна
отговорност ,а не за извъндоговорна такава.
Изменен е доклада и относно разпределението на доказателствената
тежест , като съдът е възложил на ответницата да докаже твърденията си ,че
в договора за лизинг не е имало уговорка , че придобИ.ето на собствеността
9
на автомобила може да стане само по изрично искане на лизингополучателя.
Впоследствие доклада отново е изменен ,като тежестта на доказване
съдържанието на лизинговия договор е възложена на отново на ищеца , което
е дало основание представителят му отново в молба да излага доводи относно
изменение на основание на иска , въпреки ,че изобщо не е налице такава
хипотеза , а и като се има предвид ,че производството е по чл.422 от ГПК , то
изменение на основанието е невъзможно.
В конкретния случай става дума за правна квалификация , с която нито
страните ,нито първоинстанционния съд очевидно не са наясно.
Във второто открито съдебно заседание ответницата ,чрез своя
представител е подържала твърдение , че е подала заявление за придобИ.е
собствеността на автомобила и сделката не е осъществена ,поради
поведението на ищеца, като доказателства за тези обстоятелства липсват.
В последното съдебно заседание , в което е даден ход на устните
състезания отново е поставен въпроса за основанието на претенцията, като
съдът е изложил съображенията си за договорното основание на тази
претенция.
Поради изразеното становище от представителя на ответника ,че не
оспорва наличието на уговорка придобИ.ето на собствеността върху
автомобила да стане след искане на лизингополучателя , съдът отново е
отменил определението си , с което е възложил в тежест на ищеца
доказването на съдържанието на договора относно тези обстоятелства.
Твърдението на ответницата , че е отправила искане за придобИ.е
собствеността на автомобила е оспорено от ответника и не е доказано от
ищцата.
Освен представените от страните писмени доказателства , по делото е
прието и заключение на експерт, който е извършил проверка във връзка с
твърдените плащания от страна на ищеца , съответно реда за
осчетоводяването им.
Съдът като прецени доказателствата по делото и доводите на страните ,
прие за установено следното:
Проведено е заповедно производство от ищеца и по повод оспорване на
вземането и в изпълнение указанията на съда е предявен и иска по чл.422 от
ГПК за установяване съществуването на вземането. Това обосновава правния
интерес от предявяване на иска.
Не се спори по делото ,установено е и от представените писмени
доказателства ,че на 29.06.2005 г., между „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД
(лизингодател) и З. Д. М., ЕГН ********** (лизингополучател) бил сключен
Договор за отдаване на автомобили при условия на финансовообвързан
лизинг и Поръчка № 1/29.06.2005 г. с реф. № 91752 към него.
Предмет на договора е автомобил марка „ФОРД“ модел „Транзит“, с
10
номер на шаси: ....., ДК № .....
Представена е Поръчка № 1/29.06.2005 г. с реф. № 91752. От която е
видно ,какви са условията - първоначална вноска в размер на 3527.91 евро,
както и 23 месечни вноски по 408,01 евро, дължими до 15-то число на
текущия месец съгласно уговорения между страните погасителен план.
Не е спорно по делото ,че ответницата е погасила лизинговите вноски и
,че след изтичане на срока на лизингови договор тя не е върнала автомобила.
Установено е от представените по делото писмени доказателства , както
и от заключението на експерта , че от страна на ищеца са извършени
плащанията ,подробно посочени от него в исковата молба в общ размер
2322,59 разходи за автомобила - застрахователни премии по застраховка
„Гражданска отговорност“/ „Каско“ и местен Данък Превозно средство за
автомобила за периода 09.02.2017 г. - 19.04.2022 г.
Приета е за безспорно ,че прехвърлянето на собствеността върху
автомобила ,според уговорките между страните по лизинговия договор е
следвало да стане по искане на лизингополучателя.
Не е доказано отправянето на такова искане.
Тази фактическа обстановка е приета и от първоинстанционния съд,
който в решението си след няколко корекции в хода на производството е
приел като правно основание на предявения иск нормата на чл.347 ал.2 от ТЗ
във връзка с чл.236 ал.2 от ЗЗД. Тезата на ищеца е ,че претендираното от него
вземане в рамките на заповедното производство , респективно по реда на
чл.422 от ГПК е на извъндоговорно основание.
Безспорно е ,че отношенията между страните са били такива по договор
за лизинг. Съобразно разпоредбата на чл.345 ал.2 от ТЗ разноските по
поддържане на вещта за сметка на лизингодателя.
Разпоредбата на ал.2 на чл.347 от ТЗ предвижда ,че за лизинговия
договор се прилагат правилата на ЗЗД с изключение на посочени разпоредби
,между които и нормата на чл.236 ал.1 от ЗЗД, тоест при договора за лизинг
фактическото ползване от лизингополучателя след изтичане на срока на
договора със знанието и без противопоставянето на лизингодателя не може
да доведе до продължаване на договора за неопределен срок. Това
разрешение е напълно логично с оглед характеристиките на договора за
лизинг.
И при този договор намира приложение нормата на чл.236 ал.2 от ЗЗД
обаче ,когато са налице условията на тази хипотеза. Ако лизингополучателя
продължава да ползва вещта въпреки противпоставянето на лизингодателя,
то той ще дължи обезщетение ,както и изпълнение на всички задължения по
прекратения договор или и тези по чл.345 ал.2 от ТЗ.
Прието е в съдебната практика непротиворечиво ,че основателността на
иск с правно основание чл.236 ал.2 от ЗЗД, предполага осъществяване в
обективната действителност на следните материалноправни предпоставки
11
(юридически факти): 1/ наличие на валиден договор за наем/лизинг/, по
силата на който на ответника е предоставена определена вещ; 2/ изпълнение
на задължението на наемодателите по това правоотношение да предадат на
наемателя фактическата власт; 3/ прекратяване на действието на договора 4/
ползване на вещта или имота от наемателя и след настъпване на
правопрекратителното основание и въпреки противпоставянето на
наемодателя.
В конкретния случай няма твърдения и данни наемодателят да се е
противопоставил на ползването на автомобила от ответницата.
Следователно – не могат да бъдат приложени последиците ,предвидени
в чл.236 ал.2 от ЗЗД. Няма значение обстоятелството , на което ищецът се
позовава ,че съобразно нормата на чл.345 ал.1 от ТЗ лизингополучателя има
задължение да върне веща след изтичане на срока на договора за лизинг.
Такова задължения има и наемателят на вещ по смисъла на чл.233 от ГПК.
Законодателното уреждане на задължението на лизингополучателя да върне
вещта след изтичане на срока на договора, както е видно ,не изключва
приложението на хипотезата на чл.236 ал.2 от ЗЗД. Тази норма съществува
,за да даде по-засилена защита на наемодател ,който е поставен в положение
да не получи обратно вещта си , въпреки противопоставянето от негова
страна наемателят да продължи да я ползва.
С разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД законодателят е установил
необоримата презумпция, че при неизпълнение на задължението на наемателя
да върне вещта след прекратяване на договора, наемодателят задължително
търпи вреди поради лишаване от правото му да я ползва.
Ако наемателят продължи ползуването въпреки противопоставянето на
наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички
задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Наемателят, макар
да е лишен от правно основание да ползва вещта, е длъжен да изпълнява
всички задължения, произтичащи от прекратения договор за наем: да пази
вещта, да си служи с нея според предназначението й (респ. според
уговореното в прекратения договор предназначение), както и да плаща
наемната цена, заедно с обезщетение за противоправното ползване. В
съдържанието на правоотношението между страните се включва по силата на
закона - чл. 236, ал. 2 ЗЗД, едно допълнително задължение на наемателя -
обезщетението за продължилото ползване в нарушение на задълженията,
произтичащи от прекратяването на договора.
Именно по така предявения иск ,давайки вярната правна квалификация
се е произнесъл първоинстанционния съд, като за да обоснове крайния си
извод се е основал на липсата на уговорка между страните лизингополучателя
да изпълнява задълженията от вида ,който ищецът твърди ,че е изпълнил.
Този довод е нелогичен,с оглед хипотезата на чл.236 ал.2 от ЗЗД и не бил
могъл да обоснове неоснователност на претенцията ,ако бе налице
противопоставяне на лизингодателя за ползването на вещта от страна на
12
лизингополучателя след прекратяване на договора.
Тъй като не е установено противопоставяне от страна на лизингодателя
, то и не може да намери приложение разпоредбата на чл.236 ал.2 от ЗЗД.
Правилно съдът е изтъкнал обстоятелството ,че плащанията ,които са
извършени от ищеца, са плащания дължими от собственика на автомобила ,
какъвто ищецът е. Тъй като ответника няма задължение да поеме тези
разноски нито по силата на закон, нито по силата на договор, нито като
санкция за поведението си след изтичане срока , съответно прекратяване на
договора , то няма и основание за уважаване по отношение на него на такава
претенция.
Съдът е изложил доводи и относно липсата на неоснователно
обогатяване за ответника.
Въпреки ,че „евентулно“ ищецът сочи нормата на чл.59 от ЗЗД , той
всъщност не излага обстоятелства , относими към този субсидиарен иск и
правилно съдът е квалифицирал иска и се е произнесъл по предявения иск ,
като е отчел изложените обстоятелства и направеното искане.
Иск по чл.59 от ЗЗД не е предявен ,за да се обсъжда допустимостта и
основателността му, съответно допустимостта на постановеното решение.
Следва да се посочи ,че исковата молба е в известна степен неизрядна ,
но не и до там ,че след провеждане на първоинстанционното производство да
се налага оставянето на исковата молба без движение. Просто в нея ищецът е
сочил правни норми ,без да излага обстоятелствата , относими към тях.
Безспорно е ,че правната квалификация следва да бъде дадено от съда ,въз
основа единствено и само на изложените в исковата молба обстоятелства ,
които следва да бъдат подведени под хипотезата на правната норма.
Точно това е направил първоинстанционния съд.
С ППВС № 1/28.05.1979 г. е прието, че обедняването и обогатяването
могат да са последица на един факт или на повече факти, поради което по
делата за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД следва да се изяснява дали
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ
факт, или от обща група факти. Това е оправдано, доколкото необходимо
изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е връзката между
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко
общи факти. В практиката на ВКС е изяснено, че при хипотезата на чл. 59, ал.
1 ЗЗД от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, а наличието на общ факт или обща група от
факти, от които произтичат обедняването и обогатяването.
Такива обстоятелства в исковата молба не са изложени.
Поради изложеното , първоинстанционното решение е правилно като
краен резултата и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора на ответницата се дължат сторените по делото
13
разноски в размер на 500 лева , адвокатско възнаграждение. Направено е
искане за присъждането им, представени са доказателства за реалното им
плащане и списък по смисъла на чл.80 от ГПК.
Мотивиран от изложеното , Пазарджишки окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд Пазарджик , постановено по
гр.д.№ 3851 по описа за 2022 година ,с което е отхвърлен иска на "Мото
Пфое" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н "Люлин", бул. "Сливница" N 444, срещу З. Д. М., ЕГН **********,
с адрес: гр. Пазарджик, ул. "Рила" N 24, вх. А, ет. 1, ап. 2, за признаване на
установено, че ответницата дължи на ищеца сумата по заповед за изпълнение
N 1577/23.09.2022 г., издадена по ч. гр. д. 2947/2022 г. на Пазарджишкия
районен съд, както следва: 2322,59 лв., представляваща обезщетение за
извършени разходи от "Мото Пфое" ЕООД за застрахователни премии и
местни данъци, платени в периода 09.02.2017 г. - 19.04.2022 г., за автомобил
"Форд Транзит" с ДКН ..., използван от ответницата след прекратяване на
договора за лизинг, заедно със законната лихва, считано от 21.09.2022 г. до
изплащане на вземането и съответно са присъдени разноски.
Осъжда "Мото Пфое" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н "Люлин", бул. "Сливница" N 444, да заплати на З.
Д. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Пазарджик, ул. "Рила" N 24, вх. А, ет. 1,
ап. 2 500 лева – сторени разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14